Една от най-богатите и най-важните колекции в света на древногръцки и древноримски статуи се намира в Palazzo Massimo в Рим.

Никога не бихте предположили каква прелест е събрана в сградата в неоренесансов стил, която се намира до Централната гара (Stazione Termini) в Рим.

Влезете ли в Palazzo Massimo, където се намира част от колекцията на Националния римски музей (Museo Nazionale Romano), си давате сметка, че тук са събрани на едно място едни от най-изящните статуи на класическо изкуство в света.

Красотата е в огромно количество – на четирите етажа на музея са концентрирани толкова много статуи, скулптури, барелефи и фрески, че ви се завива свят. Дори само с пет от тях всеки друг музей по света би се гордял.

Виждайки тази колекция, спокойно може и да не обикаляте други музеи в света за класическо изкуство.

На партерния етаж са изложени оригинални древногръцки статуи, както и скулптури от републиканския и имперския период в Древен Рим.

На първия етаж пък може да се видят най-различни шедьоври в сферата на класическото изкуство, сред които грее статуята Дискобол, или Дискохвъргачът. Има няколко копия в света, вкл. и в Британския музей, на статуята на древногръцкия скулптор Мирон (V в.пр.Хр.), но според експертите това в Palazzo Massimo е най-доброто.

На втория етаж в музея са изложени фрески и мозайки от  знатни римски вили.

В подземния етаж пък, защитени със супер блиндирани порти и с инфра лъчи, се съхраняват ценни нумизматични колекции и бижута, както и известната като мумията от Гротароса. Това е мумия на 8-годишно момиче от II в.пр.Хр., открита в местността Гротароса, на север от Рим, през 1964 г.

В красивия римски парк на “Вила Торлония” се намират едновремешната резиденция на Мусолини, Къщата на кукумявките, театър, бункер и галерии

Със сигурност,ако разполагате с малко дни в Рим, няма да стигнете до парка на “Вила Торлония” (Villa Torlonia) на Виа Номентана.

Обикновено той не е включен в традиционните туристически маршрути.

За римляните е обаче добре познат – това е един от най-красивите обществени паркове  във Вечния град.

С градините си в английски стил , с музеите си  и с алеите, осеяни с 6 вида палми, разположеният върху 132 000 кв.м.площ парк е наистина прелестен.

В парка на “Вила Торлония” има и изкуствено езеро, театър, обелиски, лимонова градина. Разбира се, очарователни са най-вече Казино Нобиле, Казино дей Принчипи и  Къщата на кукумявките, които функционират като галерии и музеи. В театъра на парка пък се представят често театрални постановки.

“Вила Торлония” се ражда през 1842 г.по искането на Алесандро Торлония. Едва в началото на XX в.обаче се сдобива със съвременния си облик.В цял свят “Вила Торлония” е известна най-вече като резиденцията на Бенито Мусолини – диктаторът наема срещу символичния наем от 1 лира основната сграда в парка – Казино Нобиле, от Джовани Торлония младши, син на принц Алесандро Торлония.

В нея Мусолини живее между 1925 и 1943 г. Много италианци я познават до болка от телевизията – именно сред декорите на тази резиденция, запечатани в черно-бели ленти от онзи период, Мусолини осъществява голяма част от срещите си с различни държавни глави.

От портите на “Вила Торлония” поздравява италианците на сватбата си и дъщерята на Мусолини – Еда.

Мусолини на кон, Мусолини, който играе тенис, Мусолини, който празнува – черно-белите кадри с него са все от тази вила.

С други думи, вилата е част от италианската история.Днес римляните, любители на спорта и джогинга, влизайки в парка, обикалят не само около бившата резиденция на Мусолини, а и около театъра, както и около изглеждащата като излязла от приказите Къща на кукумявките.

Казино дей Принчипи, къщата на принцовете, е днес и седалище на важна колекция италианско изкуство от XX в.

Палацо Нобиле, знатната сграда, която се вижда веднага щом влезете от централния вход на парка откъм Виа Номентана, е реализирана от принц Алесандро Торлония през 30-те години на XIX в.

Сградата е по проект на арх. Валадиер, по чиято идея е и Пиаца дел Пополо (Piazza del Popolo).

Принц Торлония избира интериор и декорации, вдъхновявайки се от античността. Атмосферата, имитациите на антично, руините, които характеризират “Вила Торлония”, са на практика огледало на вкусовете и стиловете, господствали в Европа пo онова време.Всяка стая в сградата е различна от другата, всяка има свой стил и напомня различни атмосфери и исторически периоди – от Нерон и Александър Велики до Клеопатра. Доста чудновато изглежда и банята на Венера.

Неслучайно представителите на богатата фамилия Торлония през онзи период са били смятани за парвенютата на римската аристокрация.

В парка има и противоракетно скривалище и  бункер – той е бил изграден навремето от Мусолини и е на дълбочина 6, 5 м.под земята. Неговите стени от армиран бетон са дебели 4 м.

ВИЖ ОЩЕ

Къщата на кукумявките

Еур – белият град

Куполът на Брунелески

Площадът на Капитолийския хълм в Рим е проектиран от Микеланджело

Няма начин да не останете поразени от красотата на сградите и статуите, доминиращи Капитолийския хълм в Рим, където е седалището на кметството.

Възхита предизвиква обаче и площадът, в чийто център е статуята на Марк Аврелий, възседнал кон.

Зоната на Капитолийския хълм още от Средновековието е мястото, където се намира седалището на градската управа и администрация.

Въпреки че площадът на Капитолийския хълм през вековете е изглеждал различно, така, както е в момента, го дължим на Микеланджело Буонароти.

През 1534-38 г. той преправя тотално тогавашния вид на площада и го проектира и до най-малкия детайл. “Обръща” го да гледа в посока към базиликата “Свети Петър”, която по онова време е новият политически център на града. Дотогава площадът е гледал към Римския Форум.

Казват, че Микеланджeло получава поръчката да проектира наново площада лично от папа Павел III, който се срамувал в какво окаяно състояние се намирал по онова време Капитолийският хълм.

Заради тоталната разруха тогава мнозина го наричали дори “козия хълм”, тъй като бил използван за пасище на кози.

Микеланджело запазил овалната форма на площада, но проектирал и отворено пространство в леко трапецовидна форма (Palazzo Senatorio и Palazzo dei Conservatori образуват ъгъл от 80 градуса).

По тях подравнил и новите фасади , за да разшири перспективата в посока към визуалния фокус на Палацо Сенаторио. С тази цел замислил и изграждането на нова сграда, наречена по този повод Палацо Нуово, за да затвори перспективата към базиликата “Санта Мария ин Арачели”.

Микеланджело премахнал предишната настилка от чакъл и предвидил павирането на площада. Проектирал наново и дизайна на Палацо дей Консерватори, за да бъде в хармония с Палацо Сенаторио, към който прибавил двойно стълбище. То трябвало да служи за  новия вход, обърнат вече не към Римския Форум, а към площада.

Микеланджело проектирал и широкото стълбище, водещо към подножието. Статуята от позлатен бронз на Марк Аврелий на кон също била поставена в центъра на площада от Микеланджело. Преди това тя се намирала на площад “Сан Джовани”, където днес все още има обелиск.

Оригиналната статуя обаче всъщност в момента се намира в Капитолийските музеи, където беше поставена след дълга реставрация. Статуята на площада е нейно копие.

Работата по проекта на Микеланджело обаче протичала много бавно. До смъртта си през 1564 г. художникът успял да види реализирани само двойното стълбище, което трябвало да служи за нов вход на Палацо Сенаторио, и поставянето на двете статуи, пресъздаващи реките Нил и Тибър.

Въпреки това работата по площада била доведена до край според проекта на Микеланджело. С това се заел Джакомо дела Порта, на когото се дължи и преправянето на фасадите на Палацо дей Консерватори и на Палацо Сенаторио.

В крайна сметка площадът бил завършен през XVII в., а настилката му била поставена едва през 1940 г. според оригиналния проект на Микеланджело.

Широкото стълбище La Cordonata, което води към подножието на хълма, е украсено с различни статуи. Най-горе са тези на близнаците Кастор и Полукс, синове на бог Юпитер.

Днес в Палацо Сенаторио се намира седалището на римското кметство. Капитолийските музеи пък са в други две сгради, свързани с подземна галерия.

ВИЖ ОЩЕ

Прелестта на Пиаца Навона

Президентският дворец “Куиринале”

От купола на “Сан Пиетро”

Заради многото си кули намиращият се между Сиена и Флоренция Сан Джиминяно си спечелва прякора средновековния Манхатън.

Първото, което впечатлява в Сан Джиминяно, са неговите кули. Именно заради тях наричат малкото градче Манхатън на Средновековието.

Средновековната архитектура на разположеното между Сиена и Флоренция градче е пълна с чар и ви грабва от пръв поглед – заради нея историческият център на Сан Джиминяно е обявен през 1990 г. от ЮНЕСКО за световно културно наследство.

Въпреки някои “козметични” поправки през XIX и XX в., като цяло градчето е запазило изцяло средновековния си изглед.

Неслучайно и до днес се смята за един от най-добрите примери в Европа за добре организирана урбанистика от Средновековието.

Сан Джиминяно се намира в прелестната долина Елса, или Вал д’Елса. Разположената по средата между Флоренция и Сиена вълниста долина сама по себе си е стопроцентова наслада за окото.

Влизайки в 7000-то градче обаче си давате сметка, че тук естетика, история и архитектура са вплетени в здрава прегръдка.

Това е точно тази Тоскана, за която си мечтаете.

Сан Джиминяно се намира в зона,  обитавана навремето от етруските. Заради стратегическото си разположение високо на хълма над Вал д’Елса мястото е избрано за изграждане на селище. Смята се, че това е станало през III в.пр.Хр.

През Средновековието обаче Сан Джиминяно се оказва на една от основните оси на Виа Франчиджена, или т.нар. Франкски път, по който навремето поклонниците достигали до Рим.

Богатството си Сан Джиминяно дължи на шафрана.

Именно благодарение на търговията с него и с други земеделски продукти през XIII в. започва истинският икономически разцвет на селището.

Шафранът се продава на Пиза, Лука, Генуа, но също така и във Франция, Холандия, Сирия и Египет.

И Сан Джиминяно, подобно на други градчета в Тоскана, печели от финансови спекулации и лихварство.

Трупайки богати доходи, много от местните жители се превръщат постепенно в аристокрация, която разпростира политическото и социалното си влияние.

Това се демонстрира чрез изграждането на кули – всяко богато семейство трябвало да си има кула на къщата.

Така през XIV в. в Сан Джиминяно могат да се изброят 72 кули. Днес от тях са останали 14.

През XIII в.правителството на Сан Джиминяно прокарва закон, който забранява разрушаването на стари сгради, ако на тяхно място не се вдигнат по-красиви.

Така благодарение на този закон и на факта, че местните фамилии изграждат кули, градчето се превръща в средновековно архитектурно бижу.

Идва XIV в., а с него и черната чума, която също не пощадява местното население. Въпреки последвалия през вековете икономически и политически упадък, Сан Джиминяно продължава да цъфти в сферата на изкуството.

В градчето  творят много майстори на четката от Флоренция и Сиена, извикани и заплатени от местни религиозни ордени.

Какво да видим?

Ако вече сте виждали Флоренция, Сиена и Пиза, очите ви ще бъдат пълни с красота. Струва си обаче да бъде видяна катредралата, Ил Дуомо, с нейната семпла фасада в романски стил.

Друга забележителност е капелата на Санта Фина.

Очарователен е и площадът пред катедралата, Пиаца дел Дуомо. Ако катедралата е религиозният символ, то площадът е символът на гражданското общество.

Забележителен е и музеят в Палацо дел Пополо – не може да не ви впечатли цистерната от 1361 г. в предния двор.

Като се изкачите по стълбите, ще стигнете и до залата на Данте, наречена на името на Алигиери, който през 1300 г. прекарва известен период в Сан Джиминяно.

На всяка цена вижте и Пиаца дела Чистерна, площада на цистерната, разположен в горната част на градчето. Името му идва от осмоъгълния кладенец, който се намира в центъра.

Навремето това бил търговският център на селището. Затова тук са разполoжени и много занаятчийски работилници.

Ако се нуждаете от силни емоции, то тогава вижте и Музея на мъченията, Музео дела тортура. Тук ще се “насладите” на инструменти и средства за мъчения от цял свят.

Вижте още и църквата “Сант’Агостино”. След всичко това се насочете към крепостта Монтестафоли, Рока ди Монтестафоли. Навремето трябвало да защитава града от атаките на Сиена, след като Сан Джиминяно минава под контрола на Флоренция.

Какво да опитаме?

Не може да пропуснете шафрана, жълтото злато. В миналото  спасявал няколко пъти Сан Джиминяно, тъй като бил използван като разменна монета. С него били плащани дълговете, натрупани при вековните войни с Флоренция и Сиена.

За производството на 1 кг.шафран са необходими 150 000 листа.

Опитайте и местното бяло вино Вернача. То е типичният за Сан Джиминяно еликсир, високо ценен навремето от Данте Алигиери, Бокачо, Лоренцо Великолепни.

С това вино може да отхапете на воля салам, овче сирене, първи ястия с глиганско месо, основни ястия с месо – ето това са местните специалитети.

Как да стигнем до Сан Джиминяно?

Ако сте с кола и идвате от Флоренция, на магистралата Флоренция-Сиена вземете изход Импрунета, а после се насочете към Поджибонси. После следвайте указанията за Сан Джиминяно.

Сан Джиминяно няма гара. С влак може да стигнете до гара Поджибонси. Оттам трябва да вземете автобус за Сан Джиминяно. Ако идвате от Флоренция, най-удобно е да вземете директно автобус, а не влак и после да се прехвърляте на автобус.

ВИЖ ОЩЕ

Флоренция за 2 дни

Вила Памфили, римският Версай

Егадските острови

Сиена омагьосва със средновековния си чар

Сиена и Флоренция са като герои във вечно дерби, което прекосява историята и стига до днешни дни. Двата града се съревновават във всички възможни сфери, така както се конкурират днес в Италия „Рома” и „Лацио”, „Интер” и „Ювентус”.
Векове наред двата тоскански града водят битки за надмощие. Сиена и Флоренция обаче се конкурират и сега по красота, шедьоври на изкуството и културата, в сферата на виното и кухнята.

Въпреки че са в Тоскана и са само на 70-ина километра един от друг, те са с различен облик и чар. Ако сте почитател на средновековната красота, вижте Сиена, ако предпочитате ренесансови шедьоври, то тогава идете във Флоренция.
Сиена олицетворява концепцията за красиво във всички възможни измерения и нюанси. Но докато Флоренция поразява моментално, Сиена се пропива у вас бавно, след като сте я осмислили.
Жителите на Сиена са особено „племе”. Където и да живее, роденият в Сиена италианец носи у себе си дрогата, наречена Палио. Бутафорията и безкрайните ритуали около провежданите от векове два пъти годишно конни надбягвания са част от ДНК-то на сиенчанина. Тази пристрастеност, силна като зависимост от наркотик, много често е неразбираема за чуждоземеца.
Сиена освен всичко друго е и градът на банкерите и на масоните. Великият майстор на Великия Ориент на Италия Стефано Бизи, който е от Сиена, даже неотдавна издаде пътеводител с улиците в града, посветени на масони. За мнозина Сиена е като пленителна дама, която само загатва, но не ти казва нещата.

И до днес тя е като република в републиката, като самостоятелен свят, който не допуска външни на територията си.
Погледната от високо, Сиена поразява веднага с Пиаца дел Кампо – площадът, който наподобява голяма раковина, съставена от 9 „скилидки”. Те са с леко наклонена повърхност и броят им не е случаен – напомня Съвета на деветимата – правителството, което остава в историята на града, тъй като през XIV в.променя тотално вида му.

Центърът на Сиена е едно от 53-те чудеса на Апенинския полуостров, които са под закрилата на ЮНЕСКО като световно културно наследство.
Произходът на Сиена може да се търси още в етруски времена, въпреки че според една от легендите основаването на града се дължи на Сенио, един от двамата сина на Рем, братът на Ромул (основателят на Рим).

Според нея двете деца на Рем избягали от Рим, за да се измъкнат от отмъщението на Ромул. При бягството си отмъкнали мраморна вълчица и я донесли като трофей в мястото, където се приютили и където после основали града. Оттогава вълчицата е символ на Сиена.
По времето на Октавиан Август на мястото на едновремешното етруско селище се създава военна колония, наречена Saena lulia. Разцветът на града започва най-вече след X в. Сиена става град на търговците, на банкерите (Монте дей Паски ди Сиена е най-старата банка в света), на папите и на светците.
Войната през ранното Средновековие между политическите движения на гвелфи и гибелини (първите поддържат папата, вторите – Свещената Римска империя) противопоставя Сиена на Флоренция. Сиена е на гибелините, а Флоренция е на гвелфите.
Бавното западане на Сиена започва през 1348 г. с разразяването на епидемията от чума, и продължава до падането на Сиенската република.

Тогава тя минава под контрола на Флоренция и се включва във Великото херцогство Тоскана. То става част от обединена Италия през 1861 г.
Със сигурност всяка визита в Сиена започва от Пиаца дел Кампо. Монументалният по размерите си площад е центърът на 270-хилядния град и е мястото, където два пъти годишно се провежда уникалното в света Палио ди Сиена.

Първоначално площадът се намира в периферна за града зона. Още от изграждането му обаче става ясно, че заради стратегическото си положение площадът е перфектен като място за търговия и социално общуване.

Така той става центърът на града, който по онова време има 54 000 жители. Пиаца дел Кампо е построен на мястото, в което се пресичат трите главни пътища на града. Така площадът навремето бил нещо като неутрална територия, на която се празнували различни политически и религиозни празници.
Хомогенната архитектоника на площада не е случайна. Проектът е дело на управата на Сиена през 1297 г.

По онова време все още не били вдигнати всички сгради до площада. Ако някоя от тях не се вписвала във формата му, тя била разрушавана. Така хармонията се превърнала във водещ фактор за всички управлявали Сиена след това.
Обиколката на площада е 333 м и той е облицован с червени тухли, наредени под формата на рибена кост.

На всеки 10 реда те са разделени от бял травертин, който придава на площада вид на раковина с 9 секции. Те са като насочени към Палацо Публико, обществената сграда, където било седалището на правителството.

Всяка секция символизирала един от деветимата губернатори, упражнявали властта си по времето на т.нар.Съвет на деветимата. Открай време той се смята за едно от най-стабилните и миролюбиви правителства в историята на Италия.
Раковинната форма на площада обаче имала и художествен замисъл – всяка от деветте секции била като гънка от мантията на Дева Мария, светата покровителка на Сиена.
На Пиаца дел Кампо се провежда най-известното конно надбягване в света, чийто победител печели знамето Палио. Два пъти годишно – на 2 юли и на 16 август, в Сиена се стичат запалени по него от цял свят.

Това е и златният период за хотелиерите и собствениците на ресторанти, тъй като сред пристрастените по Палиото преобладават богатите туристи. Въпреки че самото надбягване продължава само няколко минути, около него бушува от пари и приготовления.

Забранено е присъствието на деца под 10 г. сред публиката, тъй като заради тълпите и разгорещените страсти рискуват да бъдат стъпкани. Територията на града е разделена чрез строго определени граници на 17 контради (района) и всяка от тях е като малка държава.

Всяка контрада участва в Палиото със свой жокей – за ангажирането на най-добрите се плащат стотици хиляди евро годишно.
Палиото се провежда по този начин, както се прави и сега, от 1644 г. То е прекъсвало единствено през двете световни войни и много от едновремешните му регламенти са валидни и днес.
Какво да видим още?
Торе дел Манджа, Кулата на Манджа, е висока 102 м.и доминира Пиаца дел Кампо. Изградена е през XIV в.от тухли в теракотен цвят, а в горната част от бял травертин. Името й идва от първия й пазач Джовани ди Балдучо, известен с прякора Манджагуадани (в превод – поглъщач на печалби), тъй като проигравал всичко на комар.
Палацо Публико, обществената сграда – това е седалището на Съвета на деветимата, който след 1300 г. прави от Сиена това, което е днес. Сградата гледа към Пиаца дел Кампо, където навремето се провеждали всички културни и граждански събития.

Правителството задължило с указ всички собственици на сгради около площада да ги изградят в стил, съответстващ на този на Палацо Публико.
Музео Чивико, общинският музей, съдържа една от най-известните алегории в света – тази на доброто и на лошото правителство. Тя е по поръчка на Съвета на деветимата и е дело на Амброджо Лоренцети. Това е първата фреска в историята на изкуството, която пресъздава гражданска, а не религиозна тема.
Катедралата на Сиена – Дуомо, се намира на едноименния площад недалече от Пиаца дел Кампо и ви грабва веднага с готическата си красота.

Тук се съхраняват шедьоври на Микеланджело, Донатело и Пизано. Тук се намират и прелестните фрески на Пинтурикио. Ако сте посетили катедралата на Флоренция, ще си дадете веднага сметка, че вътрешността й изглежда направо спартанска в сравнение с тази на Сиена.

Изградената през XIII в. катедрала е с формата на кръст и смайва с богато декорираната си мраморна фасада.

Влезете ли вътре обаче, буквално ахвате от пода, пълен с екзотерични символи и истории. 56 картини и сцени са „разстлани” по мраморната настилка от 40 художници от Сиена в периода XIV-XVI в.

За завършването им били необходими 600 г.
Без дъх оставате и пред красотата на Либрериа Пиколомини, библиотеката Пиколомини, в лявата част на катедралата. Веднага след нея е и едноименната капела, за която Микеланджело извайва 4 статуи.

ВИЖ ОЩЕ

Във Флоренция за 2 дни

Вила Памфили, римският Версай

Венеция low cost

И в Древния Рим имало джипита

Как се лекували древните римляни? Как било организирано здравеопазването в Империята преди 2 хилядолетия?
Оказва се, че общопрактикуващият лекар от рода на джипито съвсем не е модерна измислица. С подобен вид лечители разполагали и в Древния Рим – през 142 г.сл.Хр.император Антонин Пий, осиновеният син на Адриан, поставил началото на т.нар. architecter, или общински лекари.

Те практикували в града и лекували населението безплатно. Частните лекари, известни като medicus, пък лекували срещу заплащане.
Всички римляни в Империята – от Изток на Запад, имали правото да ходят на джипи. От неговите услуги не можели да се възползват обаче нито робите, нито чужденците. Древноримското джипи поставял диагнози, предписвал билки и треви, оперирал с хирургически инструменти, лекувал зъби. По онова време вирусите били непознато явление. Въпреки че не стерилизирали, лекарите поддържали основна хигиена и държали превързочните си материали в специални сандъчета. Железните инструменти пък били смазвани със зехтин.
Въпреки всичко това за медицинските нужди вкъщи на древните римляни се грижели най-вече жените. Те били нещо като домашни лекари, които лекували близките си с компреси, извари, билки.

В домовете си много римляни държали дървени сандъчета или теракотени вази с всичко необходимо за «бърза помощ» . В древноримските фамилии се използвали широко и терапиите с вино, зехтин и вълна.

От всички средства за лекуване обаче като най-добро било известно зелето, както пише и Марк Порций Катон. То се ползвало заради различните му терапевтични ефекти, вкл. и против простуди. Дори урината на ялия зеле човек била използвана като лекарство.
Много популярни били и гръцките лекари – Юлий Цезар и Октавиан Август дори им дали правото на почетно гражданство в Древния Рим. Аристократите обаче ги смятали за занаятчии – много от гръцките лечители били държани в римските домове като персонални лекари.
В Древния Рим не съществувала «Академия» за лекари. Всеки можел да се обяви за такъв и без никаква практика и теория зад гърба си да си отвори «амбулатория». Мнозина трупали опит на гърба на пациентите си.

Не били редки случаите обаче, когато подобни знахари били съдени за невежество.
Днешният частен лекарски кабинет също има предшественик в Древния Рим – медицинската taberna.

Тя наподобявала работилниците на другите занаятчии, с тази разлика, че в нея имало и хирургически инструменти. В таберните били приемани и болните, които били подлагани на хирургически операции с анестезия.

За упойка се използвали опиум, беладона, буника (тревисто растение). Упоените пациенти били придържани с ръце от асистентите на хирурга, докато той «реже и гори», както пише Луций Аней Сенека, който ги сравнява с истински палачи, когато оперирали кости или пък си пъхали ръцете в червата.
Най-добрите и най-търсените лекари успявали да натрупат истинско богатство от възнагражденията, давани им от богатите пациенти.
В големите градове имало, макар и рядко, и лекари специалисти.

В периода след I в.сл.Хр. започнали да се обособяват няколко вида специалисти – хирурзи, очни лекари, УНГ-лекари. Особено разпространена специалност била тази на очния лекар. Що се отнася до гинекологията – там било царството на акушерките. Лекар мъж се намесвал само при нужда от силна ръка.
«Бърза помощ» също не липсвала – на практика амбулаториите на някои лекари директно на улиците служели като място за неотложна помощ в случаи на пътни или домашни инциденти.

На пострадалите били давани упойки, успокоителни, били спирани кръвоизливи или превързвани рани.
Робите били изключени от безплатната здравна система, за тях не се грижели и господарите им, които не плащали за частни лекари. Въпреки това съществували земеделски имения, където можело да бъдат изпращани и лекувани нискотарифно с билки, вместо да се залежават в богаташката къща domus.
Специална роля играели т.нар. военни лекари, или лекарите на войската. Те лекували раните и счупените кости на войните по време на битките.

Юлий Цезар поставил началото и на първите медицински школи – той бил първият, който водел с войската си лекари специалисти. Те били обучавани от етруски, гръцки, либийски, египетски и римски преподаватели.

Благодарение на тях се родили военните болници, в които били лекувани раните, получени при войните. В тях лекарите се учели не само на теория, а и на практика. Като се има предвид, че войните на Юлий Цезар траели с години, развитието на военните болници било изключително важно.

В противен случай той рискувал да остане само с осакатени и болни бойци.

ВИЖ ОЩЕ

Древноримската магистрала Апия Антика

Трастевере, живописният римски квартал

Венеция low cost

От стъкления фенер на Фуксас Рим изглежда като плаващ сред облаци

Ако погледнете Рим отвисоко, например от терасата “Пинчо” в парка “Вила Боргезе” (Villa Borghese) , или пък от покрива на някой хотел, няма начин да не забележите този стъклен похлупак с неправилна овална форма до Виа дел Корсо (Via del Corso).

На пръв поглед той изглежда не на място в пейзажа на историческия център. Футуристичният дизайн на приличащата на стъклен облак структура е повод за доста полемики и до днес – трябва ли или не модерна архитектура да се омесва с вековни сгради? В центъра на Рим е забранен открай време строежът на каквото и да било.

И въпреки това, когато се изкачите на четвъртия етаж на Виа Томачели 157 (Via Tomacelli 157) в сърцето на Рим и го погледнете през приказната призма от стъкло и стомана, ахвате.

Ла Лантерна (La Lanterna), Фенерът на Рим, е място за организиране на ексклузивни събития, конференции, концерти, фотосесии. От терасата около стъклената структура се вижда купола на базиликата “Дей Санти Амброджо е Карло”. Разбира се, центърът на Рим е в краката ви с цялото си великолепие.

Осветена отвътре, структурата на световноизвестния архитект Масимилиано Фуксас изглежда като огледална лампа с неправилна форма. Пречупващите се в различните й елементи светлина и облаци  създават игра от лъчи и отражения.

Лампата на Фуксас е създадена от 1000 стъклени триъгълници, които покриват площ от 1200 кв.м. Те са свързани помежду си чрез 1000 стоманени възли.

ВИЖ ОЩЕ

Колоритният квартал “Трастевере”

Гениалният Микеланджело

Имението на папата

Шопинг в Рим

Богатите римляни обитавали домус, а бедните – инсула

Нищо ново под слънцето днес – в миналото богатите древни римляни обитавали големи вили, наподобяващи сараи, а бедните – многоетажни сгради, подобни на блокове.

Богатството на едновремешните обитатели на Римската империя обаче се виждало и от това, къде ходели по нужда.

Докато заможните разполагали със собствени помещения с пейка с една дупка, бедните ходели на общeствени тоалетни, в които сядали и десетки един до друг на каменни пейки с дупки.
Древният Рим заемал площ около 1280 кв км, или почти колкото днешната историческа част на Вечния град.

Ясно е, че около 1,5-те милиона обитатели не можели да се вместят в него, още повече че в пространството му имало и улици, площади, обществени сгради, базилики, пазари, паркове, градини, терми и др.

Как древните римляни се справяли с липсата на пространство за живеене?

Като изграждали блокове, или разположени едно върху друго жилища. Всеки от тези „апартаменти” бил наричан инсула (insula).

Подобни древноримски кооперации са открити при разкопките на древноримското пристанище Остия, близо до Рим, в началото на XIX век. Има много такива и до хълма Палатин в Рим.

За разлика от тях, останките от богаташки древноримски къщи могат да се видят в Помпей и Херкулан, до Неапол. Този тип вила за богопомазани била известна като домус (domus).
Народните жилища от типа инсула, където живеели хората от простолюдието в Рим, били отворени към улицата, както се прави и днес с блоковете.

Понякога блокчетата били залепени едно за друго, понякога били изолирани. Имало и такива, свързани помежду си чрез вътрешен двор, или нещо от рода на днешните затворени комплекси. Те имали врати, стълбища и прозорци, гледащи и навън, и навътре към двора.
В периода след III в.пр.Хр. блоковете обикновено се правели на три етажа. Те обаче били изложени на рисковете от срутвания и пожари.
Същевременно древноримските вили, в които живеели богатите, били здрави и стабилни постройки.

Обикновено били изграждани от тухли и смес от пясък, чакъл, вода и цимент, и имали само един етаж.

Такава била градската къща на богатия римлянин. Тя нямала никога прозорци към външната част, а само към вътрешния двор.

Извънградската вила пък имала по-различна конструкция, съобразена със земеделските нужди.

Вилата била разположена хоризонтално – така били наредени една до друга различните помещения в нея. Първо бил вестибюлът, после централната стая (атриум), откъдето се влизало и в другите стаи – спалнята, залата за банкети, в която гостите можели да се хранят излегнати на легла.

Имало и други странични стаи, както и стая, наподобяваща салон. Богаташите наемали стаите, разположени във външната част на вилите си, на търговци и занаятчии. В най-вътрешната част на вилата пък имало парк и овощна градина. Не липсвали и фонтани и малки басейни.
Предполага се, че първите домус се родили през VIII в.пр.Хр. – оттогава поне датират историческите данни за съществуването им.

Стените на тогавашните вили били направени от влажна глина, пресирана върху клони, докато покривите на къщите били направени от големи клони, покрити със слама.
След VI в.пр.Хр.къщите следвали етруския модел на изграждане, според който жилището се изграждало около предверието, в което през процеп отгоре влизали светлина и дъждовна вода, събирана за нуждите на домакинството.

В градината също се събирала дъждовна вода в цистерни за нуждите й. В продължение на поне три века стените били изграждани от туф.
За разлика от останалите помещения в къщата, кухнята била винаги малка стаичка. Тя нямала постоянно разположение – понякога в предната част, понякога в дъното на жилището.

Общото било обаче, че винаги била малко и тъмно помещение.
Банята била винаги прикрепена към кухнята и обслужвала господарското семейство.

14 акведукти пренасяли 1 млрд.литри вода до Рим всеки ден, в това число и до фонтаните и басейните й.

Всяка къща си имала собствена канализация, чрез която се снабдявала с вода от акведуктите.

При Траян (98-117 г.) водата била доведена до десния бряг на река Тибър. Дотогава римляните черпели вода единствено от кладенците.

След това станало възможно към акведукта да се вържат и разклонения, но всеки римлянин трябвало да плаща абонамент за личните и земеделските си нужди, за да черпи от водата.
Римската баня (балнеум) била копие на римските терми. В някои от богаташките вили можело да се види дори библиотека, както и солариум, служещи за развличане на гостите.
От това къде ходел на тоалетна, се виждало и колко е богат римлянинът. Заможните имали самостоятелни тоалетни във вилите си domus.
Римляните много държали на личната хигиена, както и на грижата за тялото си – те заемали много време от ежедневието им.

Този аспект западнал с идването на варварите и на християнството, за които грижата за тялото била грях и излишна прищявка.

В каталога от римски монументи, редактиран през IV век, могат да се изброят над 150 тоалетни в Рим. Те били известни с името latrine.

Едва много столетия по-късно личната хигиена отново била издигната в култ. През Средновековието например да се къпеш повече от един път годишно било смятано едва ли не за грях. През XVII и XVIII век богатите се поливали обилно с парфюм, за да прикрият миризмата на мръсно. Едва в началото на XX век се почувствала нужда от канализация и наличие на течаща вода по домовете.
В Древния Рим пък жителите се миели почти всеки ден в многото терми и басейни. Като „миещи препарати” използвали сода, камък, луга.

Както жените, така и мъжете, се мажели след баня с различни ароматни олиа, за да миришат на хубаво.

Частните бани и тоалетни били привилегия на богатите, докато останалите римляни посещавали обществените тоалетни. Те били разположени често до някоя голяма порта и били защитени от дъжд, но проветриви.

Първите обществени латрине датирали от имперския период. Изходните води от домашните тоалетни се извеждали с големи теракотени тръби към обща яма, наричана черен кладенец.

В общите тоалетни хората се срещали не само по нужда, а и за да си бъбрят. Римляните не изпитвали срам, нито пък необходимост да крият интимния си живот. Не ги дразнели и лошите миризми.

Някои експерти поддържат тезата, че в общите тоалетни римляните се делели според пола и възрастта, а други смятат, че подобно деление не е правено. Помещенията с клозетите били обикновено правоъгълни или с формата на полукръг, а седалките били покрити с мрамор с дупки по протежение на стените. Римляните си давали сметка, че личната хигиена е основно нещо за здравето. Неслучайно думата хигиена идва от името на Dea Igea.

Римляните не смятали изхождането за нещо срамно, затова и дори се молели на някое от божествата, по време на нуждите си, за да ги извършат по-добре – на Sterculius и на Crepitus.

Едва по-късно, при християнството, ходенето по нужда се превърнало в нещо срамно. Римлянките пък имали свое божество, което ги защитавало по време на цикъла им – Dea Mena.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Древноримската магистрала “Апия Антика”

Древноримските шпиони

Непознатата Тоскана