Последните му обитатели са Савоите, които го даряват на държавата за библиотека

Веднъж щом извървите улица „Толедо” в Неапол, която прелива от тълпи от хора във всеки сезон и по всяко време на деня, ще се озовете в сърцето на града – на просторната Пиаца дел Плебишито.

Там ще видите колко величествено се извисява Кралският дворец, от чиято дясна страна към морето наднича Везувий.
Дори да сте обиколили десетки палати по света, със сигурност ще се възхитите – изпълненият с красиви фрески по стените и с майсторски изрисувани порти дворец разкрива прелестите си салон след салон, стая след стая.

Разкошното обзавеждане подсказва как онези,които са живели там, са били хора с вкус, а не само с пари.

Любопитното е, че дворецът се ражда без крал или кралица, които да се разхождат из покоите му.
Той трябва да чака цели 136 години, за да види из салоните си истински крал – Карлос III от династията на Бурбоните.
Проектът за двореца е поверен през 1599 г. на швейцарския архитект Доменико Фонтана, един от най-добрите по онова време, и трябва да приюти испанския крал Филип III, когото очаквали на посещение.

Той обаче така и не отива в Неапол и никога не вижда изграденото от вицекрал Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, и съпругата му Каталина де Зунига.
Преди изграждането на двореца на мястото пред него, където днес се намира Пиаца дел Плебишито, нямало почти нищо.

Там бил единствено „вицекралският палат”, където се помещавало управлението на Неапол.

Всичко наоколо било сборище от кръчми и бордеи.Любопитно е, че първото свидетелство в писмен документ за думата „камора” идва именно от комарджийски дом, който се намирал пред Кралския дворец.

Районът около него бил толкова грозен и запуснат, че през 1884 г. някои учени изказали хипотезата, че от там е тръгнала холерата.
Зоната,където днес е дворецът, била обаче идеалното място там да се изгради нещо ново, за да се сложи край на разрухата.

Именно там свършва Виа Толедо, мястото е точно до морето, към което се открива хубава панорама и най-вече – може да се гарантира бързо бягство към него на краля, в случай на нужда.

Затова и вицекралят Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, не се поколебал и миг.

Извикал архитект Доменико Фонтана и му поръчал да измайстори проект на дворец за чудо и приказ, от който да цъкат с език в цяла Италия.
Палатът обаче бил реконструиран и променян дълги години – и въпреки това общият вид на структурата му се запазил.

16 години след началото на строежа била готова външната част, но били необходими общо 243 години, за да бъде завършен изцяло.

През 1651 г. е изградено от Франческо Антонио Пикиати и стълбището, което смайва с красотата си, но съвременният му вид от мрамор е реализиран през XIX век.
Всички декорации в двореца са като отдаване на чест към знатните къщи от династията на Хабсбургите.

Много са големите архитекти, които внасят по нещо от себе си в изграждането на палата – от Фонтана, Пикиати и Фуга до Ванвители.

Фасадата общо взето остава в началния си изглед, но във вътрешността на двореца се внасят непрекъснати промени, следващи вкусовете на хората, които го обитават.
Казват, че когато през 1735 г. в Неапол пристига Карлос де Бурбон, дворецът се намирал в толкова окаяно положение, че пратили човек да купи мебели, завеси и всякакво друго обзавеждане.

През изминалите 50 години той бил напълно запуснат и всичко в него било напълно неизползваемо.

Били извикани видни декоратори и реставратори. Архитектите, притекли се на помощ, също се намесили сериозно, защото трябвало да се разрешат проблеми около стабилността на сградата.

Доменико Фонтана затворил арките и вместо тях измислил ниши, в които след това по искане на крал Умберто I Савойски били поставени статуи на кралете на Неапол.
Дворецът в днешния му вид обаче е доста по-различен от онова, което представлявал по-рано.

През 1837 г. огромен пожар унищожил голяма част от вътрешността на сградата. Крал Фердинанд II, който по същото време се готвел да открие първата железница в Италия, си дал сметка, че от нещастието може да се възползва чудесно.

Викнал новата звезда в тогавашната архитектура Гаетано Дженовезе и му дал задачата да направи двореца като устремен в бъдещето.

Така той след това представил проекта си за грандиозен, удобен и красив дворец. Въпреки че по характер Фердинанд II бил доста консервативен, бил изпълнен с желание да се възползва от „новите технологии”.

Затова и приел с радост предложението да се въведе канализация за течаща вода, за отходни води, газ, електричество. Градините пък били поверени в ръцете на германския ботаник Фридрих Денхарт.

Била съборена и сградата на вицекралете, чието съществуване вече било ненужно.
След Обединението на Италия в двореца влязъл и Джузепе Гарибалди.

Разхождайки се нервно из неговите коридори заедно с един неаполитански адвокат, той умувал какво да прави с Южна Италия.
След това дошло времето и на крал Виктор Емануил II Савойски, който преспал един път в двореца в стаята на „обожаемия си неаполитански братовчед”.

После в палата дошли и Умберто I и Виктор Емануил III, който е роден в Неапол. Въпреки красотата на двореца Савоите обаче предпочитали този в Каподимонте, подобно и на Карлос де Бурбон в миналото.

Виктор Емануил III отстъпил през 1919 г. двореца на държавата.Кралските апартаменти били превърнати в музей, а богатата библиотека – в национална библиотека.
През Втората световна война дворецът бил бомбардиран, но въпреки това не бил разрушен.

По времето на Италианската република портите на двореца се отворили за всички любители на изкуството и архитектурата, които и днес могат да се наслаждават на оставеното от различни крале и архитекти.

ВИЖ ОЩЕ:

Зеленият остров Елба

Шареният остров Бурано

Папската резиденция в Кастелгандолфо

Равело е перлата на Амалфийското крайбрежие

Да отидете на Амалфийското крайбрежие и да не видите Равело, е все едно да дойдете в Рим и да не видите Ватикана.

След като посетите Позитано, Соренто и Амалфи, ето че идва ред и на Равело, който се намира в най-южния край на прочутото с красотата си крайбрежие.

За разлика от другите средиземноморски бижута обаче Равело не се намира на морето, а е провесен на своеобразна тераса над него. Гледано от балконите на Равело, синьото море отдолу е и прелестно, и страховито заради вертикалния склон от 350 м., който се спуска под краката ви.

Равело омагьосва всеки, който го види. Навремето прави това и с известни хора на изкуството, които попадат в плен на красотата му – Вагнер, Тосканини, Бърнстейн, Търнър, Миро, Вирджиния Улф. Неслучайно и до днес всяко лято  в градините на Равело се провеждат серия от симфонични концерти в рамките на Ravello Festival.

Как се стига до Равело

За да отидете в Равело, който не е на морето, е необходимо да се отклоните от държавното шосе SS 163 между Амалфи и Минори и да се изкачите няколко километра.

До Равело може да се стигне и с автобус от Амалфи.

Историята

Предполага се, че първите заселници са древни римляни, избягали от варварските нашествия. Според историците в Равело  през IX в. се заселват и знатни фамилии от Амалфи, разбунтували се срещу местния дож.

Равело процъфтява благодарение на дейността си, свързана с тъкане на вълна. През XI в. се опитва да се откъсне от властта и влиянието на Амалфийската република, към която се числи и номинира собствен граф.

Упадъкът му започва след завладяването на норманите. През 1200 г. в него живеят близо 36 000 жители, които обаче с течение на вековете намаляват все повече.

Това обаче не поразява по никакъв начин красотата и блясъка му, даже напротив. Равело става притегателен център за интелектуалци и ценители на естетиката.

В Равело се влюбват и Грета Гарбо, Уинстън Чърчил и Ричард Вагнер.

Какво да видим в Равело

Ил Дуомо (Il Duomo) доминира площада на града, на който през XI в. се намира и седалището на местното епископство.

Диамантът в короната на Равело безспорно е Вила Руфоло с градините си.

Кулата, която се вижда и откъм площада на града, навремето служела на Вила Руфоло като наблюдателница.

Прелестната вила е издигната през XIII в.от разполагащата с много власт по онова време фамилия Руфоло. Във вилата се преплитат няколко стила, чувства се нещо и от арабската архитектура.

Вилата е разположена на три нива. Кулминацията на красотата си достига най-вече в градините си, разположени върху терасите, надвиснали над морето. Всяко лято на тях се провежда Вагнеровият фестивал.

Вагнер гостува във вилата през 1880 г., докато композира “Парсифал”. Той остава дълбоко поразен от красотата, която се открива пред очите му.

Вила Чимброне

Това е друга вила, в която ще се влюбите веднага заради изключителния природен пейзаж. Лорд Уилям Бекет купува през 1904 г. терена, на който по онова време се издига древна вила в окаяно състояние и я превръща във фантастично място. В него са омесени различни стилове и епохи. Древни останки се смесват с редки ботанически видове, с красиви статуи и фонтани, образувайки чаровен микс.

Алеите, които пресичат парка на вилата, отвеждат до Терасата на безкрайността, Terrazza dell’infinito, откъдето гледката е умопомрачително красива.

Виж още

Лимоните на Амалфи

Градината на Нинфа

Градините на Вила д’Есте

Какво да видим близо до Неапол? Малкият остров Прочида е на половин час от него и ще ви зареди с добро настроение за седмици занапред

Забравете хаотичните Капри, Иския, Позитано и Амалфи. Да, те са прекрасни, но са в клопката на туристическата индустрия – тя изсипва всеки ден в тях автобуси с  хора, от които изтисква пари.

Ако отивате до Неапол или Рим за няколко дни и искате да си напълните душата с море и колорит,  идете до Прочида.

Малкият остров, който е на половин час от Неапол,  не влиза в традиционните маршрути, защото е напълно непретенциозно място. В него всичко е много натурално и няма никакъв лукс.

За сметка на това има много цветове, настроение и неаполитанска атмосфера, непокварена от масовия туризъм . Местните хора са изключително сърдечни, защото все още не им е писнало от орди посетители.

За мнозина Прочида е просто междинната спирка на ферибота от Неапол за остров Иския, на която не слизат. Но както знаем, междинните спирки понякога се оказват доста по-приятни от крайната дестинация.

Достатъчна е една кратка обиколка из малкото островче, за да си дадете сметка за експлозията от слънце и колорит, която то представлява.

Катерейки се по неговите тесни улички, със сигурност ще попаднете в плен на чара им.

Всичко изглежда като част от една цветна мозайка, в която пред очите ви се редят бедни и пъстри къщички с шарено пране, а до тях наднича прелестна зеленина.

Прочида е рибарски остров, затова и тук няма да видите бляскави хотели и ресторанти.

Не забравяйте удобни обувки – от пристанището до горната част на острова, откъдето се откриват умопомрачително красиви панорами, е все едно да изкачите 23-етажна сграда.

За италианците Прочида е символ най-вече на две неща. Мнозина го наричат Островът на Артуро – като едноименния роман на Елза Моранте, бившата жена на Алберто Моравия. Действието в знаковата за италианската литература книга се развива изцяло в Прочида.

От друга страна, Прочида е островът, на който е сниман филмът “Пощальонът” на Майкъл Редфорд и Масимо Троизи. Той беше номиниран за 5 Оскара, въпреки че спечели само един за музиката на Луис Бакалов. Неаполитанският актьор Масимо Троизи почина 12 часа, след като приключи снимките на острова през 1994 г.

Не забравяйте да хапнете порция спагети с миди (8 евро) в Locanda del Postino на рибарското пристанище Marina di Corricella (Марина ди Коричела) – това е ресторантчето, в което Марио Руополо (Троизи) се влюбва в Беатриче (Мария Грация Кучинота). Филмът се вдъхновява от романа на Пабло Неруда “Пощальонът”.

И сцените на рояк други филми са снимани на острова – като се започне от “Франческа и Нунциата” със София Лорен и Джанкарло Джанини,  “Осъден в очакване на присъда” с Алберто Сорди, “Суперсвидетелката” с Моника Вити, и се стигне до “Клеопатра” с Елизабет Тейлър и “Талантливият мистър Рипли” с Мат Деймън и Джъд Лоу.

И ако след всичко това сте заинтересовани да посетите островчето, ето няколко съвета как се стига до него.

От Неапол до острова пътуват на всеки час фериботи или корабчета (aliscafi).  Фериботите тръгват от Calata di Massa на пристанището и пътуват час до Прочида (11 евро).

Корабчетата пък тръгват от Molo Beverello и пътуват 35 минути до острова (15 евро). Тук може да видите разписанието им.

Прочида е вулканичен остров, който спокойно може да обходите за ден и без да преспивате на него.  Той е най-малкият от островите в Неаполитанския залив – неговата повърхност е 4 кв.км.

Ако все пак решите да му се насладите както подобава, най-добре е да си потърсите хотелче или стая под наем в зоната на пристанището (Marina Grande) или до най-чаровната зона – рибарското пристанище Марина ди Коричела, където е пълно със заведения.

Ако обичате да вървите пеша, спокойно може да видите забележителностите и без транспорт. В противен случай може да си наемете на пристанището електрически велосипед (20 евро на ден) или моторче. На пристанището ще видите и спирка на градския транспорт, както и на таксита.

Със сигурност плажовете няма да ви харесат – те са малки и са с черен  пясък заради вулканичния произход на острова. Въпреки това имат своя чар, защото са диви и са обрасли с кактуси.

Най-лесно достъпният плаж пеша се намира недалече от Марина ди Коричела. За да слезете до него, трябва да минете по 186 стъпала.

Какво да видим?

Хубавото на Прочида е, че може да се шляете свободно и да дишате с пълни гърди от атмосферата му, без да се притеснявате, че ще пропуснете някой музей или шедьовър. Тук единствените шедьоври са природата, морето, простите и шарени постройки.

Единственото, което трябва на всяка цена да направите, е да стигнете до всички възможни belvedere, или места с панорамен изглед – те са указани навсякъде с табелки. Когато се озовете на тези пунктове, ще си дадете сметка за каква красота става въпрос – тя се стеле на талази в краката ви.

И ако все пак желаете списък с няколко забележителности, ето ги.

Марина ди Коричела – това е най-древното рибарско борго на острова. Изградено е като амфитеатър над морето с три реда къщички. Всяка от тях е боядисана в различен ярък цвят, за да се различава отдалече в морето от връщащия се от риболов рибар.

На същия цветен принцип са и пъстрите рибарски къщи на венецианското островче Бурано. Кварталчето на рибарите в Прочида е като плетеница от арки, куполи и стълбища.

До него човек може да стигне по море или ако се спусне  по едно от четирите стълбища от минаващата отгоре улица.

Терра Мурата (Укрепена със стени земя) – това борго се намира в най-високата част на острова, на височина 90 м.над морето и се вижда от Марина ди Коричела.

За да се изкатерите до него,  ще трябва да се поизпотите, но усилието си струва. През Средновековието тук са живели единствените жители на острова.

Около виещите се тесни улички са разположени цветни сгради от XVI в. Малко преди да навлезете в Терра Мурата, ще минете през мястото, от което се открива зашеметяваща панорама към морето и Марина ди Коричела. От другата страна на Терра Мурата има и друг пункт с прелестна гледка към морето.

Палацо д’Авалос е сградата, която доминира отвисоко кварталчето. Изградена е през XVI в.от кардинал Инико д’Авалос.

Впоследствие става палат на Бурбоните, а после военна школа и затвор.

Казале Вашело – това е едно изключително живописно борго с жилища, заключени около вътрешен двор. Изградено е през XVI в. – в него населението се криело от сарацинските нападения.

До този жилищен “комплекс” се стига само по две много тесни улички, които навремето били затваряни в случай на нападения.

Марина ди Киаиолела – тук се намира малкото туристическо пристанище, на което има доста ресторанти и хотелчета. Най-оживено е през лятото.

Островчето Вивара – то е свързано с тесен път с Прочида и въпреки миниатюрния си размер от 0,38 кв.км. и обиколка 3 км, е осеяно с пътеки и пътечки, има и богата растителност. Единствената сграда на островчето е ловджийска постройка от XVII в.

Какво да опитаме?

Разбира се, всякакви възможни ястия от прясна риба. Местен специалитет е салатата от лимони, която се яде като гарнитура към рибата или калмарите.

Типичен местен сладкиш е Езикът на свекървата.

ВИЖ ОЩЕ

Леванцо, островът на тишината

Бурано, шареният остров

Сан Пиетро, островът на щастието

Арецо – тосканската Пепеляшка

Соренто е в началото на Амалфийското крайбрежие

Пътуването до Соренто е като потапяне в прелест и то започва още с приближаването ви към него. Терасовидно разположената красота и морето, което се пличка в нозете й, са истинска наслада за очите.

Пейзажи, море, природа, кухня, атмосфера – всичко е на висота, която може да ви гарантира само италиански курорт.

Соренто ви зарежда с красота по всяко време на годината. Ако решите да го посетите, много подходящ сезон е пролетта, когато е топло, но все още няма орди туристи. Това е идеалният град, в който може да се надишате на приятни неща.

Не го избирайте обаче, ако имате за цел лятна морска ваканция. Тълпите и трафикът могат да ви вгорчат ваканцията.

Тук няма удобни плажове, а достигането до понтоните над скалистите брегове не е най-лесното нещо. Почти всички хотели имат басейни, но все пак , нали през ваканцията си човек иска да се топи в море?

Лимоните на Соренто са другият коз на града, освен терасовидно разположената му красота.

Те са единият от трите италиански сорта – Амалфи, Соренто и Сицилия. Лимонът от Соренто е гигантски – може да достигне тегло от 500 г и 1 кг. Отглежда се и на остров Капри и е много кисел.

Соренто е родното място на известния италиански поет Торквато Тасо, творил през XVI в. Затова и главният площад в центъра на града е посветен на него.

Соренто е известен и като градът на сирените, градът на градините и какво ли не още.

Истината е, че тук може да подишате от всичко по малко – има и хилядолетна история, и остатъци от културата на древните гърци, римляни, нормани, и растителност, която може да конкурира всяка ботаническа градина по света, и кухня, концентрираща най-доброто от средиземноморската кулинария.

Освен това Соренто е и букет от цветове и светлини, които ви карат да се чувствате винаги в добро настроение.

От XIX век Соренто е известен като притегателен център на англосаксонския туризъм, тъй като по онова време процъфтява т.нар. Grand Tour, чрез който англоговорящите се втурват да опознават Средиземноморието.

Соренто е бил задължителна спирка за представителите на европейската аристокрация. Затова и в Соренто атмосферата е доста по-различна от тази в останалата част на област Кампания.

Тук фолклорът е в по-оскъдно количество, всичко изглежда  по-изискано и на ниво. Пълно е с исторически хотели от висока класа и с приказна панорама, през които е минал каймакът на аристокрацията и на интелектуалния елит на Европа.

Какво да видим в Соренто?

Ако искате да добиете обща представа на града, може като начало да се качите на влакчето, което прави панорамни турове и тръгва от площад “Тасо”.

Разбира се, най-добре един град се вижда пеша. В такъв случай може да започнете от централния площад, където има статуя на Торквато Тасо – там е пълно с красиви кафенета, оживено е по всяко време на годината.

Оттам тръгва и централната улица “Корсо Италия”, където прелива от магазини и заведения.

На всяка цена разгледайте “Вила комунале” – това е общинската градина с невероятен изглед към морето – намира се близо до площад “Тасо”. Тя е малка, но предлага незабравима панорама, която може да съзерцавате с часове.

Отсреща в морето се вижда Везувий, отдолу под вас са понтоните, където се препичат любители на морския загар, а отляво и отдясно са разположени луксозни исторически хотели, потънали сред невероятна природа.

От парка може да се качите и на асансьора за “Марина пикола” – пристанището, от което се стига до островите Капри, Иския и Прочида.

Точно до “Вила Комунале” се намира и киостро “Свети Франциск”, което е част от едноименната църква. Става въпрос за манастирски двор с архитектура от XIV век. и декорации от по-късни периоди.

Впечатлява и т.нар. Валоне дей Мулини- това е нещо като дълбока долина, която прилича по-скоро на бездна. В нея са останали житни мелници от XVII век, изградени навремето от фамилията Кореале.  Те  функционирали до началото на XX век, след което зоната обрасла в буйна растителност – и всичко това в центъра на Соренто, на две крачки от площад “Тасо”.

Красива е и катедралата “Санти Филипо е Джакомо” на Соренто – Ил Дуомо, която е била реставрирана през миналия век. Вътрешността е в бароков стил.

Как се стига до Соренто?

Соренто се намира на 50 км южно от Неапол.

Ако идвате от летището на Неапол “Каподикино”- оттам тръгва автобус, който за около час стига до градчето. Спирката е пред зоната за пристигания.

Ако идвате от Централната гара на Неапол, на долния етаж се намира спирката на влака Circumvesiana, с който от Неапол се стига до Соренто.

От Рим може да вземете автобус от гара Тибуртина до Соренто, където пристига за 4 часа.

С кола от Рим – по магистралата Рим-Неапол, а оттам -Неапол-Помпей-Соренто. Излезте на изхода за Кастеламаре ди Стабия и продължете в посока Соренто.

В Соренто всички паркинги са платени и струват около 25 евро на ден.

В Соренто може да се дойде и с корабче (алискафо) от Неапол. То тръгва от пункта “Моло Беверело” на пристанището и стига за 40 минути до Соренто. От пристанището на Соренто до центъра обаче трябва да се изкачи много стръмна улица със стълбища.

ВИЖ ОЩЕ

Лимоните на Амалфи

Елба – зеленият остров

Пиенца – идеалният град