Мурано, островът на едноименното стъкло, се намира до Венеция

Венеция безспорно прелива от красота и чар, но отидете ли там, трябва на всяка цена да отделите няколко часа, за да видите Мурано.

Той се намира само на 1 км.североизточно от Венеция и е най-големият остров в лагуната й.

В действителност Мурано е разположен върху 7 миниостровчета. И тук, както и във Венеция, те са разделени от канали и свързани чрез мостове.

Веднага щом пристигнете в Мурано с водния обществен транспорт, се озовавате в подобно на Венеция място, където обаче всичко е по-спокойно, по-чисто и по-подредено.

Няма ги хаосът и трафикът от гондоли, лодки и кораби, но в същото време и тук може да подишате от газираната и пъстра атмосфера на Венеция.

Навсякъде, накъдето се обърнете, виждате върволици от магазини с всякакви предмети от цветно стъкло. Да, това е прочутото стъкло от Мурано, от което днес се правят от полилеи до чаши и обеци.

Преди да купите каквото и да било обаче, трябва да обходите доста магазини, за да си дадете сметка къде става въпрос за оригинално стъкло от Мурано, и къде – за китайски имитации, които могат да се намерят и в магазините за сувенири в Рим.

Мурано е с древен произход, водещ към римската епоха. По онова време цели фамилии от Алтино и Одерцо бягат от варварските нашествия и се настаняват на острова.

Мурано винаги е бил част от морската част на Венеция и до 1171 г. е разполагал с автономия. Чак тогава той става част от венецианския квартал Санта Кроче.

През 1275 г. обаче получава независимост и дори правото да прокарва закони и да сече монети.

Мурано става център на стъкларската индустрия, след като с указ на Венецианската република през 1295 г. се постановява преместването на всички пещи от Венеция.

Това се налага заради многото инциденти с пожари във Венеция, заради които изгарят много от дървените постройки в града.

Много документи обаче твърдят, че историята на прочутото стъкло започва в Мурано много преди този период.

Освен всичко друго, с преместването на стъкларската индустрия в Мурано Венецианската република взема по-добре под контрола си  дейностите, свързани с този занаят.

Така всички майстори стъклари се концентрират на едно място – в Мурано, и им се забранява да напускат Венеция без специално разрешение.

Въпреки това мнозина успяват да избягат, изнасяйки в чужбина специфичните техники на занаята си.

Най-голямата криза за Мурано настъпва през XV в., когато започва фабрикуването на прочутия кристал в Бохемия, за който се смята, че е вдъхновен от стъклото от Мурано.

Кризата обаче е преодоляна, след като от венецианското стъкло започват да се правят и лампи, и полилеи.

Майсторите стъклари на Мурано са на изключителна почит – във Венеция сред местните жители с неблагороден произход единствено те имат право да се женят за патриции.

Във Венецианската република е издаден и указ, който постановява, че граждани на Мурано могат да бъдат единствено родените на острова или пък притежаващите имоти в него.

Жителите на Мурано се вписват и в Златна книга.

Онзи, чието име не фигурира в нея, няма право да се занимава с никаква дейност, свързана със стъкларския занаят. Няма право и да се ползва от многото привилегии, на които се радват гражданите на Мурано.

Майсторът стъклар има двама асистенти, които придържат металната тръба, в която духа, за да придаде желаната форма на стъклото. Асистентите обаче от своя страна също извършват различни движения и манипулации с инструментите си.

Стъкларските традиции на Мурано се сдобиват с международна слава най-вече през XVI в., когато от пещите на острова излизат предмети, направени с иновативни за онова време техники.

Ражда се стъкленият кристал, който е лек, прозрачен и “въздушен”.

По-късно Мурано става и център на светския живот. В градините на острова, които обаче вече ги няма, се срещат все известни личности от изкуството и литературата.

Виж още

Венеция low cost

Карнавалът на Венеция

Монти е чар и букет от цветове на две крачки от Колизея

Мнозина свързават името Монти (Monti) единствено с премиера, поел Италия в момент, равносилен на корабокрушение.
За римляните обаче това е най-вече името на района, заключен между Римския Форум (Foro Romano) и двете централни улици „Национале“ (Nazionale) и „Кавур“ (Cavour).

Това е най-древният столичен район, в който и днес се съхраняват свидетелства от Древен Рим, Средновековието, Ренесанса и Барока.
Стиловете, преплитащи 2500- годишна история, покоряват всеки, който дойде в „Монти“ за аперитив, вечеря или просто за разходка.

Едновремешните дюкянчета и работилници все още са тук. Ресторанти, барове, типични римски тратории и магазини с артистични колекции превръщат кварталчето в една от най-живописните и пулсиращи зони в центъра на Рим.

Забравете претъпкания с туристи квартал „Трастевере“ (Trastevere), където сигурно сте били при първата си визита в Рим и по чиито улици трудно ще видите римляни.
„Монти“ е букет от цветове, вкусове и аромати. В него се влюбваш от пръв поглед. Особено очарователен е през пролетта, когато е като водопад от цветя.

Седнете на стълбите на фонтана на площад „Мадона дей Монти“ (Madonna dei Monti) – оттам се вижда и Колизея (Colosseo).
Разходете се из улиците, които или се изкачват, или слизат нанякъде. Така най-добре ще се насладите на сградите от различни епохи и стилове. Цветовете на стените – много често избледнели или преливащи в няколко тоналности, са като заря за очите.

Цветя красят много от къщите из тесните улички с павета. В „Монти“ всичко е колоритно.
Не забравяйте да опитате и от неустоимия сладолед на „Фата Моргана“ (Fata Morgana) – магазинът се намира на Пиаца дели Дзингари (Piazza degli Zingari).

ОЩЕ

Виа Маргута

Трастевере

Римското гето

Разгледайте базиликата “Свети Петър” отвътре

ВТОРА ЧАСТ

Историята на базиликата “Свети Петър” започва през IV век, когато император Константин решава да изгради църква на мястото, на което е погребан апостол Петър.

Построяването на базиликата е завършено през 329 г. Тя е и място за извършването на погребални церемонии.

През Средновековието е основна цел за поклонниците от Запада.

През 1506 г. папа Юлий II започва изграждането на нова базилика, която да замени намиращата се там преди. Поверява проекта на архитекта Донато Браманте, който предлага тя да се реализира под формата на кръст, по подобие на византийските църкви от IX век.

Когато Браманте умира, работата по проекта преминава в ръцете на Рафаело Санцио, поради което се обсъждат и нови предложения.

Рафаело умира през 1520 г, така че проектът се поема от Антонио да Сангало младши, който през 1538 г.го завършва.

Когато през 1546 г.умира и Да Сангало, идва редът на нов архитект – Микеланджело Буонароти.

Именно той е авторът на окончателния вариант на проект, опростявайки плана за базиликата.

Микеланджело елиминира кулите по външните ъгли на сградата, превръщайки ръбовете й в непрекъсната стена. Той подсилва структурата, като идеята му е водеща роля да има издигащият се отгоре голям купол.

Така придава на базиликата много по-висок и внушителен изглед от първоначално проектирания от Браманте.

Изграждането на купола се завършва 24 г. след смъртта на Микеланджело – това правят Доменико Фонтана и Якопо дела Порта.

След смъртта и на Дела Порта през 1602 г. , на практика остава да бъде завършена само фасадата на църквата, както и оформянето на площада отпред.

Папа Павел V решава да разгърне базиликата навън с помощта на архитекта Карло Мадерно. Така формата на гръцкия кръст, замислена от Браманте, се променя в латински кръст- той е типичен за западните базилики.

Мадерно удължава и предните “ръце”, прибавяйки от двете страни серия от капели с овални куполи. След това продължава проекта си със стената с големи колони, проектирана от Микеланджело.

Фасадата е завършена през 1612 г. През 1624 г. Джан Лоренцо Бернини е извикан от папата, за да реализира балдахина, който е част от основния олтар и който по традиция трябва да бъде поставен в центъра на кръста, или върху гроба на апостол Петър.

След смъртта на Мадерно през 1629 г. Бернини се заема със задачата да завърши цялостното вътрешно декориране на базиликата.

Така тя получава съвременния си вид.

“Свети Петър” е най-голямата папска базилика в света. Тя е дълга 218 м, висока е 136 м до купола и заема площ от 23 000 кв.м.

За да бъде реализирана, са били отместени на практика 1 млн.куб.м. пръст.

Поръчката за изграждането на базиликата идва от папа Юлий II (1503-1513).

Шедьовърът – статуята “Пиета”, която се намира в базиликата, е дело на Микеланджело. Той е едва 24-годишен, когато я извайва. От 1972 г. статуята се намира затворена зад кристална витрина.

Микеланджело влиза и в ролята на дизайнер – той рисува униформте на швейцарските гвардейци, които охраняват папата.

Съвсем близо до базиликата се намират и Ватиканските музеи, в които се съхраняват хиляди шедьоври.

ЕТО ПЪРВА ЧАСТ

ВИЖ ОЩЕ

Президентският дворец “Куиринале”

Папското имение в Кастел Гандолфо

Римските замъци

И големите художници на Ренесанса са си правили селфи

Че и гениите в изкуството са обичали да си правят селфи, е повече от сигурно.

Но кой знае какво щяха да оставят на поколенията Леонардо, Микеланджело и Рафаело, ако вместо с бои и четки бяха въоръжени с айфони? И без тях обаче автопортретите им достигат стотици милиони “потребители”.

В течение на вековете селфитата на Великите, каквито са си в действителност автопортретите на творците от Италианския ренесанс, омайват толкова хора по света, колкото никоя съвременна автоснимка с помощта на интернет не е в състояние да направи.

Леонардо като дългокос старец

Автопортретът на Леонардо да Винчи спокойно може да се сметне за бащата на съвременното селфи. Геният от тосканското селце Винчи се “щраква” с молив от хематит (червен минерал) върху хартия с размери 33,5 на 21,6 см чак на 63-годишна възраст, или през 1515 г.

Това е последният период от живота му, който той прекарва във Франция. Въпреки че днес с помощта на пластичната хирургия и с услугите на фотошопа един мъж на тази възраст би могъл да изглежда почти като син на изобразения на рисунката, Леонардо предпочита да се представи като старец .

Той е побелял, с дълги коси и брада, а темето му е плешиво. Погледът му е намръщен, а изражението му сериозно, почти намусено. Белезите на възрастта направо крещят от рисунката. Подчертават ги и надлъжните бръчки – на челото, около очите и в долната част на бузите.
Автопортретът на Леонардо да Винчи се пази в Кралската библиотека на Торино.

На всичкото отгоре селфито изглежда като недовършено в горната си част – за да подчертае плешивото си теме, художникът го щрихира само с няколко линии. Автопортретът на Леонардо, който спокойно може да се нарече най-известното селфи за всички времена, се пази в Кралската библиотека на Торино.

Заедно с други произведения то е купено от крал Карл Алберт през 1839 г.

Микеланджело като грозноват светец

Геният Микеланджело Буонароти увековечава стотици лица в шедьоврите си.

За да “снима” себе си обаче, избира извънредно екцентричен начин – сред героите, изобразени в сцените на Страшния съд в Сикстинската капела. Уникалният автопортрет на Микеландежело е разпознат съвсем случайно – това прави през 1923 г. калабрийският лекар Франческо Ла Кава.

Вглеждайки се в лицата на 391-та фигури, заемащи повърхност от 200 кв. м, той направо изтръпва, когато осъзнава, че свети Вартоломей – това е Микеланджело. Възседналият облак светец гледа към Исус Христос и държи одраната си кожа – това е като алегория на греха, който е смъкнал от себе си.

Лицето на Вартоломей, т.е. на Микеланджело, изглежда като деформирано заради съзнателно търсения оптически ефект за гледащите от ниско към високо. То се вижда в нормален вид само ако се застане в една строго определена точка.
Микеланджело се увековечава като свети Вартоломей в сцена на Страшния съд в Сикстинската капела.

Съществува обаче и друго предполагаемо селфи на художника – направеният вероятно през 1545 г. мраморен горелеф с диаметър 36 см. Тогава Микеланджело е на 70 г. За пръв път за този предполагаем автопортрет на гения пише през 1999 г. в Ню Йорк известният критик на изкуството от Колумбийския университет проф. Джеймс Бек. Творбата е изложена пред публика за пръв път през 2011 г. в родното селище на гения Капрезе в Тоскана.

СЛЕДВА

Материалът е публикуван във в.”24 часа”

Виж втора част 

Ето какво не трябва да очаквате от италианците  (трета част)

8. Ако сте жена и се намирате в Северна Италия, почти е сигурно, че ще плащате винаги сама сметката си в ресторанта, когато сте в компанията на мьж. Италианците от Севера нямат навика да предлагат, както правят например мъжете в Южна Италия, които идват дори да ви вземат от вкъщи.

Ако сте в Рим пък, тук важи желязното правило, че в ресторанта се плаща “ала романа”. Т.е. сметката се дели на броя на хората и всеки плаща поравно, независимо че може и да не сте консумирали десерт.
9. Ако сте поканени на колективно празнуване на рожден ден в ресторант, това не значи непременно, че ви предлагат вечеря.

Много често всеки плаща сам консумираното от него, а рожденикът предлага само тортата.
10. Сутрин всички в Италия се поздравяват с “Добър ден”. Ако обаче вече е 14 часа, съвсем нормално е да ви поздравяват с “Добър вечер”. Когато пък някой ви говори за среща следобед, това може да означава и 18 часа.

(Втора част)

( Първа част)

ВИЖ ОЩЕ НОВИНИ ЗА РИМ

Ето какво не трябва да очаквате от италианците (втора част)

4.  В Италия диалогът започва задължително чрез облеклото. Правилото, че по дрехите посрещат, а по ума изпращат, не важи особено за страна с формата на ботуш. Тук обувките и дрехите, с които сте облечени, говорят много често повече от вашите думи.

Ако закъснявате за среща, а чорапът ви е скъсан или подгъвът ви виси, върнете се спокойно и ги поправете, без да се притеснявате за закъснението си. В Италия точността не се цени и това е качество, което притежава едва 1% от населението. Ако обаче вие се представите на среща неугледен или пък с вратовръзка и чорапи, които не са в един и същ цвят, това може да се превърне за вас в присъда. В съзнанието на събеседника ви вие ще останете завинаги като “онази със скъсаните чорапи” или като “онзи с мръсните обувки”. Чувството за стил е едно от качествата, които се ценят най-високо от италианците, редом с интелигентността, чувството за хумор или пък непринудеността. Затова и в повечето италиански сайтове за запознанства има задължително графа “стил на обличане”.

5. Непринудеността в общуването е типична за всички нива на Апенините и не зависи от социалния ви статус. Вие можете да минете на “ти” и с човек, с когото току-що сте се запознали. В италианските градове можете да общувате дори на светофара, чакайки зелената светлина. Можете да си определите среща с шофьора на съседната кола, ако той ви харесва. Не е проблем, нито пък е нещо странно с вас да флиртуват шофьорите на депутатите на паркинга пред парламента, така както и самите депутати – в баровете до парламента. Ако отидете обаче на т.нар. festa, или парти, у приятели, не е изключено да не направите никакво запознанство. Много е възможно да си общувате през цялата вечер единствено с човека, с когото сте отишли, така както правят и останалите поканени на купона.

6.  Ако се запознаете с 40-годишен мъж и той се опита да привлече вниманието ви с думите, че е “симпатично момче”, той не се шегува. Италия открай време е страна на т.нар. mammoni, или мамини синчета, и е нормално 40-45-годишни мъже да смятат себе си за момчета, както и да живеят с родителите си дори когато не става въпрос за финансови мотиви. Повечето от мъжете в Италия напускат бащиния дом единствено ако се оженят. Според Националния статистически институт половината от младежите на възраст до 35 години живеят с родителите си. Други 12 на сто са се отдалечили от родния си дом, но само на 1 км. В Южна Италия, където са още по-силни семейните традиции, пък една трета от възрастните “деца”, напуснали дома, остават да живеят в същата община. Където и да се намират обаче, 95% от италианците от Южна Италия
обядват задължително с родителите си в неделя.
Това обаче не важи за тези в Северна Италия.

Повечето от живеещите с родителите си възрастни италианци са убедени, че е по-добре пълният пансион на мама, която готви и пере, отколкото самостоятелна, но забутана квартира в покрайнините на града. Това означава, че припечеленото може да се вложи в кола, дрехи и имидж.

В Италия е много важен начинът, по който се представяме пред другите, който често е съвсем различен от онова, което сме в действителност.
Много от жителите на Апенините изглеждат перфектно и имат красиви коли, но всъщност живеят на кредит – от банките или родителите си. Според някои проучвания един от всеки трима италианци харчи повече, отколкото печели. В същото време обаче е нещо обикновено да срещнете пеша по улиците, и то без охрана, не само известни политици, а и милионери.

(Виж първа част тук)

(Виж трета част тук)

Ето какво не е за препоръчване да се прави в Италия (втора част)

5. За да вкусите от най-добрата кухня в рестораните на всеки град или село, които посещавате, питайте винаги за местните специалитети. Не рискувайте да ядете талятели ала болонезе в Пулия или паста с песто дженовезе в Неапол.

6. Няма чужденец, на когото да не се харесва зрялото италианско сирене пармезан. Затова и то се ръси винаги в обилни количества върху сервираните макарони или спагети. Запомнете обаче, че то никога не се използва при ястия с риба и рибни дарове, с трюфели или гъби манатарки. Те сами по себе си имат силен аромат и вкус, който не се нуждае от подправяне. В Италия се смята за истинско кощунство да се яде с пармезан ризото ала пескатора, както се нарича типичното ястие с ориз и морски дарове.
7. Ако искате да опитате от най-добрите ястия в ресторантите, никога не си поръчвайте от готовите и на фиксирана цена менюта. Те са само уловка за дилетанти, на която един италианец никога не би се хванал.

8. Ако не можете без българския навик да пиете ракийка вечер, опитайте поне да я консумирате по италиански – след края на вечерята. Италианската грапа се пие като дижестив след приключването на яденето.

9. Въпреки че в Италия като средиземноморска страна се вечеря късно, не е рядкост в ресторанта да не можете да си поръчате в 23 часа или след това, тъй като “кухнята е затворена”. Това е така, защото е свършило работното време на готвачите и собственикът не е склонен да им плаща за извънреден труд. Затова – поръчвайте преди 22,30  часа в ресторанта.10. Ако искате да спестите от сметката си в кафенето, винаги консумирайте кафето или сандвича си на самия бар. Ако сте седнали удобно на маса, поръчаното от вас във всички случаи ще бъде по-скъпо поне с 30 на сто, а много често и повече.

ВИЖ ТРЕТА ЧАСТ ТУК