Равело е перлата на Амалфийското крайбрежие

Да отидете на Амалфийското крайбрежие и да не видите Равело, е все едно да дойдете в Рим и да не видите Ватикана.

След като посетите Позитано, Соренто и Амалфи, ето че идва ред и на Равело, който се намира в най-южния край на прочутото с красотата си крайбрежие.

За разлика от другите средиземноморски бижута обаче Равело не се намира на морето, а е провесен на своеобразна тераса над него. Гледано от балконите на Равело, синьото море отдолу е и прелестно, и страховито заради вертикалния склон от 350 м., който се спуска под краката ви.

Равело омагьосва всеки, който го види. Навремето прави това и с известни хора на изкуството, които попадат в плен на красотата му – Вагнер, Тосканини, Бърнстейн, Търнър, Миро, Вирджиния Улф. Неслучайно и до днес всяко лято  в градините на Равело се провеждат серия от симфонични концерти в рамките на Ravello Festival.

Как се стига до Равело

За да отидете в Равело, който не е на морето, е необходимо да се отклоните от държавното шосе SS 163 между Амалфи и Минори и да се изкачите няколко километра.

До Равело може да се стигне и с автобус от Амалфи.

Историята

Предполага се, че първите заселници са древни римляни, избягали от варварските нашествия. Според историците в Равело  през IX в. се заселват и знатни фамилии от Амалфи, разбунтували се срещу местния дож.

Равело процъфтява благодарение на дейността си, свързана с тъкане на вълна. През XI в. се опитва да се откъсне от властта и влиянието на Амалфийската република, към която се числи и номинира собствен граф.

Упадъкът му започва след завладяването на норманите. През 1200 г. в него живеят близо 36 000 жители, които обаче с течение на вековете намаляват все повече.

Това обаче не поразява по никакъв начин красотата и блясъка му, даже напротив. Равело става притегателен център за интелектуалци и ценители на естетиката.

В Равело се влюбват и Грета Гарбо, Уинстън Чърчил и Ричард Вагнер.

Какво да видим в Равело

Ил Дуомо (Il Duomo) доминира площада на града, на който през XI в. се намира и седалището на местното епископство.

Диамантът в короната на Равело безспорно е Вила Руфоло с градините си.

Кулата, която се вижда и откъм площада на града, навремето служела на Вила Руфоло като наблюдателница.

Прелестната вила е издигната през XIII в.от разполагащата с много власт по онова време фамилия Руфоло. Във вилата се преплитат няколко стила, чувства се нещо и от арабската архитектура.

Вилата е разположена на три нива. Кулминацията на красотата си достига най-вече в градините си, разположени върху терасите, надвиснали над морето. Всяко лято на тях се провежда Вагнеровият фестивал.

Вагнер гостува във вилата през 1880 г., докато композира “Парсифал”. Той остава дълбоко поразен от красотата, която се открива пред очите му.

Вила Чимброне

Това е друга вила, в която ще се влюбите веднага заради изключителния природен пейзаж. Лорд Уилям Бекет купува през 1904 г. терена, на който по онова време се издига древна вила в окаяно състояние и я превръща във фантастично място. В него са омесени различни стилове и епохи. Древни останки се смесват с редки ботанически видове, с красиви статуи и фонтани, образувайки чаровен микс.

Алеите, които пресичат парка на вилата, отвеждат до Терасата на безкрайността, Terrazza dell’infinito, откъдето гледката е умопомрачително красива.

Виж още

Лимоните на Амалфи

Градината на Нинфа

Градините на Вила д’Есте

Защо италианецът винаги преживява всички кризи и продължава да се радва на живота въпреки тях?

Как така всички и навсякъде по света непрекъснато предричат предстоящ край, криза, крах и други видове апокалипсис за италианците, а те надживяват всичко и все се радват на живота като никой друг?

Как така Италия все изпитва финансови проблеми в най-различни сектори, но въпреки това италианските улици и заведения са пълни с хора, които не те лишават никога от усмивка или закачка?

Италианците са особен вид племе, което умее да се наслаждава и на малкия красив детайл, който друга нация дори не забелязва.

Никой и нищо на света не може да ви гарантира, че утре ще бъдете здрав, щастлив, богат и обграден с хора, които ви обичат, в случай, че се радвате на подобна ситуация в момента.

Не забравяйте никога – щастливата ситуация може да се промени и за 5 минути.

Затова бъдете като италианците – радвайте се на всеки момент от живота, вглеждайте се и в дребния и незначителен детайл. Той може да бъде източник на добро настроение и радост въпреки липсата на класическите неща, смятани от мнозинството за фундаментални за щастието.

Въпреки всичко животът е прекрасен.

Ето някои от италианските маниери за наслада от живота.

1. Откажете се от мисълта да държите всичко под контрол. Не изпадайте в депресия, ако животът ви поднесе неочакван обрат. Превърнете своя минус в плюс, дори когато съдбата се окаже жестока – точно тогава идва моментът да бъдете силни. Точно тогава имате възможност да станете по-силни от другите и способни да минете като багер над всичко. Ако съумеете да направите това, животът непременно ще ви поднесе приятна изненада, бъдете сигурни в това!
2. Не бързайте постоянно. Вървейки бавно или бързо, човек винаги ще стигне до мястото, за където всички знаем, че сме се запътили. В първия случай обаче ще сте се насладили обилно на всичко хубаво в живота. Във втория случай няма да сте опитали нищо. Яжте бавно, пийте бавно, разхождайте се бавно, радвайте се на всеки момент, докато вършите любимото си занимание.
3. Опитайте се да откриете хубавото и в неочакваните неща, които ви се стоварят. Понякога грешният влак може да ни отведе в още по-красиви места. Понякога заради една пропусната среща може да срещнем още по-приятен човек или място. Неочакваното събитие винаги е един шанс!
4. Изживявайте всеки момент пред красива панорама, картина или филм като неповторим. Поглъщайте красотата с пълни гърди винаги!
5. Благодарете винаги за това, което имате, дори да ви се струва банално или малко. Благодарете всяка сутрин, че се събуждате жив, здрав, прав и че може да си сварите кафе, да се разходите в парка, да се отдадете на любими занимания.
6. Не си усложнявайте живота с излишни компликации и фикс идеи. Понякога дори само една чиния с паста и чаша хубаво вино може да се окажат нещото, от което имате нужда в момента, за да се почувствате добре.
7. Бъдете винаги сърдечен с останалите. На поздрава винаги ще ви отговорят с поздрав. Помнете винаги, че трябва да се усмихнете, за да получите усмивка отсреща – от човек или от живота.
8. Семейството е много важно – винаги демонстрирайте обичта си към близките и приятелите си.
9. Правете всичко по красив начин – естетиката е изключително важна. Красотата отваря врати,  усмивки и добро настроение. Обличайте се с вкус, живейте с вкус, обграждайте се с красота, дишайте красота. Така и вие ще се чувствате уютно, и за другите ще бъде удоволствие да бъдат до вас.
10. От време на време си позволявайте по някой каприз, задоволявайте прищевките, от които ще се почувствате добре. Така ще може да продължите след това по главния път с нови и свежи сили.
11. Оценявайте историята, наслаждавайте й се и се учете от нея. Много често нашите предци са били по-гениални от нас.Виж още

ИТАЛИАНСКИЯТ ГЕНИЙ

ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ ЗА 2 ДНИ

ДАВИД НА МИКЕЛАНДЖЕЛО

Богатите римляни обитавали домус, а бедните – инсула

Нищо ново под слънцето днес – в миналото богатите древни римляни обитавали големи вили, наподобяващи сараи, а бедните – многоетажни сгради, подобни на блокове.

Богатството на едновремешните обитатели на Римската империя обаче се виждало и от това, къде ходели по нужда.

Докато заможните разполагали със собствени помещения с пейка с една дупка, бедните ходели на общeствени тоалетни, в които сядали и десетки един до друг на каменни пейки с дупки.
Древният Рим заемал площ около 1280 кв км, или почти колкото днешната историческа част на Вечния град.

Ясно е, че около 1,5-те милиона обитатели не можели да се вместят в него, още повече че в пространството му имало и улици, площади, обществени сгради, базилики, пазари, паркове, градини, терми и др.

Как древните римляни се справяли с липсата на пространство за живеене?

Като изграждали блокове, или разположени едно върху друго жилища. Всеки от тези „апартаменти” бил наричан инсула (insula).

Подобни древноримски кооперации са открити при разкопките на древноримското пристанище Остия, близо до Рим, в началото на XIX век. Има много такива и до хълма Палатин в Рим.

За разлика от тях, останките от богаташки древноримски къщи могат да се видят в Помпей и Херкулан, до Неапол. Този тип вила за богопомазани била известна като домус (domus).
Народните жилища от типа инсула, където живеели хората от простолюдието в Рим, били отворени към улицата, както се прави и днес с блоковете.

Понякога блокчетата били залепени едно за друго, понякога били изолирани. Имало и такива, свързани помежду си чрез вътрешен двор, или нещо от рода на днешните затворени комплекси. Те имали врати, стълбища и прозорци, гледащи и навън, и навътре към двора.
В периода след III в.пр.Хр. блоковете обикновено се правели на три етажа. Те обаче били изложени на рисковете от срутвания и пожари.
Същевременно древноримските вили, в които живеели богатите, били здрави и стабилни постройки.

Обикновено били изграждани от тухли и смес от пясък, чакъл, вода и цимент, и имали само един етаж.

Такава била градската къща на богатия римлянин. Тя нямала никога прозорци към външната част, а само към вътрешния двор.

Извънградската вила пък имала по-различна конструкция, съобразена със земеделските нужди.

Вилата била разположена хоризонтално – така били наредени една до друга различните помещения в нея. Първо бил вестибюлът, после централната стая (атриум), откъдето се влизало и в другите стаи – спалнята, залата за банкети, в която гостите можели да се хранят излегнати на легла.

Имало и други странични стаи, както и стая, наподобяваща салон. Богаташите наемали стаите, разположени във външната част на вилите си, на търговци и занаятчии. В най-вътрешната част на вилата пък имало парк и овощна градина. Не липсвали и фонтани и малки басейни.
Предполага се, че първите домус се родили през VIII в.пр.Хр. – оттогава поне датират историческите данни за съществуването им.

Стените на тогавашните вили били направени от влажна глина, пресирана върху клони, докато покривите на къщите били направени от големи клони, покрити със слама.
След VI в.пр.Хр.къщите следвали етруския модел на изграждане, според който жилището се изграждало около предверието, в което през процеп отгоре влизали светлина и дъждовна вода, събирана за нуждите на домакинството.

В градината също се събирала дъждовна вода в цистерни за нуждите й. В продължение на поне три века стените били изграждани от туф.
За разлика от останалите помещения в къщата, кухнята била винаги малка стаичка. Тя нямала постоянно разположение – понякога в предната част, понякога в дъното на жилището.

Общото било обаче, че винаги била малко и тъмно помещение.
Банята била винаги прикрепена към кухнята и обслужвала господарското семейство.

14 акведукти пренасяли 1 млрд.литри вода до Рим всеки ден, в това число и до фонтаните и басейните й.

Всяка къща си имала собствена канализация, чрез която се снабдявала с вода от акведуктите.

При Траян (98-117 г.) водата била доведена до десния бряг на река Тибър. Дотогава римляните черпели вода единствено от кладенците.

След това станало възможно към акведукта да се вържат и разклонения, но всеки римлянин трябвало да плаща абонамент за личните и земеделските си нужди, за да черпи от водата.
Римската баня (балнеум) била копие на римските терми. В някои от богаташките вили можело да се види дори библиотека, както и солариум, служещи за развличане на гостите.
От това къде ходел на тоалетна, се виждало и колко е богат римлянинът. Заможните имали самостоятелни тоалетни във вилите си domus.
Римляните много държали на личната хигиена, както и на грижата за тялото си – те заемали много време от ежедневието им.

Този аспект западнал с идването на варварите и на християнството, за които грижата за тялото била грях и излишна прищявка.

В каталога от римски монументи, редактиран през IV век, могат да се изброят над 150 тоалетни в Рим. Те били известни с името latrine.

Едва много столетия по-късно личната хигиена отново била издигната в култ. През Средновековието например да се къпеш повече от един път годишно било смятано едва ли не за грях. През XVII и XVIII век богатите се поливали обилно с парфюм, за да прикрият миризмата на мръсно. Едва в началото на XX век се почувствала нужда от канализация и наличие на течаща вода по домовете.
В Древния Рим пък жителите се миели почти всеки ден в многото терми и басейни. Като „миещи препарати” използвали сода, камък, луга.

Както жените, така и мъжете, се мажели след баня с различни ароматни олиа, за да миришат на хубаво.

Частните бани и тоалетни били привилегия на богатите, докато останалите римляни посещавали обществените тоалетни. Те били разположени често до някоя голяма порта и били защитени от дъжд, но проветриви.

Първите обществени латрине датирали от имперския период. Изходните води от домашните тоалетни се извеждали с големи теракотени тръби към обща яма, наричана черен кладенец.

В общите тоалетни хората се срещали не само по нужда, а и за да си бъбрят. Римляните не изпитвали срам, нито пък необходимост да крият интимния си живот. Не ги дразнели и лошите миризми.

Някои експерти поддържат тезата, че в общите тоалетни римляните се делели според пола и възрастта, а други смятат, че подобно деление не е правено. Помещенията с клозетите били обикновено правоъгълни или с формата на полукръг, а седалките били покрити с мрамор с дупки по протежение на стените. Римляните си давали сметка, че личната хигиена е основно нещо за здравето. Неслучайно думата хигиена идва от името на Dea Igea.

Римляните не смятали изхождането за нещо срамно, затова и дори се молели на някое от божествата, по време на нуждите си, за да ги извършат по-добре – на Sterculius и на Crepitus.

Едва по-късно, при християнството, ходенето по нужда се превърнало в нещо срамно. Римлянките пък имали свое божество, което ги защитавало по време на цикъла им – Dea Mena.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Древноримската магистрала “Апия Антика”

Древноримските шпиони

Непознатата Тоскана

Замъкът Сант’Анджело, или Кастел Сант’Анджело, както е известен в Италия, е изграден през 135 г. от император Адриан

Кастел Сант’ Анджело удивява, но едновременно с това и респектира с  монументалния си вид. Със сигурност облата форма на крепостта ще ви съпровожда винаги, когато се разхождате до река Тибър.

В разположения от дясната страна на реката, близо до Ватикана, замък са живели и знатни римски фамилии, и  папи.

Замъкът е изграден през 135 г.от император Адриан с цел да служи за мавзолей, затова е известен и с името Мавзолеят на Адриан.

Той е свързан с останалата част на Рим през Тибър с моста “Сант’Анджело”. Статуите, надвесени над него, и панорамата към купола на базиликата “Свети Петър” са неизменна част от всяка снимка за спомен – не може и вие да не сте се снимали, ако вече сте били в Рим.

Замъкът е бил модифициран в течение на вековете в зависимост от функциите, които е изпълнявал.

През 125 г., когато стартира строежът му, той бил замислен като погребален комплекс, или като мавзолей за Адриан. Вдъхновението на императора дошло от вече изградения мавзолей в Рим на Октавиан Август.

Но Адриан умира преди мавзолеят да е завършен  – това прави през 139 г.  император Антонин Пий.

Първоначално мавзолеят е съставен от основа с кубична форма, облицована в мрамор и украсена с волски глави и с пиластри по ъглите.

На фриза, гледащ към река Тибър, били изписани впоследствие имената на императорите, погребани във вътрешността. Пак от тази страна се намирала и входната арка, носеща името на Адриан.

Замъкът носи името си от статуята на Архангел Михаил, поставена на върха му.

Днешният изглед на монумента обаче е много различен от първоначалния. По волята на имератор Аврелий той е превърнат в замък, а през XI в. е прибавена и кула. След като през 1277 г.замъкът става притежание на Ватикана, към него са прибавени и папски апартаменти.

Кастел Сант’Анджело се вписва и в атмосферата на операта “Тоска” на Пучини – според композитора именно в него Тоска намира смъртта си, тъй като се хвърля от замъка.

Любопитна е и историята на архангела, дал името на крепостта.

Според легендата през 590 г. епидемия от чума поразила населението и тя свършила, едва когато Архангел Михаил се явил над мавзолея.

Това станало, след като новоизбраният папа Григорий Велики призовал населението да се стече на процесия с искане за милост. Когато тълпата наближила мавзолея, папата получил видение – явил му се Архангел Михаил, който прибирал сабята си .

Този небесен жест бил изтълкуван като край на чумата – нещо, което наистина станало.

Оттогава и римляните започнали да наричат мавзолея Кастел Сант’Анджело, а най-отгоре му през XIII в. поставили статуя на архангел, прибиращ сабята си. И до днес в музея се пази кръгъл камък с отпечатъци от стъпало, което според легендата oставил архангелът.

През 403 г. сградата на мавзолея е включена в стените на Аврелиан, заобикалящи Рим. От този момент мавзолеят загубил и функциите си на погребален комплекс, превръщайки се в крепост, пазеща Рим над Тибър. Тогава крепостта била наречена за пръв път с името castellum.

В началото на VI в. крал Теодорих Велики превърнал крепостта в държавен затвор. В последвалите векове станал и замък на знатни римски фамилии.

През 1367 г. ключовете на крепостта са предадени в ръцете на папа Урбан V – от този момент тя става част от ватиканската история.  Заради здравата му и устойчива структура папите използвали замъка като скривалище и убежище в рисковите моменти, но също и за да скрият добре съкровищата и архива си. Освен това крепостта им служела и като съд и затвор.

В следващите векове крепостта била основно модифицирана и се превърнала в папска резиденция. По ъглите й били изградени и бастиони със защитна цел.

Папа Климент IX е този, който през 1667-69 г. поставя на моста пред крепостта десет статуи на ангели – оттогава мостът започва да се нарича Сант’Анджело.

Крепостта изграва важна роля и в италианската история – след Обединението на Италия той служи за казарма, а после става музей.

Всяка година музеят на Кастел Сант’Анджело се посещава от близо 1,3 млн.души.

ВИЖ ОЩЕ

Дворецът Куиринале

Защо всички пътища водят до Рим

Бурано, шареният остров

Вижте ексклузивния манастир, в който пращали дъщерите си богатите сицилианци

Със сигурност трябвало да бъдеш богат, за да си позволиш да пратиш на вечно заточение дъщеря си в манастира „Света Катерина Александрийска” в Палермо.

Това бил ексклузивен женски манастир – най-известният не само в града, а и в Сицилия.

В него можели да оставят децата си затворени завинаги единствено знатни фамилии и такива, принадлежащи към най-висшите прослойки в едновремешното общество. От 1311 до 2014 г. в манастира живеели монахините от Доминиканския орден.

През 2017 г. той е отворен за пръв път като музей за посещения на външни хора.
Навремето заточението в манастир било еднствената възможна съдба за втората или третата дъщеря в едно богаташко семейство.

Това било така, защото най-големият син наследявал цялото имущество, докато братята му можели да се посветят на военна или религиозна кариера.

И женските рожби имали подобни съдби. Най-голямата дъщеря обикновено била давана на на-богатия претендент за ръката й заедно с цялата зестра, докато за останалите сестри не оставало нищо друго, освен да станат монахини.

Така семейството им осигурявала сигурен и почтен живот.
Изпращането в манастира, посветен на Света Катерина Александрийска, която в Православната църква се почита като великомъченица Екатерина, ставало по специален ритуал.

В церемонията участвали всички роднини и приятели. Момичето, което било изпращано, заставало в централната част на църквата, лягало на пода и било покривано с черен воал.

След това то се „прераждало” като монахиня и божия слугиня, минавало през вратата зад олтара и от този момент приключвали завинаги абсолютно всички контакти с външния свят.

Младата жена можела да наблюдава външни хора само през решетка.
От 2017 г. вече е възможно външни посетители да отворят портите на ексклузивния манастир в Палермо и да видят как протичало ежедневието на монахините.

Те произвеждали всичко необходимо за живота си зад стените на манастира. Въпреки обета си за мълчание, разполагали със собствени методи да комуникират по между си.

Затова и имало много въжета, вързани за камбани.

Чрез удрянето им само някои монахини можели да предават определени заповеди или съобщения на някого.
Въпреки че били затворени като затворнички, монахините водели охолен живот. Богатите им семейства финансирали манастира, затова и неговата вътрешност била по подобие на тази в къщите им.
В центъра на манастира имало двор, където били отглеждани ботанически видове, характерни за Сицилия. Към него гледали всички частни килии, в които живеели монахините.

Въпреки че били посветени на Бог, те все пак произлизали от богаташки семейства и били свикнали на определен станарт на живот.

Живеели в тишина и били заобиколени от оазис от красота, имало и много шедьоври на изкуството.

Много от монахините държали в килиите си и прелестни кукли, които донесли от домовете си още при влизането си в манастира като момичета.
Монахините можели да наблюдават от височината на манастира едни от най-красивите панорами на Палермо.

Погледът им се простирал до морето, въпреки че те били зад решетките.

Така виждали живота, който продължавал да си тече, въпреки че не можели да прекрачат прага на манастира.

Монахините можели да наблюдават скришом и мълчаливо отгоре през решетки и олтара в църквата, както и вярващите.
Обитателките на манастира предлагали и „услугите си” към външния свят – молитвите.

Векове наред монахините били и единствените, съхранили най-древните сладкарски традиции на Сицилия.

Само няколко от тях познавали точните съставки и рецепти за приготвянето на типични сладки, които не можело да се купят никъде другаде.

Ако посетите манастира, трябва непременно да опитате от сладкишите, коите се продават в сладкарницата му и се приготвят според антични рецепти.

ВИЖ ОЩЕ:

Остров Фавиняна

Соренто, перлата на Амалфийското крайбрежие

Вижте язовирите Турано и Салто, на 80 км от Рим, с цветове като Малдивите

Пътуването до язовирите Турано и Салто, на 80-ина километра северно от Рим, е изненадващо и очарователно по няколко причини.
През лятото водите им придобиват точно този син цвят, който е характерен и за този на Малдивските острови.

Изглежда невероятно как изкуствени езера с диги могат да съперничат по прелест и на най-красивите крайбрежия в света.
Изненадата обаче идва и заради друго – с комбинацията си с планински хълмове и зелена растителност, предлагаща разхлада, те изглеждат като оазис на фона на претъпканите плажове и замърсено море до Рим.

За любителите на ваканциите с каравани и палатки сред природата двата язовира са чудесна алтернатива за няколкодневен релакс.
Тук можете да събирате тен и да се къпете гратис където си поискате. Тишина и спокойствие ви съпътстват навсякъде. Турано и Салто са рай и за рибарите. Тукашните шарани обаче са гигантски, в сравнение с тези в българските язовири – много често достигат 7-10 кг.
Мнозина местни жители още помнят съдебния спор през 1962 г. на община Петрела Салто с Ага Хан, създателят на Изумруденото крайбрежие на остров Сардиния. Полемиката между тях се ражда, след като Салто оспорва името „Коста Смералда“, което милиардерът дава на изградената от него луксозна зона в Североизточна Сардиния.

Община Салто твърди, че първа е кръстила крайбрежието до река Салто „Коста Смералда“. В крайна сметка обаче наименованието остава в този си вид за петзвездния рай на Сардиния.

Трудно е да се оспори правото за него на онзи, който вече е инвестирал милиарди в изграждането на рая за богатите.
Въпреки това и днес мнозина смятат, че крайбрежието на Салто и Турано няма за какво да завижда на рая на милионерите.
ИСТОРИЯТА
В действителност римската Коста Смералда си е плод на фашистката инженерна мисъл.
Салто и днес е най-големият язовир в област Лацио с център Рим. Той се намира на 535 м.надморска височина и е създаден през 1940 г. след преграждането на река Салто и последвалото потапяне на едноименната долина. Салто обаче споделя водите си с тези на близкото изкуствено езеро Турано.
Това става чрез изкуствен канал, дълъг 9 км, който минава под хълма Навеня. Двата водни басейна днес захранват водноелектрическата централа Котилия, която е построена през 1942 г.

Те дават вода на близкия град Риети, където живее нашата лекоатлетка Ивет Лалова, но така също и на селищата от долината на града.

Погледнат от птичи поглед, язовир Салто наподобява огромен фиорд с набраздени и силно врязани в сушата брегове. На практика неговата издължена форма следва тази на съществувалата едно време на това място долина на река Салто.
Изграждането на язовира е довело до тоталното зачеркване на няколко жилищни центрове, съществували по-рано– те са били преместени и реконструирани на друго място.
Турано също е толкова красиво и приказно синьо езеро през лятото както и свързаното с него Салто. Почти няма римлянин, който да не помни периода си на бойскаут, прекаран по тези места.
Язовирът Турано е разположен на 536 м.надморска височина. И той е взел името на реката, преградена с дига през 1939 г.
Дългото 10 км езеро (обиколката му достига 36 км., а дълбочината му 68 м.) смайва не само с цвета на водите си, а и с планинските пейзажи наоколо. Те приканват към трекинг и разходки с велосипед дори да не сте любител на тези занимания.
На всичкото отгоре езерото предлага възможност за визити в няколко средновековни селца и замъци, разпръснати наоколо. Най-близо са селата Кастел ди Тора и Коле ди Тора. Те изглеждат като кацнали върху скалистите хълмове над езерото Турано.
Приятни за разглеждане са и близките Аскреа и Паганико Сабино.
Перлата на зоната си е обаче Кастел ди Тора – селцето с 300 жители, което носи сегашното си име в чест на древния град Thora, съществувал навремето на това място.

Изкачвайки се в селцето, ви очаква заря от прелестни гледки. На практика селото е обгърнато и прегърнато от продълговатите хълмове на планинското възвишение Навеня (1506 м.)

От която и точка в селото да погледнете, пред вас се откриват смайващи панорами към езерото Турано. През лятото цялото село ухае ароматно заради богатата растителност из него.
В центъра може да се види църквата в бароков стил „Сан Джовани Батиста“ с фрески от XVI в. Из селото има и доста фрагменти от древноримски колони. Най-чаровни са обаче детайлите – арките на портите, фонтаните, тесните улички между къщите, стълбищата…
В зоната на Турано и Салто е пълно с къщи за селски туризъм, в които е най-подходящо да се отседне, ако смятате да нощувате.

Това е обаче преди всичко любимата зона на отпускарите, които предпочитат пътешествия с каравани.
Из крайбрежието е пълно и с палатки на любителите на нощите под звездното небе.
Пясък на крайбрежието няма, но въпреки това бреговете са удобни за събиране на тен със собствени шезлонги и чадъри. Безплатна сянка предлагат и дърветата, които стигат до водите на езерата в много от частите им.
Регионът на Турано е изкушителен и за пристрастените по добрата храна и кухня.
Специалитет на зоната е фасулът от грахов тип – с подобен на неговия вкус и форма. На всяка цена трябва да опитате и местните пресни сирена – особено овчето и изварата, с които се приготвят и равиоли. Пастата равиоли се пълни обаче и с плънка от черен трюфел или гъби манатарки.
Турано и Салто са известни и като зоната на полентата (типично италианско ястие от царевично брашно, нещо средно между качамака и мамалигата). Той се приготвя в гигантски съд и на дървена пещ. След като се опече, разстелените пластове се режат и гарнират по желание със сос от аринга или риба тон.
КАК СЕ СТИГА
Турано или Салто са прекрасна идея за еднодневна екскурзия на езеро и сред природата, ако прекарвате ваканцията си в Рим и искате да избягате за един ден от хаоса.
До най-красивото селце Кастел ди Тора, разположено на язовира Турано, се стига за час – час и половина с кола от Рим.
За препоръчване е да хванете магистралата А24 Рим – Акуила и да излезете от нея на изход Карсоли. След това се тръгва по държавния път „Тураненсе“ в посока Риети и Лаго ди Турано.

МАТЕРИАЛЪТ Е ПУБЛИКУВАН ВЪВ В.”24 ЧАСА”

Лимоновите турове са хит на едно от най-красивите крайбрежия в Италия

Още с пристигането на Амалфийското крайбрежие лимоните ви обсебват тотално. Навсякъде ухае на лимони, навсякъде жълтее от лимони. Накъдето и да се обърнете, се стелят лимонови горички по стръмните склонове, стигащи до морския бряг.

Поръчайте нещо в ресторанта – ще ви донесат първо, второ и трето, приготвено с лимони. Поискайте чаша вода – в нея ще има резен ароматен лимон.
Изпийте чашка кафе сутрин – и в нея ще ви сложат лимон срещу махмурлук. За сладкишите и сладоледите с лимонов вкус дори не си струва да припомняме – те надничат от всяка витрина.
И най-вече – прочутото в цял свят лимончело, или ликьорът, който се прави от корите на местните лимони, се лее така, както се лее розето по Лазурния бряг.
Лимонът е символът на Амалфийското крайбрежие, така както е лавандулата за Прованса и лозята за Тоскана.
Лимоните тук са главен герой и в козметиката, тъй като със стърготините от корите им се приготвят най-различни продукти за разкрасяване и подмладяване. Лимоновата диета също е на мода – изтискан лимонов сок, пит на гладно всяка сутрин, вталява идеално.

Амалфийското крайбрежие е единствената зона в света, където се предлагат лимонови турове. Със сигурност това е хитът в момента – много чуждестранни туристи идват специално на крайбрежието на Амалфи, за да се потопят в света на лимона. Тълпи от любопитни американци, японци и скандинавци изминават хиляди километри, за да разберат как се отглеждат амалфийските лимони за лимончело.
Индивидуално или в малки групи с екскурзоводи, феновете на лимона се катерят из ароматните лимонови горички (лимонети), откъдето се откриват прелестни панорами към тюркоазеното море отдолу. Туровете включват и визити в малките фабрики, където лимоните се сортират и пакетират. Друг етап са дегустациите в лабораториите за лимончело. В лимоновото пътешествие е включено дори наблюдение на екипа от носачи на лимони – всеки ден по едно и също време яки мъже, натоварени с торби с току-що набрани лимони, преминават по стръмните стълбища.
Селяните, коите се грижат за тях, са ловки и гъвкави като акробати. Катерят се из стръмните лимонети, огъват кестеновите клони, които служат за поддържане на лимоновите засаждения, вързват ги с върбови връзки. През зимата лимонетите са изцяло покрити с мрежи, които трябва да ги пазят от студ и мраз. Напролет стартира събирането на реколтата – пак на ръка. Чак в края на април започват да се свалят мрежите, предпазващи лимоните от замръзване и градушки. Евентуална градушка по узрелите лимони означава фалит за реколтата. Макар и дебели, корите им са изключително деликатни.
Лимоните са три вида – от Амалфи, Соренто и Сицилия
Само онзи, който не разбира нищо от лимони, може да обърка тези от Амалфи или Соренто с онези от Сицилия. На езика на виното – това е все едно да объркате шардоне с мерло.
Най-разпространен е лимонът от Сицилия – на южния остров се отглеждат 90 на сто от италианските лимони. Най-известният сицилиански сорт е Сиракуза, който е кисел и на цвят варира от светложълт до цитрусово жълт.
Лимонът от Соренто пък е гигантски – може да достигне тегло и от 500-1000 г. На цвят е цитрусово жълт, има правилна закръглена форма, а кората му е средно дебела. На вкус е много кисел. Той се отглежда до Соренто, а също и на остров Капри.
Лимонът от Амалфи пък е истински деликатес, известен още и с името „сфузато амалфитано“. Той е с вретеновидна форма, тежи около 100-120 г., има светложълт цвят, дебела грапава кора и упойващо силен аромат. Не е много красив, защото кората му е набръчкана, а формата му – неправилна. Амалфийският лимон е почти сладък, спокойно може да се яде и без да се поръси със захар, а и почти няма семки.
Много изследвания доказват, че именно лимонът от Амалфи е сортът, най-богат на аскорбинова киселина, или витамин C.
Разказват, че навремето арабите внасят лимоните в Испания, а след това в Сицилия и в Кампания с център Неапол.
Истинското нашествие с лимони в Амалфи обаче става след откритието за чудотворното им лечебно действие в борбата със скорбута – заболяването, дължащо се на липса на витамин C. Амалфийците, известни открай време като мореплаватели, носели винаги огромни количества лимони на корабите си по време на дългите си пътувания. През XI в. това дори било постановено с указ на Амалфийската република. С други думи – амалфийският лимон служел като хапче против скорбут.
Много северноевропейски страни също си поръчвали пратки от „лекарството“, което пътувало към тях с кораби от Амалфи. Малко по малко градинките с лимони се разраснали до лимонови гори, покриващи цялото крайбрежие.
Лимонът от Амалфи е не само символ на градчето, откъдето произлиза, а и на Made in Italy. Отглеждането му обаче е свързано с тежък труд, който на всичкото отгоре днес не е особено доходоносен. Реколта се събира няколко пъти в годината, но най-хубавите лимони се берат между март и юли.
Много често лимоните от Амалфи се ядат на салата, нарязани на резенчета. Разбира се, местната кухня в Амалфи предлага букет от рецепти за паста, основни ястия с риба и десерти с лимони. Прочут е и сладкишът „баба ал лимончело“ – десерт, наподобяващ реване, потопен в ликьор от лимончело.
Амалфийският лимон се отглежда единствено в 13 общини, вкл. Амалфи, Равело и Позитано.
Лимонът от Амалфи притежава марката IGP, т.е.той е със защитени географски указания. В момента амалфийският лимон се отглежда върху територия от 400 хектара и годишната му продукция достига 8000 тона.
Как да стигнем до царството на лимоните
От гарата на Неапол пътуват влакове на регионалните линии за Салерно (40 мин.). След това от Салерно може да продължите с автобус към Амалфи или пък с ферибот от морската гара, която е срещу жп гарата.
Ако тръгвате с кола от Неапол, е необходимо да поемете в посока към по-южния Салерно. Малко след това ще се озовете пред прелестния мозаечен купол на църквата „Сан Джовани Батиста“ в общината Виетри сул Маре.
Тя е прочута с две неща – с керамиките си и с това, че е портата на Амалфийското крайбрежие, едно от най-красивите в света. Тук буквално всеки ден може да срещнете известни личности от цял свят, сред които и много холивудски звезди. И неслучайно – спектакълът, който предлагат пейзажите му, е неустоим. Няма друго място в света, където да се преплитат в едно тюркоазено море, скалисти плажове, лимонови гори и заря от растителност с ярки цветове.
Всички сетива тук са богато възнаградени – в Амалфи всичко ухае, вкусно е, прелестно е, приятно е за допир. Истински проблем обаче е трафикът – по тесните и виещи се улички и пътища покрай морето придвижването е кошмар по всяко време на годината. Колите са принудени непрекъснато да спират и да се изчакват, тъй като в много пунктове пътната лента е само една и за двете посоки. Много често изминаването на 20 км.може да ви отнеме и час. Катеренето по тесните пътчета обаче си струва – достатъчно е да се изправите пред панорамите на Амалфи или Равело, и забравяте всичко, през което сте минали.
Какъв е произходът на Амалфи
Според легендата основаването на Амалфи е в знак на любовта на Херкулес към любимата му. Момичето, в което бил влюбен, се наричало Амалфи и имало очи със същия цвят като на морето до днешното градче Амалфи. Починалата преждевременно девойка била погребана от любимия си в прелестно място, върху което по-късно е основаван Амалфи.
Що се отнася до реалната история – античният произход на Амалфи е свързан с борбата между древните римляни и варварите. Географското разположение на градчето предполага и основното му препитание, свързано с мореплаването. Амалфи поддържал здрави връзки с Византия и Египет. Амалфийската република е първата от четирите морски републики в Италия, която извоюва независимостта си през 839 г. и се сдобива със собствена политическа система и юридически кодекс. Амалфи процъфтява по времето на бурната си мореплавателска и търговска дейност. Отслабена след серия от наводнения, Амалфийската република пада под властта на тази от Пиза през 1137 г. Векове по-късно обаче Амалфи преживява нов Ренесанс, след като е преоткрит от любителите на пътешествията, най-вече германци и англичани.
Днес Амалфи освен че е център на Амалфийското крайбрежие, е и град под протекцията на ЮНЕСКО.

Какво да видим

Амалфи се обикаля пеша. Първият етап от визитата ви трябва задължително да е в катедралата на Амалфи – Ил Дуомо . Тя е като обединение на разделените църкви. В архитектониката й има нещо и от католицизма, и от православието.

Прочута в цял свят е и хартията, или по-скоро картонът, който се прави от векове в Амалфи – нарича се Charta Bambagina. Тя се използва само за ценни издания, писма, пликове и визитни картички. Датира още от времето на Амалфийската република. Особеното в нея е, че за направатв й освен целулоза се използват и лен, канап и памук. Изработването на страниците от тази смес става на ръка.
Истинска атракция са и историческите регати, при които се съревновават градовете от бившите морски републики – това става обикновено в периода между май и началото на юли. Всяка година на ротационен принцип Амалфи, Пиза, Генуа и Венеция домакинстват Историческата регата.
Точно до катедралата на Амалфи се намира прочутата сладкарница „Панса“. Основаната през 1830 г. сладкарница е като паметник – въпреки популярността и успеха си и до ден днешен тя си остава изключително амалфийски феномен, който отказва да се размножи под формата на верига. Пето поколение сладкари на фамилията Панса предлагат и днес същите сладости като преди векове. Тук са вкусвали сладкиши всички известни личности, минали през Амалфи – от Ибсен до Вагнер. Разбира се, и тук всичко е под знака на лимона. На всяка цена трябва да опитате т.нар. скорцете ди лимоне ал чоколато (подсладени лимонови стърготини, полети с шоколад).

Материалът е публикуван във в.”24 часа”