Archivi tag: ваканция в рим

ДРЕВНОРИМСКИТЕ САРАИ

Богатите римляни обитавали домус, а бедните – инсула

Нищо ново под слънцето днес – в миналото богатите древни римляни обитавали големи вили, наподобяващи сараи, а бедните – многоетажни сгради, подобни на блокове.

Богатството на едновремешните обитатели на Римската империя обаче се виждало и от това, къде ходели по нужда.

Докато заможните разполагали със собствени помещения с пейка с една дупка, бедните ходели на общeствени тоалетни, в които сядали и десетки един до друг на каменни пейки с дупки.
Древният Рим заемал площ около 1280 кв км, или почти колкото днешната историческа част на Вечния град.

Ясно е, че около 1,5-те милиона обитатели не можели да се вместят в него, още повече че в пространството му имало и улици, площади, обществени сгради, базилики, пазари, паркове, градини, терми и др.

Как древните римляни се справяли с липсата на пространство за живеене?

Като изграждали блокове, или разположени едно върху друго жилища. Всеки от тези „апартаменти” бил наричан инсула (insula).

Подобни древноримски кооперации са открити при разкопките на древноримското пристанище Остия, близо до Рим, в началото на XIX век. Има много такива и до хълма Палатин в Рим.

За разлика от тях, останките от богаташки древноримски къщи могат да се видят в Помпей и Херкулан, до Неапол. Този тип вила за богопомазани била известна като домус (domus).
Народните жилища от типа инсула, където живеели хората от простолюдието в Рим, били отворени към улицата, както се прави и днес с блоковете.

Понякога блокчетата били залепени едно за друго, понякога били изолирани. Имало и такива, свързани помежду си чрез вътрешен двор, или нещо от рода на днешните затворени комплекси. Те имали врати, стълбища и прозорци, гледащи и навън, и навътре към двора.
В периода след III в.пр.Хр. блоковете обикновено се правели на три етажа. Те обаче били изложени на рисковете от срутвания и пожари.
Същевременно древноримските вили, в които живеели богатите, били здрави и стабилни постройки.

Обикновено били изграждани от тухли и смес от пясък, чакъл, вода и цимент, и имали само един етаж.

Такава била градската къща на богатия римлянин. Тя нямала никога прозорци към външната част, а само към вътрешния двор.

Извънградската вила пък имала по-различна конструкция, съобразена със земеделските нужди.

Вилата била разположена хоризонтално – така били наредени една до друга различните помещения в нея. Първо бил вестибюлът, после централната стая (атриум), откъдето се влизало и в другите стаи – спалнята, залата за банкети, в която гостите можели да се хранят излегнати на легла.

Имало и други странични стаи, както и стая, наподобяваща салон. Богаташите наемали стаите, разположени във външната част на вилите си, на търговци и занаятчии. В най-вътрешната част на вилата пък имало парк и овощна градина. Не липсвали и фонтани и малки басейни.
Предполага се, че първите домус се родили през VIII в.пр.Хр. – оттогава поне датират историческите данни за съществуването им.

Стените на тогавашните вили били направени от влажна глина, пресирана върху клони, докато покривите на къщите били направени от големи клони, покрити със слама.
След VI в.пр.Хр.къщите следвали етруския модел на изграждане, според който жилището се изграждало около предверието, в което през процеп отгоре влизали светлина и дъждовна вода, събирана за нуждите на домакинството.

В градината също се събирала дъждовна вода в цистерни за нуждите й. В продължение на поне три века стените били изграждани от туф.
За разлика от останалите помещения в къщата, кухнята била винаги малка стаичка. Тя нямала постоянно разположение – понякога в предната част, понякога в дъното на жилището.

Общото било обаче, че винаги била малко и тъмно помещение.
Банята била винаги прикрепена към кухнята и обслужвала господарското семейство.

14 акведукти пренасяли 1 млрд.литри вода до Рим всеки ден, в това число и до фонтаните и басейните й.

Всяка къща си имала собствена канализация, чрез която се снабдявала с вода от акведуктите.

При Траян (98-117 г.) водата била доведена до десния бряг на река Тибър. Дотогава римляните черпели вода единствено от кладенците.

След това станало възможно към акведукта да се вържат и разклонения, но всеки римлянин трябвало да плаща абонамент за личните и земеделските си нужди, за да черпи от водата.
Римската баня (балнеум) била копие на римските терми. В някои от богаташките вили можело да се види дори библиотека, както и солариум, служещи за развличане на гостите.
От това къде ходел на тоалетна, се виждало и колко е богат римлянинът. Заможните имали самостоятелни тоалетни във вилите си domus.
Римляните много държали на личната хигиена, както и на грижата за тялото си – те заемали много време от ежедневието им.

Този аспект западнал с идването на варварите и на християнството, за които грижата за тялото била грях и излишна прищявка.

В каталога от римски монументи, редактиран през IV век, могат да се изброят над 150 тоалетни в Рим. Те били известни с името latrine.

Едва много столетия по-късно личната хигиена отново била издигната в култ. През Средновековието например да се къпеш повече от един път годишно било смятано едва ли не за грях. През XVII и XVIII век богатите се поливали обилно с парфюм, за да прикрият миризмата на мръсно. Едва в началото на XX век се почувствала нужда от канализация и наличие на течаща вода по домовете.
В Древния Рим пък жителите се миели почти всеки ден в многото терми и басейни. Като „миещи препарати” използвали сода, камък, луга.

Както жените, така и мъжете, се мажели след баня с различни ароматни олиа, за да миришат на хубаво.

Частните бани и тоалетни били привилегия на богатите, докато останалите римляни посещавали обществените тоалетни. Те били разположени често до някоя голяма порта и били защитени от дъжд, но проветриви.

Първите обществени латрине датирали от имперския период. Изходните води от домашните тоалетни се извеждали с големи теракотени тръби към обща яма, наричана черен кладенец.

В общите тоалетни хората се срещали не само по нужда, а и за да си бъбрят. Римляните не изпитвали срам, нито пък необходимост да крият интимния си живот. Не ги дразнели и лошите миризми.

Някои експерти поддържат тезата, че в общите тоалетни римляните се делели според пола и възрастта, а други смятат, че подобно деление не е правено. Помещенията с клозетите били обикновено правоъгълни или с формата на полукръг, а седалките били покрити с мрамор с дупки по протежение на стените. Римляните си давали сметка, че личната хигиена е основно нещо за здравето. Неслучайно думата хигиена идва от името на Dea Igea.

Римляните не смятали изхождането за нещо срамно, затова и дори се молели на някое от божествата, по време на нуждите си, за да ги извършат по-добре – на Sterculius и на Crepitus.

Едва по-късно, при християнството, ходенето по нужда се превърнало в нещо срамно. Римлянките пък имали свое божество, което ги защитавало по време на цикъла им – Dea Mena.

 

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Древноримската магистрала “Апия Антика”

Древноримските шпиони

Непознатата Тоскана

ДВОРЕЦЪТ “КАПОДИМОНТЕ” В НЕАПОЛ

Три династии се разполагали в двореца „Каподимонте”в Неапол
Всичко е в изобилие в двореца „Каподимонте”, който е като надвесен над Неаполския залив срещу вулкана Везувий.

Въпреки че навремето бил „само” ловна резиденция в рустикален стил на Бурбоните, с течение на годините в него са събрани толкова големи количества картини, скулптури, порцеланови сервизи и ценни предмети, че ви се завива свят, докато разглеждате колекциите, заемащи три етажа.

Да разгледаш двореца е като да прочетеш обемна книга по история на изкуството от XIII до XX век.
Върху площ от 14 хил.кв.м.са концентрирани шедьоврите на едни от най-известните творци – Тициан, Рафаело, Микеланджело, Караваджо, Ботичели, Мазачо, Пармиджанино, Лука Синьорели, Лото, Гоя, Артемизия Джентилески…
Националният музей „Каподимонте” е разположен в прелестен парк на едноименния хълм, от който се открива величествена панорама към залива на Неапол.

Изграденият в средата на XVIII век от Карлос III, крал на Неапол и Сицилия дворец е по проект на Джовани Антонио Медрано.
Дворецът бил построен, за да може да съхранява ценните колекции картини, които майката на Карлос III -Елизабета Фарнезе, наследява от семейството си.

Родена като принцеса на Парма и Пиаченца, a по-късно съпруга на испанския крал Филип V, тя пази фамилни творби още от времето на папа Павел VI през XVI век.

По-късно дворецът става резиденция на Бурбоните, на Каролина Бонапарт и Жоашен Мюра, а после и на Савоите.
Колекцията картини „Фарнезе”е със сигурност една от най-ценните днес в Европа – десетки творби на най-известните италиански художници могат да се видят на първия етаж в сградата. Там е и разкошният Кралски апартамент.

В двореца се съхранява и Неаполитанската колекция, която включва произведения от най-различни творци от града на Везувий.

Тук обаче е намерено място и за колекция от съвременно изкуство. Има и колекции от мебели и огромни пана.
Около двореца се намира т.нар.Real Bosco di Capodimonte, кралската гора,където навремето Карлос III обичал да ловува. Сега на това място се намира парк, заемащ 134 хектара – той е любимо място за разходки на много неаполитанци.

 

 

ВИЖ ОЩЕ:

Остров Понца

Трастевере – живописният квартал в Рим

ЧИРЧЕО – ХУБАВОТО МОРЕ ДО РИМ

Сан Феличе Чирчео – най-хубавото море близо до Рим

Намирате се в Рим и искате да се порадвате на морето му, което е на две крачки. Плажовете на Остия и Фреджене обикновено са изходите в този случай, тъй като са само на 25 км от Вечния град. Разбира се,  не може да претендирате в никакъв случай за чиста синя вода.

Ако обаче искате море с тюркоазени оттенъци, красиво борго с лъкатушещи улички, вкусна кухня и приказна природа, то тогава идете до Сан Феличе Чирчео, на стотина километра южно от Рим. Малкото градче, в което много римляни имат вили и до което прескачат всяка седмица, се намира в област Лацио. На практика то е по средата между Рим и Неапол.

Сан Феличе Чирчео е част от Националния парк Чирчео, който съществува от 1934 г. с цел да бъде съхранено природното богатство в него. В тази малка педя земя се вплитат история, археология, природа и легенди.

Чирчео е място, обитавано от 70 000 г.

Плавайки с лодка до бреговете на Чирчео, може да се насладите на около 30-ина морски пещери. По суша може да се достигне единствено до Грота деле капре и Грота Гуатари. Ако сте близо до фара, който се намира до скалистите брегове и се вижда отдалече, може да стигнете до Козята пещера, или Грота деле капре.

В подножието на хълма, който се вижда до Пиацале Джелмини, се намира Грота Гуатари. В нея през 1939 г. етнологът Алберто Бланк открива човешки череп на неандерталец  отпреди 60 000 години. Изкачвайки връх Чирчео, който е висок 300 м., може да се насладите на изключителна панорама към морето, но също и да разгледате останките от стената от IV в.пр.Хр., която опасвала древното градче Чирчеи.

Ако тръгнете по пътеката до площадчето, намиращо се до стената, след 2 часа вървене ще стигнете до върха, разположен на 541 м.височина. Там ще видите останките от античния храм, посветен на богинята Чирче. Тук легенда и история се омесват в едно.

Според историците върхът на практика е част от остров Ееа, където Одисей пристига и остава за година, омагьосан от красивата Чирче. Според легендата Maga Circe, магьосницата Чирче, била дъщеря на Бог Слънце и притежавала способности на вълшебница.

Можела да превръща хората в животни, без да променя съзнанието им. Одисей имал нещастието да се натъкне на красивата и опасна магьосница, която превърнала спътниците му в свине. На помощ на Одисей обаче се притекъл бог Хермес – дал му билка, която го превърнала в неподатлив на магии.

Ако се поровим в древноримската история, ще видим как навремето Марк Емилий Лепид, член на Втория триумвират,  през 36 г.пр.Хр. е изпратен в изгнание именно тук от Октавиан Август, който става първият римски император.

Император Домициан изгражда тук величествена вила – тя е разполoжена във вътрешността на природния резерват на Чирчеo. И днес могат да се видят термите, хидравличната система и физкултурния “салон”.

Най-трудните години за Чирчео се оказват в периода след падането на Римската империя – те са изпълнени с нападения на сарацини и варвари.

През 1240 г. папа Грегорий IX праща в Чирчео монаси тамплиери, за да бранят крепостта на Чирчео. През 19-годишния си престой рицарите издигат Кулата на тамплиерите (La Torre dei Templari)  и обитават близкия манастир. Чирчео е под прицела на многобройни сарацински нападения от море.

За да го пази, папа Пий IV вдига 4 кули – торе Фико, торе Червия, торе Мореска и торе Паола. Два века след това към тях са прибавени и други две кули с квадратни основи.

Разходете се на воля из малкото борго на Сан Феличе Чирчео, разположено нависоко. През лятото уличките и ресторантите му се изпълват с тълпи от римски семейства, които прекарват ваканциите си в намиращите се до морето отдолу вили.

Вкусна кухня предлагат повечето от ресторантите, но също така и заведенията в подножието на Чирчео, близо до туристическото пристанище.

Истински чар е да отпиваш коктейл или чаша вино, седнал удобно в някое от тях близо до морето.

От пристанището на Чирчео може да се хване и корабче за близкия остров Понца. Морето му няма защо да завижда на Малдивите. През лятото цветовете му се менят от тюркоазено до зелено. Разходка с лодка мeжду Чирчео и Понца е прелест.

Плажовете на Чирчео са прекрасни – те са просторни и със ситен пясък.

Как се стига до Сан Феличе Чирчео от Рим

С влак – най-близката гара е Приверно-Фосанова (един час път от Рим, билетът струва 5 евро). От Неапол и Рим има влакове на всеки час. От Приверно се хваща автобус на COTRAL до Чирчео и близкия град Сабаудия.

С автобус – в Рим трябва да отидете на автогара Лаурентина. Автобусите стигат до Чирчео за 2 часа, в зависимост от трафика.

С кола – вземете пътя Понтина (изход 26 от околовръстния пръстен GRA) в посока Помеция, след това – Латина. Продължете по ss 148 и следвайте указанията за Сан Феличе Чирчео.

Какво да видим близо до Чирчео?

Много красиви са плажовете на Сабаудия, очарователни са Сперлонга и Гаета.

ВИЖ ОЩЕ

Понца – синьозелена красота

Градините на Нинфа

Имението на папата в Кастел Гандолфо

 

ЧЕРКВИТЕ СА НОВИТЕ МУЗЕИ

Ето как можем да се наслаждаваме на шедьоври, когато музеите са затворени

Изкуство? История? Археология? В Италия не е необходимо да гледате документални филми или клипове в интернет, за да се насладите на шедьоври, когато музеите и галериите са затворени заради епидемията.

Достатъчно е да излезете навън и да се разходите из някои църкви, за да напълните очи и душа с красота.
Това е така, защото векове наред Църквата, наред с най-богатите знатни фамилии, е била най-големият спонсор на изкуството.

Гениите на Ренесанса, но не само, са развихряли фантазия и талант, за да красят с шедьоврите си религиозните храмове. Днес всички могат да им се насладят, за разлика от музеите и галериите, които са заключени.
Като оставим настрана световноизвестните с шедьоври на Микеланджело, Караваджо и Рафаело църкви, ето с какво изненадват други храмове в Рим, които са по-малко познати за масовия турист.
– „Санта Праседе”, в чийто манастир са живели светите братя Кирил и Методий при римския си престой, е истинска съкровищница на историята и културата.

Влизайки в нея, се оказвате в своеобразна художествена галерия. И всичко това – на стотина метри от базиликата „Санта Мария Маджоре”.
„Санта Праседе” е с древен произход и това, което виждаме сега, е възстановената от папа Паскал базилика върху античен храм от V век.

Той пък бил свързан с историята на сенатора Пуденте, който се смята за първият човек, приел християнството от апостол Павел. С Пуденте направили това и дъщерите му Пуденциана и Праседе.

Пуденте притежавал вила – нейните останки се намират на 9 метра под базиликата. В нея укривал преследваните християни, а според мнозина – и самия апостол Павел. Именно на това място е изграден храм за покръстване на новите християни.

По-късно Праседе използвала богатството на семейството си, за да изгради храм отгоре, в който укривала телата на преследвани и убити християни.

През 817 г.папа Паскал изгражда нов храм, в който събира телата на близо 2300 мъченици от извънградски гробища.
Още влизайки в храма, човек остава поразен от мозайките, покриващи стените. По цветове, символика и разнообразие те нямат равни на себе си в римското Средновековие.

Прелестна е капелата на Свети Зенон, изградена от папата като параклис на майка му Теодора и наречена „Градината на Рая”. Тя е рядък пример за римска капела от IX век, покрита изцяло с мозайки във византийски стил.
В друга капела пък е изложена изключително важна реликва – 63-сантиметрова колона, на която се смята, че е бичуван Исус Христос.

Тя е донесена от Йерусалим през 1223 г. от кардинал Джовани Колона.
В базиликата се пази и погребалният бюст на Джовани Батиста Сантони, който се смята за ранна творба на Джан Лоренцо Бернини.
– „Сан Марчело ал Корсо” се намира на централната Виа дел Корсо в Рим, но едва ли разхождащият се из най-известните базилики турист би прекрачил прага й, ако не знае какво има зад него.
Тук се намира античното и смятано за чудотворно дървено разпятие от XV век. Чудесата, които му приписват, са цяла серия.

Тя започва през нощта на 23 май 1519 г., когато пожар срива църквата до основи. На сутринта, когато стотици римляни се притичват пред нея и плачат отчаяни, всички остават поразени, когато виждат как дървеното разпятие стърчи непокътнато сред отломките на главния олтар.

Изумените от случилото се вярващи започват да се събират всяка вечер до него, за да се молят. С течение на времето се създава и Компанията на Светото разпятие. На 8 октомври 1519 г.папа Лъв X заповядва възстановяването на разрушената църква. Три години след пожара Рим е поразен от епидемия, станала известна като Голямата чума.

Хората се чудят какво да правят и се отнасят до Светото разпятие на „Сан Марчело”. Разнасят го на процесия из улиците на Рим, противопоставяйки се на забраната на властите за струпване на хора, с цел да не се разнася заразата. Процесията продължава 16 дни, като крайната цел е базиликата „Свети Петър”.

Всеки квартал, през който минавало разпятието, се опитвал да го задържи за по-дълго, защото чумата спирала. Когато разпятието се върнало в „Сан Марчело”, заразата била спряна напълно.

От 1600 г. процесията с разнасянето на разпятието до Ватикана става традиция по време на Светата година. На 12 март 2000 г.папа Йоан Павел II отбеляза Деня на прошката, с която от името на цялата Църква поиска публично опрощение за вината и прегрешенията й от миналото. По този повод папата прегърна чудотворното разпятие, изложено в „Свети Петър”.
Милиони по света още помнят незабравимите телевизионни кадри от 27 март 2020 г., или в кулминацията на пандемията от коронавирус. Тогава папа Франциск се моли сам на дъжда пред чудотворното разпятие на площад „Свети Петър”.
– „Сант Иняцио ди Лойола”, която се намира на централния римски площад „Сант Иняцио”, е култово място за всички любители на изкуството с оптически измами.

В бароковата църква на йезуитите (Свети Игнаций Лойола е основател на Йезуитския орден през 1534 г.) смайват геометриите и илюзиите, сътворени в гигантските фрески на Андреа Поцо.

Той се смята за царят на оптическите илюзии. Достатъчно е да застанете в кръга, очертан в мраморния под, и да погледнете нагоре към свода.

Изглежда така, сякаш реализираната през 1600 г фреска от йезуита Поцо „продънва” тавана и го прави двойно по-вдлъбнат.

Това е заради изключителната оптическа измама, създаваща илюзията за триизмерен таван.

На гигантската фреска е изобразено ”Величието на Свети Игнаций”. Всичко това може да се наблюдава и с помощта на огромното наклонено огледало за обратно виждане, поставено на пода.

Малко по-навътре в църквата ви очаква и друга оптическа измама – става въпрос за изобразен чрез перспектива купол, който иначе не съществува.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Пиенца, идеалният град

Древноримските поети