Tutti gli articoli di site-admin

САН ДЖИМИНЯНО, СРЕДНОВЕКОВНИЯТ МАНХАТЪН

Заради многото си кули намиращият се между Сиена и Флоренция Сан Джиминяно си спечелва прякора средновековния Манхатън.

Първото, което впечатлява в Сан Джиминяно, са неговите кули. Именно заради тях наричат малкото градче Манхатън на Средновековието.

Средновековната архитектура на разположеното между Сиена и Флоренция градче е пълна с чар и ви грабва от пръв поглед – заради нея историческият център на Сан Джиминяно е обявен през 1990 г. от ЮНЕСКО за световно културно наследство.

Въпреки някои “козметични” поправки през XIX и XX в., като цяло градчето е запазило изцяло средновековния си изглед.

Неслучайно и до днес се смята за един от най-добрите примери в Европа за добре организирана урбанистика от Средновековието.

Сан Джиминяно се намира в прелестната долина Елса, или Вал д’Елса. Разположената по средата между Флоренция и Сиена вълниста долина сама по себе си е стопроцентова наслада за окото.

Влизайки в 7000-то градче обаче си давате сметка, че тук естетика, история и архитектура са вплетени в здрава прегръдка.

Това е точно тази Тоскана, за която си мечтаете.

Сан Джиминяно се намира в зона,  обитавана навремето от етруските. Заради стратегическото си разположение високо на хълма над Вал д’Елса мястото е избрано за изграждане на селище. Смята се, че това е станало през III в.пр.Хр.

През Средновековието обаче Сан Джиминяно се оказва на една от основните оси на Виа Франчиджена, или т.нар. Франкски път, по който навремето поклонниците достигали до Рим.

Богатството си Сан Джиминяно дължи на шафрана.

Именно благодарение на търговията с него и с други земеделски продукти през XIII в. започва истинският икономически разцвет на селището.

Шафранът се продава на Пиза, Лука, Генуа, но също така и във Франция, Холандия, Сирия и Египет.

И Сан Джиминяно, подобно на други градчета в Тоскана, печели от финансови спекулации и лихварство.

Трупайки богати доходи, много от местните жители се превръщат постепенно в аристокрация, която разпростира политическото и социалното си влияние.

Това се демонстрира чрез изграждането на кули – всяко богато семейство трябвало да си има кула на къщата.

Така през XIV в. в Сан Джиминяно могат да се изброят 72 кули. Днес от тях са останали 14.

През XIII в.правителството на Сан Джиминяно прокарва закон, който забранява разрушаването на стари сгради, ако на тяхно място не се вдигнат по-красиви.

Така благодарение на този закон и на факта, че местните фамилии изграждат кули, градчето се превръща в средновековно архитектурно бижу.

Идва XIV в., а с него и черната чума, която също не пощадява местното население. Въпреки последвалия през вековете икономически и политически упадък, Сан Джиминяно продължава да цъфти в сферата на изкуството.

В градчето  творят много майстори на четката от Флоренция и Сиена, извикани и заплатени от местни религиозни ордени.

Какво да видим?

Ако вече сте виждали Флоренция, Сиена и Пиза, очите ви ще бъдат пълни с красота. Струва си обаче да бъде видяна катредралата, Ил Дуомо, с нейната семпла фасада в романски стил.

Друга забележителност е капелата на Санта Фина.

Очарователен е и площадът пред катедралата, Пиаца дел Дуомо. Ако катедралата е религиозният символ, то площадът е символът на гражданското общество.

Забележителен е и музеят в Палацо дел Пополо – не може да не ви впечатли цистерната от 1361 г. в предния двор.

Като се изкачите по стълбите, ще стигнете и до залата на Данте, наречена на името на Алигиери, който през 1300 г. прекарва известен период в Сан Джиминяно.

На всяка цена вижте и Пиаца дела Чистерна, площада на цистерната, разположен в горната част на градчето. Името му идва от осмоъгълния кладенец, който се намира в центъра.

Навремето това бил търговският център на селището. Затова тук са разполoжени и много занаятчийски работилници.

Ако се нуждаете от силни емоции, то тогава вижте и Музея на мъченията, Музео дела тортура. Тук ще се “насладите” на инструменти и средства за мъчения от цял свят.

Вижте още и църквата “Сант’Агостино”. След всичко това се насочете към крепостта Монтестафоли, Рока ди Монтестафоли. Навремето трябвало да защитава града от атаките на Сиена, след като Сан Джиминяно минава под контрола на Флоренция.

Какво да опитаме?

Не може да пропуснете шафрана, жълтото злато. В миналото  спасявал няколко пъти Сан Джиминяно, тъй като бил използван като разменна монета. С него били плащани дълговете, натрупани при вековните войни с Флоренция и Сиена.

За производството на 1 кг.шафран са необходими 150 000 листа.

Опитайте и местното бяло вино Вернача. То е типичният за Сан Джиминяно еликсир, високо ценен навремето от Данте Алигиери, Бокачо, Лоренцо Великолепни.

С това вино може да отхапете на воля салам, овче сирене, първи ястия с глиганско месо, основни ястия с месо – ето това са местните специалитети.

Как да стигнем до Сан Джиминяно?

Ако сте с кола и идвате от Флоренция, на магистралата Флоренция-Сиена вземете изход Импрунета, а после се насочете към Поджибонси. После следвайте указанията за Сан Джиминяно.

Сан Джиминяно няма гара. С влак може да стигнете до гара Поджибонси. Оттам трябва да вземете автобус за Сан Джиминяно. Ако идвате от Флоренция, най-удобно е да вземете директно автобус, а не влак и после да се прехвърляте на автобус.

ВИЖ ОЩЕ

Флоренция за 2 дни

Вила Памфили, римският Версай

Егадските острови

БАЗИЛИКАТА “САНТА МАРИЯ МАДЖОРЕ”

Римската църква е една от четирите главни папски базилики.

Какво е общото между светите братя Кирил и Методий, гения на Ренесанса Микеланджело и скулптора на барока Джан Лоренцо Бернини?
Всички те оставят следите си в римската базилика „Санта Мария Маджоре“. Разглеждайки я, вие се разхождате като с машина на времето, тъй като виждате как през вековете през нея са преминали най-значимите личности от историята и изкуството.
През 868 г. папа Адриан II освещава донесените славянски книги в Рим от светите братя Константин Кирил и Методий, създатели на славянската писменост.

Надписи с точно този текст сега може да се прочетат по стените на базиликата на седем езика, в това число и италиански.

През изминалите десетина години светите братя бяха почетени с възпоменателни табели с идентичен текст от „признателните” български, словашки, македонски, хърватски, сръбски и украински народи.

Първите пет табели може да се видят още влизайки в базиликата – в дясната част се намира Баптистерият и те са окачени на две от стените му.
Табелата от украинския народ пък е в намиращата се отсреща капела „Чези”, чието реализиране през 1550 г.е по поръчка на кардинал Федерико Чези и е в чест на Света Катерина Александрийска.
В базиликата e погребан и големият скулптор,архитект, художник , сценограф Джан Лоренцо Бернини, който се смята за един от символите на барока в Италия и в Рим. Неговите творения красят много от площадите на Вечния град.
Въпреки че произведенията му бележат една епоха, неговият гроб е маркиран със скромна погребална плоча до главния олтар.
Геният от Тоскана Микеланджело също оставя следите си в базиликата.

На 87-годишна възраст скулпторът проектира намиращата се в лявата част на базиликата капела „Сфорца”.

Той следи работата по нея до смъртта си, въпреки че я завършват Тиберио Калкани и Джакомо дела Порта.
В „Санта Мария Маджоре” са погребани и седем папи.
Но какъв всъщност е произходът на църквата, която е една от четирите главни папски базилики в Рим?
Това е най-важният храм в Западна Европа,посветен на Дева Мария.

Произходът й е свързан с любопитна легенда. Според нея на 5 август 358 г.сл.Хр. Богородица се явява в съня на папа Либерий и на римския патриций Джовани и поискала от тях да изградят църква в нейна чест.

Тя трябвало да бъде на мястото, на което щяло да завали сняг. На сутринта част от хълма Есквилин бил побелял от сняг въпреки лятото.
Според историческите данни обаче изграждането на базиликата става след Ефеския събор (431 г.), който постановява, че Дева Мария е Богородица.

На 5 август 434 г. базиликата е осветена от папа Сикст III.
Това е единствената папска базилика,която запазва вътрешността си като оригиналната.
Още от създаването си „Санта Мария Маджоре” е като непрекъсната „строителна площадка”, тъй като папи, кардинали и меценати се надпреварват да финансират най-добрите художници и скулптори, за да я разкрасят.

Резултатът в крайна сметкае, че базиликата е пълна със съкровища с неоценима стойност- като се започне от мозайките и се стигне до сцената, възпроизвеждаща Рождество Христово.

Тя е дело на Арнолфо ди Камбио и се намира в Сикстинската капела в дясната част на базиликата (да не се бърка с тази в „Свети Петър” –бел.а.).

Най-добрите майстори са викнати да реализират пода, Джулиано да Сангало прави проекта за тавана с позлатено дърво, Пиеро дела Франческа реализира фрески в бившата капела „Сан Микеле”.

В лявата част на базиликата в капела „Паолина”се съхранява скъпоценната икона Salus Populi Romani, за която се смята, че е излязла от ръцете на Сан Лука.
В църквата се съхранява и реликва от Светата люлка от Витлеем на младенеца Исус.
„Санта Мария Маджоре” се намира в центъра на улиците, които оформят лъчовете на звезда – Витлеемската звезда.

 

ВИЖ ОЩЕ:

Базиликата “Свети Петър”

Три дни в Рим

ТРАТОРИЯ, ОСТЕРИЯ ИЛИ РЕСТОРАНТ?

Как да се ориентираме в джунглата от заведения за хранене в Италия?

Каква е разликата между ресторант, остерия и тратория в Италия? Много туристи, непознаващи навиците на италианците на масата, се губят сред джунглата от наименования, когато дойдат за пръв път на Ботуша.

Мнозина се лутат кой локал точно да изберат, за да хапнат и вкусно, и евтино.

Изборът на едно или друго място зависи от това, какво точно искате – да се нахраните, да хапнете някой типичен италиански специалитет или пък да ядете, потопени в характерна атмосфера.

Остерията (osteria) и гостилницата (locanda) се раждат още навремето като семпли места за гощаване на хората, пътуващи през дадена местност или населено място.

Много скоро се превръщат и в места за социално общуване, където хората контактуват, пиейки или ядейки на маса. Днешните остерии в Италия са с подчертано рустикален стил, който напомня за миналото.

Много често обаче той е умишлено постигнат от собственика, с цел да направи атмосферата “едновремешна” за гостите си.

Въпреки че много често остерията наподобява тратория, в първата виното е в центъра на вниманието, докато в траторията се набляга на типичните ястия. Въпреки “селския” си вид обаче остерията може да бъде по-скъпа и от ресторант.

Траторията пък е място, което се концентрира върху приготвянето на местни специалитети.

Ако искате паста ал’аматричана или карбонара, то тогава трябва да отидете именно в тратория.

В нея ще видите много често типичните карирани покривки и всичко от обстановката наоколо ще ви напомни за този или онзи регион от Италия, чиито специалитети се  предлагат.

Цените са,общо взето народни, а обслужването е фамилиарно и непринудено. Тук ще ви сервират и кани с  т.нар. домашно вино.

С други думи, ще се потопите в обстановка, която е непринудена и релаксирана – няма смисъл да се напрягате заради излишна церемониалност на келнерите. Обикновено траториите са семейна собственост, така че ще видите. че в тях работят от майката, бащата и синовете, до снахите и внуците.

За разлика от траторията, която е по-малка, ресторантът заема по-голямо пространство.  Той е и по-елегантен, така че ако празнувате по някой повод, ще изберете ресторанта.

В него ще намерите и много по-подробно меню, което може да включва и международни ястия. Те се сервират по по-рафиниран начин и обслужването е доста по-формално.

Много често ресторантите са собственост на вериги или компании, а не на фамилии. Обикновено ресторантът е по-скъп от траторията и остерията. Но не е рядкост да срещнете и остерии с много високи цени.

Ако пък искате да хапнете нещо набързо и без да плащате допълнителна цена за обслужването, както се прави в Италия, то тогава може да отидете в закусвалня от вида tavola calda (топла маса).

Тези заведения са особено удобни наобед, когато искате да хапнете набързо между посещенията на една и друга туристическа забележителност. В тези закусвални има от паста и ризото, до пица и ястия с месо, риба и всякакъв вид гарнитури.

Ако пък искате вечер да отпиете чаша италианско вино, то тогава на всяка цена седнете в някоя енотека. Там има рог на изобилие от вина от всички италиански региони и ще ви сервират избраното от вас с чиния вкусни мезета, също местни специалитети.

ВИЖ ОЩЕ

Как да разгледаме Рим за 3 дни

Гондолиерите на Венеция

Куполът на Брунелески

ПИТИЛЯНО Е ТОСКАНСКИЯТ ЕРУСАЛИМ

 

Ето къде можем да отидем в Тоскана, заобикаляйки претъпканите туристически дестинации

За онези, които следват класическия маршрут на туристите в Тоскана, включващ задължителните спирки Флоренция и Сиена, градът на туфа – Питиляно (Pitigliano), може да остане и встрани от пътя.

Древното градче, известно с прозвището „Малкия Ерусалим“ обаче е толкова внушително и приказно, че направо ви стряска с красотата си, която си струва специално пътешествие до него. Скалата от туф, в която е изваян Питиляно, се явява изневиделица иззад завоя на пътя, водещ към него от близката община Манчано.За идващите с кола от Рим или Флоренция Питиляно изглежда като магически спектакъл, „увиснал“ върху хълма от туф.Питиляно е на 170 км северно от Рим и на около 200 южно от Флоренция. Той се намира в тосканската зона Марема, в която живописни полета с лавандула се редуват с ароматни лозя и разноцветни хълмове. Смята се, че тосканското градче крепост е с етруски произход. Наричат го Малкия Ерусалим заради присъствието открай време на еврейска общност в него.
Питиляно е заобиколен от трите си страни от стръмни бездни, които му придават едновременно величествен и страховит вид. Серия от пещери зеят в дългата скална маса от туф.

През 1556 г. Николо Орсини IV, който подкрепя присъствието на евреите на територията си, дарява на личния си лекар евреина Давид де Помис терен, на който да бъде поместено еврейско гробище. През 1598 г. се изгражда и Синагога.

Няколко години по-късно графство Питиляно се слива с Великото херцогство на Тоскана, а през 1622 фамилията на Медичите дава началото на местното гето.През XIX век евреите съставляват една четвърт от населението на Питиляно, заради което то започва да бъде наричано Малкия Ерусалим.С Обединението на Италия преди 150 г. много от евреите напускат Питиляно, за да се заселят в Ливорно, Рим или Флоренция.
През 1938 г. еврейската общност в Питиляно наброява едва 70 души, които намаляват още повече заради расистките закони. 30-ината евреи, останали в Питиляно по време на преследванията през Втората световна война, биват подпомогнати и укрити с помощта на местни католически семейства. Днес в града живеят само няколко еврейски семейства.
Уникалността на Питиляно произтича най-вече от факта, че той е изцяло вграден и изграден в една единствена скална маса от туф.
Според легендата наименованието произлиза от имената на двама древни римляни – Петилио и Чилияно. Двамата, след като открадват златната корона от статуята на Юпитер на Капитолийския хълм, побягват към Етрурия и се скриват именно на мястото, където днес е Питиляно. Градът остава римско владение до идването на лонгобардите.
Заедно с намиращите се наблизо градчета Сована и Сорано Питиляно е бил навремето част от триъгълна крепост под контрола на знатната фамилия Алдобрандески. Истинската му прелест обаче блесва по-късно, когато става владение на фамилията Орсини, чийто дворец може да се види днес в града.
От XIV век нататък многобройни еврейски семейства, забегнали от Рим, намират подслон в Питиляно, давайки по този начин началото на еврейската общност. С върволицата си от тесни и живописни улички еврейското гето е очарователно и днес. Едно от бижутата му е Синагогата, реставрирана преди 15 г.
И много други сгради, изоставени след войната обаче са реставрирани след 80-те години на миналия век.
Дворецът Орсини е най-важната забележителност в Питиляно. Роденият през XIV век палат е бил реставриран от Николо III и от архитекта Антонио да Сагало по всички канони, валидни за Ренесанса. Това може да се види от гербовете, изработката на портите и от площадчето с колоните пред него, но така също и от вътрешните зали и салони.
В намиращия се отзад двор пък грее фонтан с пет арки, пред който има и акведукт от XVII век.
От площада пред двореца тръгват три живописни улици, осеяни със стълбища, ложи, декорации и какво ли не още. Над тях висят украсените с декоративни елементи от дялан камък в рустикален стил балкончета и тераски на сградите.Магазинчета и дюканчета, продаващи от сувенири до колбаси и вино местно производство, преливат едно връз друго по протежение на трите улици.
Централната улица извежда до Катедралата в бароков стил, до която се извисява величествено камбанарията й.
В сърцето на плеядата от улички се кърши още една църква – „Свети Роко“. Това е най-старата църква в градчето, тъй като датира поне от XIII век. Въпреки сравнително семплата си ренесансова фасада вътрешността й е пищна и е осеяна с афрески и изрисувани гербове. На видно място е и гербът на Савоите.
За мнозина в Италия Питиляно е известен като градът на туфа, но и на доброто бяло вино.

„Питиляно ДОК“ (с деноминация за контролиран произход) е бяло вино, идеално за аперитиви. То се комбинира перфектно с рибни ястия, но най-вече с предястия. Бялото вино се отпива с удоволствие и успоредно със зеленчукови супи или пък с меки сирена, сервирано на температура 8-12 градуса.
Любопитен е обаче и начинът, по който виното се продава в Питиляно.
В действителност повечето магазинчета за вино са част от подземния Питиляно – това е верига от свързани помежду си пещери, гълъбарници, мазета и тунели, някои от които достигат 100 м. под земята.
Всички те са част от културното наследство на Питиляно и в тях се съхраняват планини от ценни бутилки вино. Всяка година между август и септември по случай традиционната инициатива „Винен септември“ подземният Питиляно се отваря в продължение на 4 дни за широката публика и за ценителите на качественото вино.
МАТЕРИАЛЪТ Е ПУБЛИКУВАН ВЪВ В.”24 ЧАСА”

 

Прочети още

Селфито на Ренесанса

Давид на Микеланджело

Какво да видим гратис в Рим

АРЕЦО – ТОСКАНСКАТА ПЕПЕЛЯШКА

В Арецо няма тълпи, но има много красота, история и шедьоври

Мнозина  сравняват тосканския град Арецо с Пепеляшка, тъй като обикновено остава в сянката на близките Флоренция, Сиена и Пиза.

Веднъж озовали се в него обаче, си давате сметка колко несправедливо е такъв бисер да бъде поставян във второстепенните маршрути на Тоскана.

Арецо е прекрасен във всяко едно отношение. В него откривате най-доброто от най-добрата Тоскана. Атмосфера, култура, история, архитектура, загадъчност, кухня – всичко е на висота. На всичкото отгоре, може да им се насладите, без да се препъвате в тълпи от туристи.

Художникът и историк на изкуството Джорджо Вазари и Пиеро дела Франческа са двете “рекламни” лица на Арецо. Накъдето и да се обърнете, виждате техни следи или пък дишате техни атмосфери – галерията на открито на Пиаца Гранде, фреските на базиликата “Сан Франческо”, Ил Дуомо “Сан Донато”, къщата-музей на Вазари…

В Арецо е сниман и част от филма на Роберто Бенини “Животът е прекрасен”.

Градът е изграден на хълм, намиращ се на кръстопътя на 4 долини.

Какво да видим

Базиликата “Сан Франческо” – малката църква от камък и тухли е известна с това, че приютява един от най-големите шедьоври на италианското изкуство. Става въпрос за “Легендата на Истинския Кръст” на Пиеро дела Франческа. Цикълът фрески разказва историята на парчето дърво, от което е направен кръстът на Исус Христос.

Пиаца Гранде, известна и като Пиаца Вазари – това е един от най-хармонично изградените архитектурни комплекси не само в Италия, а и в света. Площадът е реализиран “на нагорнище” – на практика трапецовидната му форма се изкачва и по обиколката му са разположени църкви, ложи, исторически сгради и занаятчийски работилници. В лявата част се намира “Пиеве ди Санта Мария” и Палацо дела Фратернита дей Лаичи с астрономическия часовник, който все още работи.  От тази страна се намира и красивият обществен фонтан.

От високата страна на площада пък е сградата на галериите, Ил Палацо деле лодже, изграден по проект на Вазари. Вдясно е Палацо Лаполи, a до него е Палацо Казаторе дей Кофани, който впечатлява с кулата си.

Именно това е площадът, по който Роберто Бенини слиза с велосипеда си в началото на филма “Животът е прекрасен”. Всеки месец на този площад се провежда Панаир на антиквариата.

Друга забележителност е Дуомо “Сан Донато”. Ако църквата “Сан Франческо” се смята за най-обичаната от туристите заради прочутите си фрески, то “Сан Донато” е любимата църква на жителите на Арецо. Тя е тази, която е следвала стъпка по стъпка всичко, което им се е случило през вековете. Ил Дуомо е изграден на мястото на античен акропол. Завършен е едва през 1500 г.

Заслужава да се види подробно не само фасадата, а и вътрешността на църквата. Открояват се изрисуваните от Пиеро дела Франческа витрини, както и творбите на Вазари и Лука Синьорели. Мраморният панел с “Кръщаването на Христос” се смята за дело на Донатело.

Базиликата “Сан Доменико” също заслужава визита. Най-голямата забележителност в нея е голямото разпятие. Високият 3 м.кръст е първата творба, която се приписва на Чимабуе. Изрисуван е между 1268 и 1271 г.

Музеят на средновековното и съвременното изкуство е друго място, което трябва да влезе във фокуса на вниманието ви. Въпреки че е малко познат и остава в сянката на големите галерии, този музей събира прекрасна колекция от творби, на които може да се насладите, без да се препъвате в туристи. Тук може да се видят произведения на Пиетро Лоренцети, Андреа дела Робия, Вазари и др.

“Ла Пиеве ди Санта Мария” – гледащата към Пиаца Гранде апсида на “Пиеве ди Санта Мария” допринася за атрактивната сценография на площада. Тя има 5 арки в основата си и три реда галерии, които се държат от 68 колони. Камбанарията вдясно е известна като “камбанарията на десетте дупки” заради особената й изработка.

Не може да се пропусне и Къщата-музей на Джорджо Вазари – художник, архитект, историк на италианското изкуство. Вазари купува въпросната сграда през 1511 г., но не живее дълго в нея, тъй като след сватбата си с 14-годишната Николоза Бачи се мести в Рим, а после във Флоренция. В музея може да се види кореспонденцията на художника с Микеланджело, Козимо де Медичи, папа Пий V. Салонът  на камината е декориран от самия Вазари. Къщата разполага и с красива градина, за която се е грижил художникът.

Как се стига до Арецо

Ако идвате с кола от Рим или от Флоренция, вземете магистралата  А1 Рим-Флоренция и  се отклонете на изхода за Арецо. Разстоянието от Рим до Арецо е 222 км., а от Флоренция – 80 км.

С влак също е много лесно да се стигне  – от Рим се пътува около 2 часа.

ВИЖ ОЩЕ

Във Флоренция за 2 дни

Суверето – непознатата Тоскана

Сицилианският остров Фавиняна

 

ВЕЛИКОЛЕПНАТА СИЕНА

Сиена омагьосва със средновековния си чар

Сиена и Флоренция са като герои във вечно дерби, което прекосява историята и стига до днешни дни. Двата града се съревновават във всички възможни сфери, така както се конкурират днес в Италия „Рома” и „Лацио”, „Интер” и „Ювентус”.
Векове наред двата тоскански града водят битки за надмощие. Сиена и Флоренция обаче се конкурират и сега по красота, шедьоври на изкуството и културата, в сферата на виното и кухнята.

Въпреки че са в Тоскана и са само на 70-ина километра един от друг, те са с различен облик и чар. Ако сте почитател на средновековната красота, вижте Сиена, ако предпочитате ренесансови шедьоври, то тогава идете във Флоренция.
Сиена олицетворява концепцията за красиво във всички възможни измерения и нюанси. Но докато Флоренция поразява моментално, Сиена се пропива у вас бавно, след като сте я осмислили.
Жителите на Сиена са особено „племе”. Където и да живее, роденият в Сиена италианец носи у себе си дрогата, наречена Палио. Бутафорията и безкрайните ритуали около провежданите от векове два пъти годишно конни надбягвания са част от ДНК-то на сиенчанина. Тази пристрастеност, силна като зависимост от наркотик, много често е неразбираема за чуждоземеца.
Сиена освен всичко друго е и градът на банкерите и на масоните. Великият майстор на Великия Ориент на Италия Стефано Бизи, който е от Сиена, даже неотдавна издаде пътеводител с улиците в града, посветени на масони. За мнозина Сиена е като пленителна дама, която само загатва, но не ти казва нещата.

И до днес тя е като република в републиката, като самостоятелен свят, който не допуска външни на територията си.
Погледната от високо, Сиена поразява веднага с Пиаца дел Кампо – площадът, който наподобява голяма раковина, съставена от 9 „скилидки”. Те са с леко наклонена повърхност и броят им не е случаен – напомня Съвета на деветимата – правителството, което остава в историята на града, тъй като през XIV в.променя тотално вида му.

Центърът на Сиена е едно от 53-те чудеса на Апенинския полуостров, които са под закрилата на ЮНЕСКО като световно културно наследство.
Произходът на Сиена може да се търси още в етруски времена, въпреки че според една от легендите основаването на града се дължи на Сенио, един от двамата сина на Рем, братът на Ромул (основателят на Рим).

Според нея двете деца на Рем избягали от Рим, за да се измъкнат от отмъщението на Ромул. При бягството си отмъкнали мраморна вълчица и я донесли като трофей в мястото, където се приютили и където после основали града. Оттогава вълчицата е символ на Сиена.
По времето на Октавиан Август на мястото на едновремешното етруско селище се създава военна колония, наречена Saena lulia. Разцветът на града започва най-вече след X в. Сиена става град на търговците, на банкерите (Монте дей Паски ди Сиена е най-старата банка в света), на папите и на светците.
Войната през ранното Средновековие между политическите движения на гвелфи и гибелини (първите поддържат папата, вторите – Свещената Римска империя) противопоставя Сиена на Флоренция. Сиена е на гибелините, а Флоренция е на гвелфите.
Бавното западане на Сиена започва през 1348 г. с разразяването на епидемията от чума, и продължава до падането на Сиенската република.

Тогава тя минава под контрола на Флоренция и се включва във Великото херцогство Тоскана. То става част от обединена Италия през 1861 г.
Със сигурност всяка визита в Сиена започва от Пиаца дел Кампо. Монументалният по размерите си площад е центърът на 270-хилядния град и е мястото, където два пъти годишно се провежда уникалното в света Палио ди Сиена.

Първоначално площадът се намира в периферна за града зона. Още от изграждането му обаче става ясно, че заради стратегическото си положение площадът е перфектен като място за търговия и социално общуване.

Така той става центърът на града, който по онова време има 54 000 жители. Пиаца дел Кампо е построен на мястото, в което се пресичат трите главни пътища на града. Така площадът навремето бил нещо като неутрална територия, на която се празнували различни политически и религиозни празници.
Хомогенната архитектоника на площада не е случайна. Проектът е дело на управата на Сиена през 1297 г.

По онова време все още не били вдигнати всички сгради до площада. Ако някоя от тях не се вписвала във формата му, тя била разрушавана. Така хармонията се превърнала във водещ фактор за всички управлявали Сиена след това.
Обиколката на площада е 333 м и той е облицован с червени тухли, наредени под формата на рибена кост.

На всеки 10 реда те са разделени от бял травертин, който придава на площада вид на раковина с 9 секции. Те са като насочени към Палацо Публико, обществената сграда, където било седалището на правителството.

Всяка секция символизирала един от деветимата губернатори, упражнявали властта си по времето на т.нар.Съвет на деветимата. Открай време той се смята за едно от най-стабилните и миролюбиви правителства в историята на Италия.
Раковинната форма на площада обаче имала и художествен замисъл – всяка от деветте секции била като гънка от мантията на Дева Мария, светата покровителка на Сиена.
На Пиаца дел Кампо се провежда най-известното конно надбягване в света, чийто победител печели знамето Палио. Два пъти годишно – на 2 юли и на 16 август, в Сиена се стичат запалени по него от цял свят.

Това е и златният период за хотелиерите и собствениците на ресторанти, тъй като сред пристрастените по Палиото преобладават богатите туристи. Въпреки че самото надбягване продължава само няколко минути, около него бушува от пари и приготовления.

Забранено е присъствието на деца под 10 г. сред публиката, тъй като заради тълпите и разгорещените страсти рискуват да бъдат стъпкани. Територията на града е разделена чрез строго определени граници на 17 контради (района) и всяка от тях е като малка държава.

Всяка контрада участва в Палиото със свой жокей – за ангажирането на най-добрите се плащат стотици хиляди евро годишно.
Палиото се провежда по този начин, както се прави и сега, от 1644 г. То е прекъсвало единствено през двете световни войни и много от едновремешните му регламенти са валидни и днес.
Какво да видим още?
Торе дел Манджа, Кулата на Манджа, е висока 102 м.и доминира Пиаца дел Кампо. Изградена е през XIV в.от тухли в теракотен цвят, а в горната част от бял травертин. Името й идва от първия й пазач Джовани ди Балдучо, известен с прякора Манджагуадани (в превод – поглъщач на печалби), тъй като проигравал всичко на комар.
Палацо Публико, обществената сграда – това е седалището на Съвета на деветимата, който след 1300 г. прави от Сиена това, което е днес. Сградата гледа към Пиаца дел Кампо, където навремето се провеждали всички културни и граждански събития.

Правителството задължило с указ всички собственици на сгради около площада да ги изградят в стил, съответстващ на този на Палацо Публико.
Музео Чивико, общинският музей, съдържа една от най-известните алегории в света – тази на доброто и на лошото правителство. Тя е по поръчка на Съвета на деветимата и е дело на Амброджо Лоренцети. Това е първата фреска в историята на изкуството, която пресъздава гражданска, а не религиозна тема.
Катедралата на Сиена – Дуомо, се намира на едноименния площад недалече от Пиаца дел Кампо и ви грабва веднага с готическата си красота.

Тук се съхраняват шедьоври на Микеланджело, Донатело и Пизано. Тук се намират и прелестните фрески на Пинтурикио. Ако сте посетили катедралата на Флоренция, ще си дадете веднага сметка, че вътрешността й изглежда направо спартанска в сравнение с тази на Сиена.

Изградената през XIII в. катедрала е с формата на кръст и смайва с богато декорираната си мраморна фасада.

Влезете ли вътре обаче, буквално ахвате от пода, пълен с екзотерични символи и истории. 56 картини и сцени са „разстлани” по мраморната настилка от 40 художници от Сиена в периода XIV-XVI в.

За завършването им били необходими 600 г.
Без дъх оставате и пред красотата на Либрериа Пиколомини, библиотеката Пиколомини, в лявата част на катедралата. Веднага след нея е и едноименната капела, за която Микеланджело извайва 4 статуи.

ВИЖ ОЩЕ

Във Флоренция за 2 дни

Вила Памфили, римският Версай

Венеция low cost

 

ЖЕНСКИЯТ МАНАСТИР В ПАЛЕРМО

Вижте ексклузивния манастир, в който пращали дъщерите си богатите сицилианци

Със сигурност трябвало да бъдеш богат, за да си позволиш да пратиш на вечно заточение дъщеря си в манастира „Света Катерина Александрийска” в Палермо.

Това бил ексклузивен женски манастир – най-известният не само в града, а и в Сицилия.

В него можели да оставят децата си затворени завинаги единствено знатни фамилии и такива, принадлежащи към най-висшите прослойки в едновремешното общество. От 1311 до 2014 г. в манастира живеели монахините от Доминиканския орден.

През 2017 г. той е отворен за пръв път като музей за посещения на външни хора.
Навремето заточението в манастир било еднствената възможна съдба за втората или третата дъщеря в едно богаташко семейство.

Това било така, защото най-големият син наследявал цялото имущество, докато братята му можели да се посветят на военна или религиозна кариера.

И женските рожби имали подобни съдби. Най-голямата дъщеря обикновено била давана на на-богатия претендент за ръката й заедно с цялата зестра, докато за останалите сестри не оставало нищо друго, освен да станат монахини.

Така семейството им осигурявала сигурен и почтен живот.
Изпращането в манастира, посветен на Света Катерина Александрийска, която в Православната църква се почита като великомъченица Екатерина, ставало по специален ритуал.

В церемонията участвали всички роднини и приятели. Момичето, което било изпращано, заставало в централната част на църквата, лягало на пода и било покривано с черен воал.

След това то се „прераждало” като монахиня и божия слугиня, минавало през вратата зад олтара и от този момент приключвали завинаги абсолютно всички контакти с външния свят.

Младата жена можела да наблюдава външни хора само през решетка.
От 2017 г. вече е възможно външни посетители да отворят портите на ексклузивния манастир в Палермо и да видят как протичало ежедневието на монахините.

Те произвеждали всичко необходимо за живота си зад стените на манастира. Въпреки обета си за мълчание, разполагали със собствени методи да комуникират по между си.

Затова и имало много въжета, вързани за камбани.

Чрез удрянето им само някои монахини можели да предават определени заповеди или съобщения на някого.
Въпреки че били затворени като затворнички, монахините водели охолен живот. Богатите им семейства финансирали манастира, затова и неговата вътрешност била по подобие на тази в къщите им.
В центъра на манастира имало двор, където били отглеждани ботанически видове, характерни за Сицилия. Към него гледали всички частни килии, в които живеели монахините.

Въпреки че били посветени на Бог, те все пак произлизали от богаташки семейства и били свикнали на определен станарт на живот.

Живеели в тишина и били заобиколени от оазис от красота, имало и много шедьоври на изкуството.

Много от монахините държали в килиите си и прелестни кукли, които донесли от домовете си още при влизането си в манастира като момичета.
Монахините можели да наблюдават от височината на манастира едни от най-красивите панорами на Палермо.

Погледът им се простирал до морето, въпреки че те били зад решетките.

Така виждали живота, който продължавал да си тече, въпреки че не можели да прекрачат прага на манастира.

Монахините можели да наблюдават скришом и мълчаливо отгоре през решетки и олтара в църквата, както и вярващите.
Обитателките на манастира предлагали и „услугите си” към външния свят – молитвите.

Векове наред монахините били и единствените, съхранили най-древните сладкарски традиции на Сицилия.

Само няколко от тях познавали точните съставки и рецепти за приготвянето на типични сладки, които не можело да се купят никъде другаде.

Ако посетите манастира, трябва непременно да опитате от сладкишите, коите се продават в сладкарницата му и се приготвят според антични рецепти.

 

ВИЖ ОЩЕ:

Остров Фавиняна

Соренто, перлата на Амалфийското крайбрежие

КРАЛСКИЯТ ДВОРЕЦ В НЕАПОЛ

Последните му обитатели са Савоите, които го даряват на държавата за библиотека

Веднъж щом извървите улица „Толедо” в Неапол, която прелива от тълпи от хора във всеки сезон и по всяко време на деня, ще се озовете в сърцето на града – на просторната Пиаца дел Плебишито.

Там ще видите колко величествено се извисява Кралският дворец, от чиято дясна страна към морето наднича Везувий.
Дори да сте обиколили десетки палати по света, със сигурност ще се възхитите – изпълненият с красиви фрески по стените и с майсторски изрисувани порти дворец разкрива прелестите си салон след салон, стая след стая.

Разкошното обзавеждане подсказва как онези,които са живели там, са били хора с вкус, а не само с пари.

Любопитното е, че дворецът се ражда без крал или кралица, които да се разхождат из покоите му.
Той трябва да чака цели 136 години, за да види из салоните си истински крал – Карлос III от династията на Бурбоните.
Проектът за двореца е поверен през 1599 г. на швейцарския архитект Доменико Фонтана, един от най-добрите по онова време, и трябва да приюти испанския крал Филип III, когото очаквали на посещение.

Той обаче така и не отива в Неапол и никога не вижда изграденото от вицекрал Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, и съпругата му Каталина де Зунига.
Преди изграждането на двореца на мястото пред него, където днес се намира Пиаца дел Плебишито, нямало почти нищо.

Там бил единствено „вицекралският палат”, където се помещавало управлението на Неапол.

Всичко наоколо било сборище от кръчми и бордеи.Любопитно е, че първото свидетелство в писмен документ за думата „камора” идва именно от комарджийски дом, който се намирал пред Кралския дворец.

Районът около него бил толкова грозен и запуснат, че през 1884 г. някои учени изказали хипотезата, че от там е тръгнала холерата.
Зоната,където днес е дворецът, била обаче идеалното място там да се изгради нещо ново, за да се сложи край на разрухата.

Именно там свършва Виа Толедо, мястото е точно до морето, към което се открива хубава панорама и най-вече – може да се гарантира бързо бягство към него на краля, в случай на нужда.

Затова и вицекралят Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, не се поколебал и миг.

Извикал архитект Доменико Фонтана и му поръчал да измайстори проект на дворец за чудо и приказ, от който да цъкат с език в цяла Италия.
Палатът обаче бил реконструиран и променян дълги години – и въпреки това общият вид на структурата му се запазил.

16 години след началото на строежа била готова външната част, но били необходими общо 243 години, за да бъде завършен изцяло.

През 1651 г. е изградено от Франческо Антонио Пикиати и стълбището, което смайва с красотата си, но съвременният му вид от мрамор е реализиран през XIX век.
Всички декорации в двореца са като отдаване на чест към знатните къщи от династията на Хабсбургите.

Много са големите архитекти, които внасят по нещо от себе си в изграждането на палата – от Фонтана, Пикиати и Фуга до Ванвители.

Фасадата общо взето остава в началния си изглед, но във вътрешността на двореца се внасят непрекъснати промени, следващи вкусовете на хората, които го обитават.
Казват, че когато през 1735 г. в Неапол пристига Карлос де Бурбон, дворецът се намирал в толкова окаяно положение, че пратили човек да купи мебели, завеси и всякакво друго обзавеждане.

През изминалите 50 години той бил напълно запуснат и всичко в него било напълно неизползваемо.

Били извикани видни декоратори и реставратори. Архитектите, притекли се на помощ, също се намесили сериозно, защото трябвало да се разрешат проблеми около стабилността на сградата.

Доменико Фонтана затворил арките и вместо тях измислил ниши, в които след това по искане на крал Умберто I Савойски били поставени статуи на кралете на Неапол.
Дворецът в днешния му вид обаче е доста по-различен от онова, което представлявал по-рано.

През 1837 г. огромен пожар унищожил голяма част от вътрешността на сградата. Крал Фердинанд II, който по същото време се готвел да открие първата железница в Италия, си дал сметка, че от нещастието може да се възползва чудесно.

Викнал новата звезда в тогавашната архитектура Гаетано Дженовезе и му дал задачата да направи двореца като устремен в бъдещето.

Така той след това представил проекта си за грандиозен, удобен и красив дворец. Въпреки че по характер Фердинанд II бил доста консервативен, бил изпълнен с желание да се възползва от „новите технологии”.

Затова и приел с радост предложението да се въведе канализация за течаща вода, за отходни води, газ, електричество. Градините пък били поверени в ръцете на германския ботаник Фридрих Денхарт.

Била съборена и сградата на вицекралете, чието съществуване вече било ненужно.
След Обединението на Италия в двореца влязъл и Джузепе Гарибалди.

Разхождайки се нервно из неговите коридори заедно с един неаполитански адвокат, той умувал какво да прави с Южна Италия.
След това дошло времето и на крал Виктор Емануил II Савойски, който преспал един път в двореца в стаята на „обожаемия си неаполитански братовчед”.

После в палата дошли и Умберто I и Виктор Емануил III, който е роден в Неапол. Въпреки красотата на двореца Савоите обаче предпочитали този в Каподимонте, подобно и на Карлос де Бурбон в миналото.

Виктор Емануил III отстъпил през 1919 г. двореца на държавата.Кралските апартаменти били превърнати в музей, а богатата библиотека – в национална библиотека.
През Втората световна война дворецът бил бомбардиран, но въпреки това не бил разрушен.

По времето на Италианската република портите на двореца се отворили за всички любители на изкуството и архитектурата, които и днес могат да се наслаждават на оставеното от различни крале и архитекти.

ВИЖ ОЩЕ:

Зеленият остров Елба

Шареният остров Бурано

Папската резиденция в Кастелгандолфо