Ако искате да видите есенцията на най-добрата Тоскана, идете в Пиенца.

Само върху една педя земя може да се види изключителна концентрация на природна красота, история, архитектура, кухня и вино.

Седнали удобно в някое заведение и отпивайки бавно от чаша червено тосканско вино, може да наблюдавате под терасата си спектакъл, достоен за шедьовър на ренесанов гений.

Да, отдолу се разстила прочутата с прелестите си долина Вал д’Орча, чиито вити алеи с кипариси красят всяка тосканска картичка.

За да се насладите максимално на тази хубост, идете в Пиенца през пролетта или есента- тогава колоритът е невероятен. И през останалите сезони обаче природата ще ви се отплати по достоен начин.

Пиенца е малко градче, разположено на юг от Сиена и близо до Монтепулчано и Монталчино – все дестинации, свързани с най-качественото тосканско вино.

Пътувайки до него, се любувате на пейзажи от хълмове и долини, преминаващи един в друг с помощта на меки извивки.

По принцип на Вал д’Орча, най-красивата тосканска долина, може да се насладите и от Монтепулчано и  Сан Куирико д’Орча, но Пиенца ви предлага място за спектакъла на първия ред.

Пиенца е известен като идеалния град. Като такъв е изграден през Ренесанса по идея на големия хуманист Енеа Силвио Пиколомини, който по-късно става папа Пий II.

Разполагайки с достатъчно финансови средства, Енеа си поставя за цел да превърне скромното си на вид родно място в утопичен град, който да въплъщава принципите и философията на класическата епоха и на италианския Ренесанс.

Енеа поверява проекта си на архитект Бернардо, известен като Роселино. Само за три години той реализира хармонична композиция от сгради и площади, сред които катедралата, папската резиденция, или Палацо Пиколомини, кметството и централния площад.

Площад “Пий II” е с изключително хармонична форма, която подчертава по най-достоен начин обкръжаващите го сгради. На площада се намира и кладенец, известен като Кладенеца на кучетата.

В катедралата, или Ил Дуомо, мога да се видят няколко известни творби на различни художници от онова време. Красива е и камбанарията, която се извисява към небето.

Вдясно от катедралата се намира прекрасният Палацо Пиколомини, от чиято тераса се открива най-великолепната панорама към Вал д’Орча, която може да си представим.

Сградата е известна и с друго – през 1968 г. е избрана за място на част от снимките на филма “Ромео и Жулиета” на Франко Дзефирели. Именно в нея Ромео и Жулиета (актьорите Ленард Уайтинг и Оливия Хъси) се срещат за пръв път на бала в дома на фамилията Капулети. Разглеждайки палата-музей, може да видите как във всяка зала са изложени огромни черно-бели снимки на сцените от филма, които са снимани в този или онзи кът.

Пиенца радва очите и обонянието ви – разхождайки се из нея, навсякъде виждате тосканска красота, съчетана с висококачествено вино и вкусни местни ястия.

Всичко наколо – площади, улички, стълбища изглеждат като излезли от картината на ренесансов художник.

Не пропускайте да опитате от прочутото овче сирене пекорино ди Пиенца – това е полуотлежало сирене, което върви прекрасно с червено вино, както и с местната паста пичи (наподобява спагети).

В малките магазинчета на градчето може да си напазарувате продукти на местните занаятчии.

Какво да видим близо до Пиенца?

Само на няколко километра са Сан Куирико д’Орча, Монтепулчано, Монталчино. Разбира се, не пропускайте и Сиена.

Kaк се стига до Пиенца?

С кола от Флоренция – по магистралата А1 Флоренция-Рим. Излезте на изход Валдикиана-Бетоле, след това продължете в посока Торита ди Сиена и следвайте указанията за Пиенца.

С кола от Рим – по магистралата Рим-Флоренция, след това излезте на изход Кюзи-Кианчано Терме и поемете по пътя SS146, който води към Кианчано Терме, Монтепулчано, а след това и към Пиенца.

С влак или автобус – трябва да слезете на гара Кюзи-Кианчано Терме, след което да вземете автобус за Пиенца. Друг вариант – до гарата на Буонконвенто, а след това с автобус до Пиенца.

ВИЖ ОЩЕ

Във Флоренция за 2 дни

Понца – зеленият остров

Прочида – слънчевият остров

Остуни, Чистернино, Мартина Франка и Локоротондо са белите бижута на южната област Пулия

Озовавайки се в Пулия, се изправяте пред сериозен проблем – изборът на красиви села, градове, забележителности и плажове е огромен. Дори да сте тръгнали на път без предварителна програма, си давате сметка, че където и да попаднете, все ви се замайва главата.

Веднага трябва да се поясни, че Пулия не е регион като другите в Италия. Ако в Тоскана ядете тоскански специалитети, а в Лигурия – лигурийски, в Пулия опитвате кухня, различна във всяко селище.

Тук ви питат дали предпочитате бурата (бяло прясно сирене) от Горна Мурджа или от Долна Мурджа (името на планинското възвишение, което е като гръбначен стълб за Пулия).

Дори формата на късата паста орекиете (ушички) е различна в отстоящи на 30 км едно от друго села. Тук са различни и диалектите – понякога дори жителите на две съседни села не могат да се разберат помежду си. Идвайки тук, откривате не регион, а цял един свят.
Според мнозина Белите градове са зоната с най-голям чар в Пулия, тъй като концентрират море, маслинови гори, неустоима кухня и бял цвят, който на моменти направо ви ослепява. Бели са улиците, бели са стените, ограждащи градовете, бели са всички сгради и къщи в Остуни, Чистернино, Мартина Франка и Локоротондо.

На две крачки от тях е и Алберобело – градът, прочут в цял свят с трулите си, които са под протекцията на ЮНЕСКО.
На практика това е зоната, която се намира най-близо до град Матера, който заедно с Пловдив ще бъде културна столица на Европа през 2019 г.

Затова и се очаква още по-голям прилив на туристи. Именно летищата и пристанищата на Бари и Бриндизи, които са на няколко километра от Белите градове, ще послужат като трамплини за всички, които искат да стигнат до Матера.
Бари и Бриндизи са и основните пунктове, където пристигат фериботите с българи, качили се на гръцкия бряг.

Какво да видим в Белите градове

Общото между тях е белият цвят и местоположението им – всичките се намират в долината Итрия (Вале д’Итрия).
Друг общ белег е и начинът, по който са изградени – като лабиринти. Това съвсем не е случайно – по този начин укриващите се зад стените на градовете си жители се изплъзвали от врага, в случай че успеел да се добере до тях.

И друго впечатлява веднага – всички сгради са тесни и високи, има само по една стаичка на етаж. Това е така, защото пространството, затворено между защитните стени на всеки град, все пак можело да побира само определен брой сгради. Така че те можели да растат на височина, но не и на ширина.

И белият цвят на варосаните къщи, подобно на всяко останало нещо в тази зона, си има точно определена функция. На практика това било „оръжието“ на местните жители против епидемиите навремето заради антибактериалното си действие. И до днес всяка година кметствата подпомагат финансово варосването на всички сгради в тях.

(Виж втора част)

Къде има безплатни СПА в Италия

Мурано, островът на стъклото

МАТЕРИАЛЪТ Е ПУБЛИКУВАН ВЪВ В. “24 ЧАСА”

Калката е от онези места, в които се влюбваш веднага. Всичко в него е странно, загадъчно и особено. Веднага си даваш сметка, че това не е „нормално“ село, без обаче да разбереш защо.
Тук всичко е очарователно – стените на къщите, които преливат от охра до тухлено червено, цветята, които красят олющените стълбища и прозорци, туфът, в който е издялано селото, заведенията, редуващи от средновековен до модерен стил.

Калката е малко средновековно селище (borgo), на 30-ина километра северно от Рим. До него може да се стигне с кола по пътя Касия (Cassia) или пък по Фламиния (Flaminia).
Наближавайки я, Calcata се изправя пред вас като приказно видение – така изглежда селото, което е издялано в скала от туф, наподобяваща полуостров в морето.
Със сигурност Калката е била обитавана още в праисторически времена, а след това в нея се заселват фалиските, за които се смята, че са с още по-древен произход от етруските.

След VIII в. на практика фалиските населяват цялата зона на Туша Тиберина (Tuscia Tiberina), която се намира в Лацио северно от Рим.
Първата изненада, която ви очаква, наближавайки Калката, са скалните пещери – те ви посрещат още на виещия се към нея път. От някои от тях долитат дори звуци на музикални банди, които репетират. Други пък са превърнати в складове.
Малко преди тях пък е паркът Трея (Treja), който е перфектното място за кратък неделен трекинг.

След като през Калката се изнизват различни знатни фамилии, тази на Ангуилара в крайна сметка оставя най-трайно следи и дори си издига замък.
След 30-те години на XIX в. Калката започва постепенно да се обезлюдява заради честите срутвания на жилищата, направени от туф.
Все по-често наричат Калката „умиращото селище“, така както наричат и друго средновековно борго в Лацио – Чивита ди Баньореджо (Civita di Bagnoregio).
Именно този западащ вид и рушащите се къщи обаче й придават неустоим и особен чар. В Калката има нещо сюреално – тя наподобява призрак, облечен в артистични дрехи. Излъчва мистика и езотеризъм.

Казват, че все още в някои къщи на селото се извършват езотерични и астрални култови обреди, както едно време.
Странното е, че на пръв поглед Калката има средновековен вид.
Обикаляйки из нея обаче се натъквате непрекъснато на елементи с неопределена атмосфера и произход, както и на архитектоника с неясни контури.
Някои от къщите дори са украсени с индийски декорации. Всичко е в стил fantasy.
През миналия век Калката става любимо място на много интелектуалци, художници и въобще – на хора с артистични души.
Те се влюбват в малкото село и започват да се заселват един по един в него не само за да творят, а и за да живеят.

Тук може да видите не само италианци, а и норвежци, шведи и др., които са станали част от местното население.
Разхождайки се из Калката, чувствате как нещо артистично витае във въздуха.
Пълно е и с малки занаятчийски ателиета и магазини, които насищат колоритно и без това очарователната атмосфера.
Изборът на заведение, бар или малък ресторант, където да седнете за обед или аперитив, е извънредно труден – разнообразието е голямо. Някои от заведенията са издялани в самите скали от туф.
Калката е идеалният вариант да видиш нещо коренно различно и мистично само на 30 км. от Рим.

Паветата sanpietrini са един от символите на Рим, но са и ад за дамския ток

Римските павета sanpietrini са открай време един от отличителните белези на града.
Със сигурност няма жена, чиито токове да не са засядали сред калдъръмените камъни, покриващи централните улици на Вечния град.
Но какво представляват те и защо носят името на свети Петър?
Някои ги наричат сампиетрини, други санпиетрини, но е все същото. Става въпрос за блокчето, което се прави от левцитит – скален материал, типичен за вулканичните зони в област Лацио.
Той е антрацитеносив на цвят и се използва широко за пътната настилка в целия исторически център в Рим. С него е покрит пл. “Свети Петър”, но и много от другите централни площади.
Този материал е въведен в Рим по времето на папа Сикст V в края на XVI в. по простата причина, че по-добре от всеки друг е позволявал гладкото возене на файтоните по улиците.

Навремето монсиньор Лудовико Сергарди, префект на фабриката на “Свети Петър”, вижда в какво отчаяно положение се намира тогавашната настилка на пл. “Св. Петър” – заради нея се преобръща дори файтонът на папата.
Затова и решава да използва камъка за застилане на площада.
Блокчето sanpietrino, което в Рим се нарича още “селчо”, е с размери 12х12х18 или 12х12х6.
Още от едно време то се е добивало, като на ръка се е разбивала или разпуквала скалната кариера.
Днес вече не съществуват подобни скали в околностите на Рим. Повечето от тези блокчета, които се използват за преправянето на настилката в историческия център, идват или от остатъчни материали, или от Китай.
Характерното за тази настилка е, че тя не се циментира, а се поставя ръчно. След това кубчето се набива в легло от пясък – по този начин се придава еластичност и способност да прилепне добре към пътната основа.
Освен че има висока стойност от гледна точка на архитектониката, павето притежава и този плюс, че позволява на терена “да диша” благодарение на пространството между отделните блокчета.
Освен това може да приляга много лесно към неправилностите в терена и е много устойчиво.

Недостатъкът на санпиетрините е в това, че не гарантират идеално гладък път. Когато е мокро, кубчето може да стане доста хлъзгаво, така че не е подходящо за висока скорост на превозните средства.
Друга негативна страна е, че повърхността, която се формира, не е правилна и не е много удобна за ходене, а също се създава доста шум при преминаването на транспортните средства по нея.
Затова когато сте в центъра, около вас може да изглежда изключително шумно, дори да минават само три коли.

Това е настилка, създадена навремето за файтоните. Днес пък тя трябва да понася трафика от коли и автобуси. Това още повече води до бързото износване, поради което се налагат чести ремонти или подновяване.
На много места в града кметството започва да я подменя с асфалтова – поне що се отнася до онези улици в центъра, които понасят огромен трафик, най-вече от тежки транспортни средства.
Вместо това калдъръмът се оставя при по-второстепенни улици, които се ползват предимно от пешеходци, като се мисли и за по-съвременни техники за поставяне на настилката.
Чрез тях пространствата между паветата не се оставят свободни, както в миналото, а се свързват с битумен материал или с хоросан.
Така се създава и повече удобство за жените с високи токчета.

“Плаващите кейове” (Floating Piers) на Кристо влязоха в историята

16 дни наред (от 18 юни до 3 юли 2016) “Плаващите кейове” на Кристо на езерото Изео бяха най-демократичното изкуство, което някой може да си представи.

Те предложиха безплатно красота, развлечение и радост за всички, които поискаха да се разходят пеша по водите на езерото.

По жълто-оранжевите платформи, наподобяващи слънчеви пътеки, вървяха едновременно бедни, богати, известни и анонимни граждани от всички краища на света.

Тук имаше хора от всякакви раси и религии – забулени мюсюлмански жени крачеха до разголени американки и европейки.

На воля и без препятствия се движеха инвалидни колички, детски колички и кучета.

От време на време близо до кейовете минаваше корабчето на Кристо, застанал най-отгоре на палубата като капитан – той беше посрещан с бурни аплодисменти от пешеходците по пътеките, по подобие на световноизвестна рокзвезда на концерт.

Kристо постигна с кейовете си фурор, който надхвърли и най-оптимистичните прогнози.

Над 1,3 млн.души посетиха артистичната инсталация и ефектът при всички беше един и същи – щастие и радост в очите им въпреки часовете по опашки и в трафик.

На кейовете на Кристо всеки можеше да прави, каквото си иска – да яде като на пикник, да спи, да лежи, да се пече, да се къпе в езерото. Италианец, облечен като Христос, се разхождаше почти всеки ден по пътеките.

Мъж от южния град Потенца си търсеше съпруга с табелка на врата. Пътеките бяха перфектната локация за снимки – тук беше и триумфът на селфито.

Кейовете бяха това, което искаше Кристо -мястото, на което да почувстваш слънцето, вятъра, въздуха, водата.

Много често пътеките се огласяха от българска реч – заедно с италианците, американците и германците българите бяха най-честите посетители.

Близо 70 от общо 500-те служители по кейовете ( от водолази до работници и охранители) също бяха българи.

След 3 юли в Изео започва нова ера – след Кристо.

Вижте коя е пряката наследничка на най-красивата дама от Ренесанса и муза на Ботичели Симонета Катанео

Симонета Санкристофоро Катанео е 26-годишно момиче от Генуа, което днес работи в престижна италианска галерия за изкуство в центъра на Лондон. Малцина от клиентите на галерията обаче знаят коя всъщност е красивата и изящна като статуетка Симонета.

Тя е пряката наследница на родената през  XV век в Генуа Симонета Катанео – музата на художника Сандро Ботичели.

Със сигурност лицето на “онази” Симонета, увековечено в шедьоври като “Пролет” и “Раждането на Венера”, е един от най-популярните образи на жена от Ренесанса въобще. Мнозина смятат музата на Ботичели за най-красивата дама на Ренесанса  и за първия секссимвол в изкуството.

Въпреки популярността си в цял свят, навремето картината “Раждането на Венера” не е била известна. Тя предизвиква всеобща възхита едва през 1815 г., когато е изложена в галерията “Уфици” във Флоренция, където се пази и днес.

И прапраправнучката на Симонета Катанео, която носи същото име,  е родена в Генуа. Тя завършва мениджмънт на изкуството в Милано, но веднага след това заминава за Лондон. Кариерата й в изкуството започва чрез стаж в аукционната къща Christie’s в секцията за импресионизъм и модерно изкуство.

После Симонета отива на стаж в конкурента – аукционната къща Sotheby’s. Следващата стъпка е в световноизвестната галерия Gagosian, където опознава сферата на изкуството от друг ъгъл. Чак след това започва работа в италианската галерия Ronchini, която се намира в центъра на Лондон. Както разказва за Sofiarim.com самата Симонета, английският пазар на изкуството е много по-интернационален от италианския, така че засега предпочита за кариерата си  Лондон.

Според Симонета за пръв път в детството си научава коя е от баба си, която  й подарява репродукция на картината “Пролет” на Ботичели.

“Разказа ми как момичето в дясната част на творбата, което изобразява пролетта и е облечено в рокля на цветя, е наша предшественичка. Каза ми, че е била муза на Ботичели и е била една от най-известните дами през XV век.”

Днешната Симонета завършва  класически колеж. Още  в средното училище започва да се задълбочава в историята на всичките картини, на които е изобразена Симонета Катанео.

“Разбира се, най-известната творба е “Раждането на Венера”. Много е важно да се подчертае обаче, че навремето Симонета е дала лицето си за Венера, но не е позирала за тялото й. Да позираш гола тогава е било равносилно на скандал.”

Въпреки известната си прабаба Симонета е ходила да я види в “Уфици”, където е картината на Ботичели, само два пъти.

“Разбира се, вълнувам се много, когато гледам картините със Симонета Катанео, защото си мисля как и аз нося нещо от нея.”

Но коя всъщност е музата на Ботичели – Симонета Катанео?

Тя произхожда от знатна фамилия от Генуа и се омъжва през 1468 г. за Марко Веспучи, братовчед на Америго Веспучи.

Америго, син на флорентински нотариус, се мести в Генуа, където се жени, но няма деца. След като се запознава с жената на братовчед си, остава поразен от красотата й. Америго Веспучи обаче съвсем не е единственият, чието сърце гори от любов по прекрасната съпруга на братовчед му.

След като се мести да живее във Флоренция със съпруга си Марко Веспучи, Симонета поразява сърцето и на Джулиано де Медичи.

Докато брат му Лоренцо Великолепни е ангажиран да управлява Флоренция, Джулиано е зает най-вече с конни надбягвания и опитва всячески да спечели възхищението и сърцето на Симонета. След една от победите си дори излага надпис “Несравнимата” за възлюбената си.

Симонета обаче е най-вече музата на гения Ботичели, който също пламти от платоническа любов по нея. Именно Симонета е богинята на цветята Флора в прочутата му картина “Пролет”.
Лицето на Симонета е и това на Венера в “Раждането на Венера”” – картина, поръчана от Джулиано де Медичи. Симонета дава лицето си и на многобройни мадони в картините на Ботичели. Одухотвореният от красотата художник я изобразява и в няколко портрета.

Симонета умира едва на 23 г. от туберкулоза и е погребана във фамилната капела на Веспучи в църквата “Онисанти” във Флоренция. Ботичели сам пожелава да бъде погребан по-късно в краката й.