Не тичайте към Сикстинската капела, най-голямото съкровище на Ватиканските музеи е всичко, което пропускате

Как да разгледаме едни от най-важните шедьоври в света

Има една сцена, която се повтаря всеки ден милиони пъти по света. Във Ватикана обаче тя изглежда направо абсурдна.

Хората влизат в техните музеи, поглеждат картата, включват навигацията на телефона и задават една-единствена цел -да стигнат възможно най-бързо до най-известното произведение, Сикстинската капела. По пътя си спират само за снимки и селфи пред онези творби, които изглеждат перфектно за инстаграм.

Така се случва нещо странно. Посетителите изминават близо седем километра галерии, преминават през над двайсет различни музея и десетки великолепни зали, а когато вечерта ги попиташ какво са видели, отговорът почти винаги е един и същ: „Тавана с фреските на Микеланджело.” Всичко останало се е превърнало в коридор.

В действителност това е и големият парадокс на съвременния туризъм. Никога не сме пътували толкова много, никога не сме снимали толкова много, но сякаш и никога не сме имали толкова малко време да гледаме и „попиваме“.

Днес Ватиканските музеи приемат близо седем милиона посетители годишно. Само Лувърът е по-посещаван музей в света.

Повечето туристи пристигат с предварително купени билети, с точен часови слот и с ясната мисъл, че трябва да отметнат една от най-известните забележителности на планетата. Социалните мрежи също диктуват маршрута.

Фото от Сикстинската капела, въпреки че там снимането е забранено, се е превърнало в своеобразен символ на „бил съм тук”.

Ватиканските музеи обаче никога не са били създадени като път към една-единствена зала. Те самите са произведение на изкуството.

Всъщност те са се родили благодарение на една случайна археологическа находка. През януари 1506 г. в лозе край римския хълм Есквилин работници попадат на огромна мраморна скулптура.

Новината стига до папа Юлий II, който веднага изпраща двама души да я огледат. Единият е архитектът Джулиано да Сангало, другият -младият Микеланджело. Двамата веднага разпознават описания от Плиний шедьовър -прочутата група „Лаокоон”.

Папата купува скулптурата още същия ден и я поставя в двора „Белведере“. Мнозина историци смятат именно този момент за истинското начало на Ватиканските музеи през 1506 г.„Лаокоон и неговите синове“ пресъздава драматичен момент от гръцката митология: троянския жрец Лаокоон, който напразно предупреждава съгражданите си да не приемат дървения кон, оставен от гърците пред стените на Троя.

Според легендата боговете застават на страната на гърците и изпращат две гигантски морски змии, които удушват Лаокоон и двамата му синове. Именно този миг на отчаяние, болка и безсилна борба е увековечен в мрамора с такава сила, че и днес се смята за един от върховете на античното изкуство.

През следващите пет века всеки папа добавя по нещо към колекцията-картини, статуи, ръкописи, саркофази, гоблени, карти, археологически находки. Така постепенно се ражда един от най-богатите музейни комплекси в света. Днес той пази десетки хиляди произведения, а изложените експонати са около двадесет хиляди. И въпреки това милиони хора идват тук с усещането, че истинското посещение започва, едва когато стигнат до Сикстинската капела.

Може би най-несправедливо пренебрегваната част е Ватиканската пинакотека. Там посетителят остава почти сам с Рафаело, Караваджо, Леонардо да Винчи, Джото, Тициан и Веронезе. Няма шум, няма блъсканица, а единствено картини, които спокойно могат да бъдат причина сами по себе си човек да посети Рим. Малцина обаче отделят време за тях.

Същото се случва и с Галерията на географските карти. Повечето туристи просто преминават през нея, без да осъзнаят, че вървят покрай една от най-впечатляващите картографски колекции на XVIвек.

Това си е истински атлас, превърнат в изкуство. Малцина осъзнават, че тези карти са били своеобразният Google Maps на XVI век. Изработени са десетилетия преди Италия да се превърне в единна държава.

Всяка област е нарисувана с удивителна точност, а таванът над посетителите е украсен пищно, но повечето хора така и не вдигат глава към него, защото са заети да догонят групата пред себе си.

Още по-тихи са залите на Григорианския египетски музей. Докато мнозина бързат към Микеланджело, тук стоят мумии, саркофази и древноегипетски статуи, които сякаш чакат някой най-сетне да спре пред тях. Контрастът е почти сюрреалистичен. Само няколко минути делят мумии и саркофази на три хиляди години от фреските на Рафаело и Микеланджело. Малко музеи в света могат да предложат подобно пътешествие през цивилизациите в рамките на една и съща разходка.

А какво да кажем за етруските колекции на Ватиканските музеи? Много посетители ги подминават, без да им хвърлят дори един поглед, а става въпрос за цивилизация, съществувала преди възхода на Рим.

Любопитно е, че всъщност едни от най-великите произведения, изложени във Ватиканските музеи, са оказали огромно влияние именно върху Микеланджело. Скулптурата „Лаокоон и неговите синове” буквално променя историята на ренесансовото изкуство.  Микеланджело не крие възхищението си от драматизма на фигурите.

Историците на изкуството и днес откриват същото напрежение в мускулите, движенията и израженията на героите, които художникът изобразява по-късно върху тавана на Сикстинската капела и особено в „Страшния съд”. С други думи, милиони хора тичат към произведение, чието вдъхновение всъщност вече са подминали няколко зали преди това.

Недалеч се намира и Белведерският Торс. Това е на пръв поглед осакатена антична статуя без глава и крайници. За повечето туристи тя изглежда недовършена. За Микеланджело обаче това е било едно от най-съвършените произведения на античността и постоянен източник на вдъхновение. Творбата от елинистичния период носи подписа на неоатически скулптор, атинянинът „Аполоний, син на Нестор“, от I век пр.Хр.

Тук всъщност се крие и големият урок на Ватиканските музеи -красотата рядко крещи. Тя обикновено чака търпеливия и любознателния посетител.  Истинското богатство не е само в шедьовъра на Микеланджело в Сикстинската капела, а се крие в десетките зали, които повечето хора прекосяват, без да видят.

Магията не е в края на маршрута, където е капелата, а във всичко онова, което се случва по пътя до нея. И ако след посещението си помните само тавана на Сикстинската капела, вероятно сте видели най-известната творба на музея, но сте пропуснали самия музей.