Невероятна красота  е да видите манастира „Свети Мартин” как виси над вулкана Везувий.

Всичко това – след като сте изкачили хълма Вомеро.
Неапол може да се похвали с много красоти, за които няма да ви стигнат дни, за да ги обиколите.

Манастирът-музей „Свети Мартин” обаче зашеметявa със съвкупността от неща, които ви предлага.

Като се започне от панорамата над Неаполския залив и Везувий, и се стигне до изключителните примери на бароковата архитектура и изкуство – всичко от него ви оставя без дъх.

Разположеният нависоко на хълма Вомеро музей предлага прелестни гледки от птичи поглед към южния град, но това е само един от детайлите, заради които си струва да се отиде до него.

Точно там се намира и средновековният замък „Сант Елмо”.
„Ла Чертоза ди Сан Мартино”, както се нарича на италиански, е на практика бивш манастир на монасите от Ордена на Свети Брюнон,основан през 1084 г. във френските Алпи.

Хронологически това е вторият манастир на ордена в южната област Кампания. След Обединението на Италия става национален паметник и от 1866 г. приютява Националния музей „Свети Мартин”.

Той събира много от шедьоврите на бароковото изкуство и култура на Неапол.
Те са показани в стотината зали на музея,където има и две църкви, един вътрешен двор, 4 параклиса, три манастирски двора, градини и др.
Манастирът започва да се изгражда през 1325 г. от херцога на Калабрия Шарл Анжуйски.

Днес в него могат да се видят малко от едновремешните готически елементи.

Проектиран е от Тино ди Камаино по подобие на намиращия се наблизо замък. Завършен е официално през 1368 г. по времето на неаполитанската кралица Джована Анжуйска.
През XVII век манастирът е изцяло обновен в архитектониката си, затова и сегашният му бароков изглед.

Много от архитектите и творците на Неапол, работили впоследствие върху декорациите , скулптурите и фреските, допринасят за превръщането му в шедьовър на барока.

Най-голям отпечатък оставя обаче Козимо Фандзаго.
Днес могат да се посетят както подземията, така и манастирските дворове на „Свети Мартин”.

Църквата също е истински шедьовър със съхраняваното в нея богатство от скулптури, картини, фрески, пана от XVII и XVIII век.

Могат да се видят творби на Гуидо Рени,Батистело Карачоло и др.

Любопитна за разглеждане е и билковата аптека на монасите, апартамента на приора, както и изложените каляски.

На видно място е поставена огромната каляска на Мария Кристина Савойска.

Тя е изработена през 1806 г.за крал Фердинанд I от династията на Бурбоните.

Почти сигурно е, че е използвана до 1815 г. от Жоашен Мюра, назначен от Наполеон I за регент на Неаполитанското кралство.

След 1815 г.пък в каляската се возели крал Фердинанд II и съпругата му Мария Кристина Савойска, за да участват в религиозни процесии до края на Кралството на Двете Сицилии.

След това каляската е транспортирана във Флоренция,където се мести столицата на кралството, но после пак я връщат в манастира „Свети Мартин”.

ВИЖ ОЩЕ:

Дворецът “Каподимонте” в Неапол

Президентският дворец “Куиринале” в Рим

Appia Antica е най-важният древноримски път. Там живяха Джина Лолобриджида и Франко Дзефирели

Да се разходиш с велосипед из Виа Апия Антика (Via Appia Antica) , е може би един от най-приятните начини, по които човек може да се наслади на слънчев съботен или неделен ден в Рим.
Така се преплитат в едно няколко неща – история, археология, красота и спорт сред природата.
Древният римски път с над 23-вековна история е осеян с археологически паметници и катакомби. Той изглежда като сценография от исторически филм, в който вие сте и режисьор, и актьор.
Потопеният сред римски пинии път и парк около него са една от най-красивите и ексклузивни зони в Рим. Неслучайно тук се намират къщите, където живяха режисьорът Франко Дзефирели и  кинозвездата Джина Лолобриджида.

Приказни вили с басейни и огромни морави се крият зад стените до пътя, които са почти долепени до катакомби или монументи.
Много от вилите с паркове предлагат организирането на важни събития и сватби. Затова и често през уикендите може да се види върволица от скъпи коли, пътуващи с 10 км в час по пътя, където иначе е забранено преминаването на автомобили.
Апия Антика започва малко след Порта Капена (Porta Capena), до Терме ди Каракала (Terme di Caracalla) и стига на практика до южния град Бриндизи.
Тя е павирана с перфектно загладени и прилепващи един към друг камъни. Те са поставени върху специална настилка, която гарантира издръжливостта на пътя и оттичането на водите. Пътят е широк 4,10 м., което позволява преминаване и в двете посоки едновременно.
От двете страни има и място за пешеходци.

Но кой е авторът на най-важния павиран римски път от древността?
През 312 г.пр.Хр. цензорът Апий Клавдий Цек (Appio Claudio Cieco) започва изграждането на римската „магистрала“.
Тя свързва Рим с Капуа (195 км) и се превръща в пътния възел с най-голямо значение в Южна Италия. Тогава разстоянието се е изминавало за 5-6 дни.
По-късно пътят е удължен до Беневенто (Benevento), после до Веноза (Venosa), а накрая стига и до Бриндизи (Brindisi) в днешната област Пулия (Puglia).
Няма друг път от античността, който да е натоварен с толкова значение и функции, както Апия Антика.

На практика той свързва не само Рим с Юга, а и с Ориента, тъй като по него минава целият трафик към Гърция, Изтока и Египет.
Апия Антика става нишката, по която минават и пътешественици, и военни части, и търговски стоки.
Древноримският път много скоро сe превръща в артерията и в царя на всички пътища в античността. Той става най-важният модел за път, от чието проектиране и изграждане вземат пример всички останали пътища, тръгващи от Рим и достигащи и най-отдалечените кътчета на Империята.
Местата, през които минава Апия Антика, пък започват постепенно да развиват всички възможни производителни и икономически дейности, както и да изграждат термални съоръжения.

Вили със земеделски зони също започват да никнат като гъби. Пример за подобна вила е Villa dei Quintilli (Вила деи Куинтили).
Навремето не било възможно мъртвите да бъдат погребвани или кремирани във вътрешността на градовете. С тази цел по краищата на пътя Апиа Антика през вековете били погребвани много представители на знатни римски фамилии.
Така минаващият по пътя пътник или търговец можел да се възхищава на величието на гробниците, издигнати в чест на този или онзи мъртвец.
На всяка от тях изписвали и имената му, както и тези на знатната фамилия, от която произхождал.
Като символ на Апия Антика може да се смята Мавзолеят на Чечилия Метела (Cecilia Metella), римска благородничка. Паметника се опитват да имитират и много други архитекти и археолози през Ренесанса.
Много художници пък го изобразяват в картините си.
Гробницата е изградена на третата миля от Виа Апия през 30-20 г.пр.Хр. Тя доминира над пътя и се намира точно в пункта, в който преди 260 000 г. се спира охладената лава от вулкана на Коли Албани.

ВИЖ ОЩЕ

Вилата на Адриан

Траяновият пазар

Белите градове на Пулия

Равело е перлата на Амалфийското крайбрежие

Да отидете на Амалфийското крайбрежие и да не видите Равело, е все едно да дойдете в Рим и да не видите Ватикана.

След като посетите Позитано, Соренто и Амалфи, ето че идва ред и на Равело, който се намира в най-южния край на прочутото с красотата си крайбрежие.

За разлика от другите средиземноморски бижута обаче Равело не се намира на морето, а е провесен на своеобразна тераса над него. Гледано от балконите на Равело, синьото море отдолу е и прелестно, и страховито заради вертикалния склон от 350 м., който се спуска под краката ви.

Равело омагьосва всеки, който го види. Навремето прави това и с известни хора на изкуството, които попадат в плен на красотата му – Вагнер, Тосканини, Бърнстейн, Търнър, Миро, Вирджиния Улф. Неслучайно и до днес всяко лято  в градините на Равело се провеждат серия от симфонични концерти в рамките на Ravello Festival.

Как се стига до Равело

За да отидете в Равело, който не е на морето, е необходимо да се отклоните от държавното шосе SS 163 между Амалфи и Минори и да се изкачите няколко километра.

До Равело може да се стигне и с автобус от Амалфи.

Историята

Предполага се, че първите заселници са древни римляни, избягали от варварските нашествия. Според историците в Равело  през IX в. се заселват и знатни фамилии от Амалфи, разбунтували се срещу местния дож.

Равело процъфтява благодарение на дейността си, свързана с тъкане на вълна. През XI в. се опитва да се откъсне от властта и влиянието на Амалфийската република, към която се числи и номинира собствен граф.

Упадъкът му започва след завладяването на норманите. През 1200 г. в него живеят близо 36 000 жители, които обаче с течение на вековете намаляват все повече.

Това обаче не поразява по никакъв начин красотата и блясъка му, даже напротив. Равело става притегателен център за интелектуалци и ценители на естетиката.

В Равело се влюбват и Грета Гарбо, Уинстън Чърчил и Ричард Вагнер.

Какво да видим в Равело

Ил Дуомо (Il Duomo) доминира площада на града, на който през XI в. се намира и седалището на местното епископство.

Диамантът в короната на Равело безспорно е Вила Руфоло с градините си.

Кулата, която се вижда и откъм площада на града, навремето служела на Вила Руфоло като наблюдателница.

Прелестната вила е издигната през XIII в.от разполагащата с много власт по онова време фамилия Руфоло. Във вилата се преплитат няколко стила, чувства се нещо и от арабската архитектура.

Вилата е разположена на три нива. Кулминацията на красотата си достига най-вече в градините си, разположени върху терасите, надвиснали над морето. Всяко лято на тях се провежда Вагнеровият фестивал.

Вагнер гостува във вилата през 1880 г., докато композира “Парсифал”. Той остава дълбоко поразен от красотата, която се открива пред очите му.

Вила Чимброне

Това е друга вила, в която ще се влюбите веднага заради изключителния природен пейзаж. Лорд Уилям Бекет купува през 1904 г. терена, на който по онова време се издига древна вила в окаяно състояние и я превръща във фантастично място. В него са омесени различни стилове и епохи. Древни останки се смесват с редки ботанически видове, с красиви статуи и фонтани, образувайки чаровен микс.

Алеите, които пресичат парка на вилата, отвеждат до Терасата на безкрайността, Terrazza dell’infinito, откъдето гледката е умопомрачително красива.

Виж още

Лимоните на Амалфи

Градината на Нинфа

Градините на Вила д’Есте

Защо италианецът винаги преживява всички кризи и продължава да се радва на живота въпреки тях?

Как така всички и навсякъде по света непрекъснато предричат предстоящ край, криза, крах и други видове апокалипсис за италианците, а те надживяват всичко и все се радват на живота като никой друг?

Как така Италия все изпитва финансови проблеми в най-различни сектори, но въпреки това италианските улици и заведения са пълни с хора, които не те лишават никога от усмивка или закачка?

Италианците са особен вид племе, което умее да се наслаждава и на малкия красив детайл, който друга нация дори не забелязва.

Никой и нищо на света не може да ви гарантира, че утре ще бъдете здрав, щастлив, богат и обграден с хора, които ви обичат, в случай, че се радвате на подобна ситуация в момента.

Не забравяйте никога – щастливата ситуация може да се промени и за 5 минути.

Затова бъдете като италианците – радвайте се на всеки момент от живота, вглеждайте се и в дребния и незначителен детайл. Той може да бъде източник на добро настроение и радост въпреки липсата на класическите неща, смятани от мнозинството за фундаментални за щастието.

Въпреки всичко животът е прекрасен.

Ето някои от италианските маниери за наслада от живота.

1. Откажете се от мисълта да държите всичко под контрол. Не изпадайте в депресия, ако животът ви поднесе неочакван обрат. Превърнете своя минус в плюс, дори когато съдбата се окаже жестока – точно тогава идва моментът да бъдете силни. Точно тогава имате възможност да станете по-силни от другите и способни да минете като багер над всичко. Ако съумеете да направите това, животът непременно ще ви поднесе приятна изненада, бъдете сигурни в това!
2. Не бързайте постоянно. Вървейки бавно или бързо, човек винаги ще стигне до мястото, за където всички знаем, че сме се запътили. В първия случай обаче ще сте се насладили обилно на всичко хубаво в живота. Във втория случай няма да сте опитали нищо. Яжте бавно, пийте бавно, разхождайте се бавно, радвайте се на всеки момент, докато вършите любимото си занимание.
3. Опитайте се да откриете хубавото и в неочакваните неща, които ви се стоварят. Понякога грешният влак може да ни отведе в още по-красиви места. Понякога заради една пропусната среща може да срещнем още по-приятен човек или място. Неочакваното събитие винаги е един шанс!
4. Изживявайте всеки момент пред красива панорама, картина или филм като неповторим. Поглъщайте красотата с пълни гърди винаги!
5. Благодарете винаги за това, което имате, дори да ви се струва банално или малко. Благодарете всяка сутрин, че се събуждате жив, здрав, прав и че може да си сварите кафе, да се разходите в парка, да се отдадете на любими занимания.
6. Не си усложнявайте живота с излишни компликации и фикс идеи. Понякога дори само една чиния с паста и чаша хубаво вино може да се окажат нещото, от което имате нужда в момента, за да се почувствате добре.
7. Бъдете винаги сърдечен с останалите. На поздрава винаги ще ви отговорят с поздрав. Помнете винаги, че трябва да се усмихнете, за да получите усмивка отсреща – от човек или от живота.
8. Семейството е много важно – винаги демонстрирайте обичта си към близките и приятелите си.
9. Правете всичко по красив начин – естетиката е изключително важна. Красотата отваря врати,  усмивки и добро настроение. Обличайте се с вкус, живейте с вкус, обграждайте се с красота, дишайте красота. Така и вие ще се чувствате уютно, и за другите ще бъде удоволствие да бъдат до вас.
10. От време на време си позволявайте по някой каприз, задоволявайте прищевките, от които ще се почувствате добре. Така ще може да продължите след това по главния път с нови и свежи сили.
11. Оценявайте историята, наслаждавайте й се и се учете от нея. Много често нашите предци са били по-гениални от нас.Виж още

ИТАЛИАНСКИЯТ ГЕНИЙ

ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ ЗА 2 ДНИ

ДАВИД НА МИКЕЛАНДЖЕЛО

Богатите римляни обитавали домус, а бедните – инсула

Нищо ново под слънцето днес – в миналото богатите древни римляни обитавали големи вили, наподобяващи сараи, а бедните – многоетажни сгради, подобни на блокове.

Богатството на едновремешните обитатели на Римската империя обаче се виждало и от това, къде ходели по нужда.

Докато заможните разполагали със собствени помещения с пейка с една дупка, бедните ходели на общeствени тоалетни, в които сядали и десетки един до друг на каменни пейки с дупки.
Древният Рим заемал площ около 1280 кв км, или почти колкото днешната историческа част на Вечния град.

Ясно е, че около 1,5-те милиона обитатели не можели да се вместят в него, още повече че в пространството му имало и улици, площади, обществени сгради, базилики, пазари, паркове, градини, терми и др.

Как древните римляни се справяли с липсата на пространство за живеене?

Като изграждали блокове, или разположени едно върху друго жилища. Всеки от тези „апартаменти” бил наричан инсула (insula).

Подобни древноримски кооперации са открити при разкопките на древноримското пристанище Остия, близо до Рим, в началото на XIX век. Има много такива и до хълма Палатин в Рим.

За разлика от тях, останките от богаташки древноримски къщи могат да се видят в Помпей и Херкулан, до Неапол. Този тип вила за богопомазани била известна като домус (domus).
Народните жилища от типа инсула, където живеели хората от простолюдието в Рим, били отворени към улицата, както се прави и днес с блоковете.

Понякога блокчетата били залепени едно за друго, понякога били изолирани. Имало и такива, свързани помежду си чрез вътрешен двор, или нещо от рода на днешните затворени комплекси. Те имали врати, стълбища и прозорци, гледащи и навън, и навътре към двора.
В периода след III в.пр.Хр. блоковете обикновено се правели на три етажа. Те обаче били изложени на рисковете от срутвания и пожари.
Същевременно древноримските вили, в които живеели богатите, били здрави и стабилни постройки.

Обикновено били изграждани от тухли и смес от пясък, чакъл, вода и цимент, и имали само един етаж.

Такава била градската къща на богатия римлянин. Тя нямала никога прозорци към външната част, а само към вътрешния двор.

Извънградската вила пък имала по-различна конструкция, съобразена със земеделските нужди.

Вилата била разположена хоризонтално – така били наредени една до друга различните помещения в нея. Първо бил вестибюлът, после централната стая (атриум), откъдето се влизало и в другите стаи – спалнята, залата за банкети, в която гостите можели да се хранят излегнати на легла.

Имало и други странични стаи, както и стая, наподобяваща салон. Богаташите наемали стаите, разположени във външната част на вилите си, на търговци и занаятчии. В най-вътрешната част на вилата пък имало парк и овощна градина. Не липсвали и фонтани и малки басейни.
Предполага се, че първите домус се родили през VIII в.пр.Хр. – оттогава поне датират историческите данни за съществуването им.

Стените на тогавашните вили били направени от влажна глина, пресирана върху клони, докато покривите на къщите били направени от големи клони, покрити със слама.
След VI в.пр.Хр.къщите следвали етруския модел на изграждане, според който жилището се изграждало около предверието, в което през процеп отгоре влизали светлина и дъждовна вода, събирана за нуждите на домакинството.

В градината също се събирала дъждовна вода в цистерни за нуждите й. В продължение на поне три века стените били изграждани от туф.
За разлика от останалите помещения в къщата, кухнята била винаги малка стаичка. Тя нямала постоянно разположение – понякога в предната част, понякога в дъното на жилището.

Общото било обаче, че винаги била малко и тъмно помещение.
Банята била винаги прикрепена към кухнята и обслужвала господарското семейство.

14 акведукти пренасяли 1 млрд.литри вода до Рим всеки ден, в това число и до фонтаните и басейните й.

Всяка къща си имала собствена канализация, чрез която се снабдявала с вода от акведуктите.

При Траян (98-117 г.) водата била доведена до десния бряг на река Тибър. Дотогава римляните черпели вода единствено от кладенците.

След това станало възможно към акведукта да се вържат и разклонения, но всеки римлянин трябвало да плаща абонамент за личните и земеделските си нужди, за да черпи от водата.
Римската баня (балнеум) била копие на римските терми. В някои от богаташките вили можело да се види дори библиотека, както и солариум, служещи за развличане на гостите.
От това къде ходел на тоалетна, се виждало и колко е богат римлянинът. Заможните имали самостоятелни тоалетни във вилите си domus.
Римляните много държали на личната хигиена, както и на грижата за тялото си – те заемали много време от ежедневието им.

Този аспект западнал с идването на варварите и на християнството, за които грижата за тялото била грях и излишна прищявка.

В каталога от римски монументи, редактиран през IV век, могат да се изброят над 150 тоалетни в Рим. Те били известни с името latrine.

Едва много столетия по-късно личната хигиена отново била издигната в култ. През Средновековието например да се къпеш повече от един път годишно било смятано едва ли не за грях. През XVII и XVIII век богатите се поливали обилно с парфюм, за да прикрият миризмата на мръсно. Едва в началото на XX век се почувствала нужда от канализация и наличие на течаща вода по домовете.
В Древния Рим пък жителите се миели почти всеки ден в многото терми и басейни. Като „миещи препарати” използвали сода, камък, луга.

Както жените, така и мъжете, се мажели след баня с различни ароматни олиа, за да миришат на хубаво.

Частните бани и тоалетни били привилегия на богатите, докато останалите римляни посещавали обществените тоалетни. Те били разположени често до някоя голяма порта и били защитени от дъжд, но проветриви.

Първите обществени латрине датирали от имперския период. Изходните води от домашните тоалетни се извеждали с големи теракотени тръби към обща яма, наричана черен кладенец.

В общите тоалетни хората се срещали не само по нужда, а и за да си бъбрят. Римляните не изпитвали срам, нито пък необходимост да крият интимния си живот. Не ги дразнели и лошите миризми.

Някои експерти поддържат тезата, че в общите тоалетни римляните се делели според пола и възрастта, а други смятат, че подобно деление не е правено. Помещенията с клозетите били обикновено правоъгълни или с формата на полукръг, а седалките били покрити с мрамор с дупки по протежение на стените. Римляните си давали сметка, че личната хигиена е основно нещо за здравето. Неслучайно думата хигиена идва от името на Dea Igea.

Римляните не смятали изхождането за нещо срамно, затова и дори се молели на някое от божествата, по време на нуждите си, за да ги извършат по-добре – на Sterculius и на Crepitus.

Едва по-късно, при християнството, ходенето по нужда се превърнало в нещо срамно. Римлянките пък имали свое божество, което ги защитавало по време на цикъла им – Dea Mena.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Древноримската магистрала “Апия Антика”

Древноримските шпиони

Непознатата Тоскана

Замъкът Сант’Анджело, или Кастел Сант’Анджело, както е известен в Италия, е изграден през 135 г. от император Адриан

Кастел Сант’ Анджело удивява, но едновременно с това и респектира с  монументалния си вид. Със сигурност облата форма на крепостта ще ви съпровожда винаги, когато се разхождате до река Тибър.

В разположения от дясната страна на реката, близо до Ватикана, замък са живели и знатни римски фамилии, и  папи.

Замъкът е изграден през 135 г.от император Адриан с цел да служи за мавзолей, затова е известен и с името Мавзолеят на Адриан.

Той е свързан с останалата част на Рим през Тибър с моста “Сант’Анджело”. Статуите, надвесени над него, и панорамата към купола на базиликата “Свети Петър” са неизменна част от всяка снимка за спомен – не може и вие да не сте се снимали, ако вече сте били в Рим.

Замъкът е бил модифициран в течение на вековете в зависимост от функциите, които е изпълнявал.

През 125 г., когато стартира строежът му, той бил замислен като погребален комплекс, или като мавзолей за Адриан. Вдъхновението на императора дошло от вече изградения мавзолей в Рим на Октавиан Август.

Но Адриан умира преди мавзолеят да е завършен  – това прави през 139 г.  император Антонин Пий.

Първоначално мавзолеят е съставен от основа с кубична форма, облицована в мрамор и украсена с волски глави и с пиластри по ъглите.

На фриза, гледащ към река Тибър, били изписани впоследствие имената на императорите, погребани във вътрешността. Пак от тази страна се намирала и входната арка, носеща името на Адриан.

Замъкът носи името си от статуята на Архангел Михаил, поставена на върха му.

Днешният изглед на монумента обаче е много различен от първоначалния. По волята на имератор Аврелий той е превърнат в замък, а през XI в. е прибавена и кула. След като през 1277 г.замъкът става притежание на Ватикана, към него са прибавени и папски апартаменти.

Кастел Сант’Анджело се вписва и в атмосферата на операта “Тоска” на Пучини – според композитора именно в него Тоска намира смъртта си, тъй като се хвърля от замъка.

Любопитна е и историята на архангела, дал името на крепостта.

Според легендата през 590 г. епидемия от чума поразила населението и тя свършила, едва когато Архангел Михаил се явил над мавзолея.

Това станало, след като новоизбраният папа Григорий Велики призовал населението да се стече на процесия с искане за милост. Когато тълпата наближила мавзолея, папата получил видение – явил му се Архангел Михаил, който прибирал сабята си .

Този небесен жест бил изтълкуван като край на чумата – нещо, което наистина станало.

Оттогава и римляните започнали да наричат мавзолея Кастел Сант’Анджело, а най-отгоре му през XIII в. поставили статуя на архангел, прибиращ сабята си. И до днес в музея се пази кръгъл камък с отпечатъци от стъпало, което според легендата oставил архангелът.

През 403 г. сградата на мавзолея е включена в стените на Аврелиан, заобикалящи Рим. От този момент мавзолеят загубил и функциите си на погребален комплекс, превръщайки се в крепост, пазеща Рим над Тибър. Тогава крепостта била наречена за пръв път с името castellum.

В началото на VI в. крал Теодорих Велики превърнал крепостта в държавен затвор. В последвалите векове станал и замък на знатни римски фамилии.

През 1367 г. ключовете на крепостта са предадени в ръцете на папа Урбан V – от този момент тя става част от ватиканската история.  Заради здравата му и устойчива структура папите използвали замъка като скривалище и убежище в рисковите моменти, но също и за да скрият добре съкровищата и архива си. Освен това крепостта им служела и като съд и затвор.

В следващите векове крепостта била основно модифицирана и се превърнала в папска резиденция. По ъглите й били изградени и бастиони със защитна цел.

Папа Климент IX е този, който през 1667-69 г. поставя на моста пред крепостта десет статуи на ангели – оттогава мостът започва да се нарича Сант’Анджело.

Крепостта изграва важна роля и в италианската история – след Обединението на Италия той служи за казарма, а после става музей.

Всяка година музеят на Кастел Сант’Анджело се посещава от близо 1,3 млн.души.

ВИЖ ОЩЕ

Дворецът Куиринале

Защо всички пътища водят до Рим

Бурано, шареният остров

Вижте ексклузивния манастир, в който пращали дъщерите си богатите сицилианци

Със сигурност трябвало да бъдеш богат, за да си позволиш да пратиш на вечно заточение дъщеря си в манастира „Света Катерина Александрийска” в Палермо.

Това бил ексклузивен женски манастир – най-известният не само в града, а и в Сицилия.

В него можели да оставят децата си затворени завинаги единствено знатни фамилии и такива, принадлежащи към най-висшите прослойки в едновремешното общество. От 1311 до 2014 г. в манастира живеели монахините от Доминиканския орден.

През 2017 г. той е отворен за пръв път като музей за посещения на външни хора.
Навремето заточението в манастир било еднствената възможна съдба за втората или третата дъщеря в едно богаташко семейство.

Това било така, защото най-големият син наследявал цялото имущество, докато братята му можели да се посветят на военна или религиозна кариера.

И женските рожби имали подобни съдби. Най-голямата дъщеря обикновено била давана на на-богатия претендент за ръката й заедно с цялата зестра, докато за останалите сестри не оставало нищо друго, освен да станат монахини.

Така семейството им осигурявала сигурен и почтен живот.
Изпращането в манастира, посветен на Света Катерина Александрийска, която в Православната църква се почита като великомъченица Екатерина, ставало по специален ритуал.

В церемонията участвали всички роднини и приятели. Момичето, което било изпращано, заставало в централната част на църквата, лягало на пода и било покривано с черен воал.

След това то се „прераждало” като монахиня и божия слугиня, минавало през вратата зад олтара и от този момент приключвали завинаги абсолютно всички контакти с външния свят.

Младата жена можела да наблюдава външни хора само през решетка.
От 2017 г. вече е възможно външни посетители да отворят портите на ексклузивния манастир в Палермо и да видят как протичало ежедневието на монахините.

Те произвеждали всичко необходимо за живота си зад стените на манастира. Въпреки обета си за мълчание, разполагали със собствени методи да комуникират по между си.

Затова и имало много въжета, вързани за камбани.

Чрез удрянето им само някои монахини можели да предават определени заповеди или съобщения на някого.
Въпреки че били затворени като затворнички, монахините водели охолен живот. Богатите им семейства финансирали манастира, затова и неговата вътрешност била по подобие на тази в къщите им.
В центъра на манастира имало двор, където били отглеждани ботанически видове, характерни за Сицилия. Към него гледали всички частни килии, в които живеели монахините.

Въпреки че били посветени на Бог, те все пак произлизали от богаташки семейства и били свикнали на определен станарт на живот.

Живеели в тишина и били заобиколени от оазис от красота, имало и много шедьоври на изкуството.

Много от монахините държали в килиите си и прелестни кукли, които донесли от домовете си още при влизането си в манастира като момичета.
Монахините можели да наблюдават от височината на манастира едни от най-красивите панорами на Палермо.

Погледът им се простирал до морето, въпреки че те били зад решетките.

Така виждали живота, който продължавал да си тече, въпреки че не можели да прекрачат прага на манастира.

Монахините можели да наблюдават скришом и мълчаливо отгоре през решетки и олтара в църквата, както и вярващите.
Обитателките на манастира предлагали и „услугите си” към външния свят – молитвите.

Векове наред монахините били и единствените, съхранили най-древните сладкарски традиции на Сицилия.

Само няколко от тях познавали точните съставки и рецепти за приготвянето на типични сладки, които не можело да се купят никъде другаде.

Ако посетите манастира, трябва непременно да опитате от сладкишите, коите се продават в сладкарницата му и се приготвят според антични рецепти.

ВИЖ ОЩЕ:

Остров Фавиняна

Соренто, перлата на Амалфийското крайбрежие