Archivi tag: италия

МОНТЕРИДЖОНИ, СЕЛОТО КРЕПОСТ

До Сиена се намира единственото укрепено селище, което е останало непокътнато от Средновековието

Няма начин да не се отбиете в Монтериджони, ако пътувате от Сиена към Флоренция. Ще се натъкнете на едно от най-чаровните средновековни селища (борги), опасано цялото в крепостни стени.

Монтериджони е най-известното селище крепост в Тоскана и всяка година в плен на загадъчната му прелест падат 90 000 туристи.

От няколко години е и хит като място за сватби сред чужденците. За да се врекат във вечна вярност, те ангажират цялото селище за себе си и го правят обикновено година по-рано.

Монтериджони се достига след десетина минути път с кола от Сиена. Елипсовидната защитна стена, стегнала селото като в пръстен на хълма пред вас, се вижда още отдалече.

Нейната обиколка е 570 м. Гигантските 15 кули на стената  се цитират дори в “Ад” на Данте Алигиери.

Това е единственото борго, което е останало напълно непокътнато. Възможно е дори да се изкачите върху стената и да обходите някои нейни зони. Пейзажите, които се откриват отдолу, са величествени -това е зоната на Кианти и Вал д’Елса.

Изграденото през XIII в.селище навремето служи като щит на близката Сиена от атаките на Флоренция. Градчето крепост остава през вековете това, което е било. Всичко вътре в него напомня Средновековието.

Името на селото идва от латинското Монтис Реджис. До него имало владение на лонгобардите. То е превърнато в крепостна стена, за да бди за сигурността на минаващата отдолу Виа Франчиджена, или т.нар.Франкски път, по който навремето поклонниците достигали до Рим.

Тъй като функцията на Монтериджони била защитна, били ограничени и достъпите до него. Затова били изградени само две порти – едната гледа към Флоренция, а другата -към Сиена.

И днес в Монтериджони се влиза от средновековната му порта, за да се стигне до площада му – той си е същият, като преди векове. Там се издига и елегантната църква в романски стил, в която повече отвсякъде са запазени непокътнати средновековните елементи.

Може да се види и Музеят на въоръжението, в който се съхраняват идеални копия на средновековни и ренесансови въоръжения и облекла, които могат дори да се пробват и облекат.

Чаровна е и местността, заобикаляща боргото. Лозя и маслинови дървета се катерят по хълма към него.

Много подходящ период за посещение на Монтериджони е месец юли. Тогава се провежда традиционният Средновековен празник и всички жители се обличат в исторически костюми. Така дегизирани, те играят едновремешни персонажи от боргото – търговци, войници, селяни…

Няма начин да не се почувствате като човек от онези времена.

Напускайки Монтериджони, може да се посветите на визити в Сиена, в Сан Джиминяно или Флоренция.

ВИЖ ОЩЕ

Монте Арджентарио, тосканската перла

Популония, градът на етруските

Копеде, чудноватият римски квартал

 

ДРЕВНОРИМСКИТЕ САРАИ

Богатите римляни обитавали домус, а бедните – инсула

Нищо ново под слънцето днес – в миналото богатите древни римляни обитавали големи вили, наподобяващи сараи, а бедните – многоетажни сгради, подобни на блокове.

Богатството на едновремешните обитатели на Римската империя обаче се виждало и от това, къде ходели по нужда.

Докато заможните разполагали със собствени помещения с пейка с една дупка, бедните ходели на общeствени тоалетни, в които сядали и десетки един до друг на каменни пейки с дупки.
Древният Рим заемал площ около 1280 кв км, или почти колкото днешната историческа част на Вечния град.

Ясно е, че около 1,5-те милиона обитатели не можели да се вместят в него, още повече че в пространството му имало и улици, площади, обществени сгради, базилики, пазари, паркове, градини, терми и др.

Как древните римляни се справяли с липсата на пространство за живеене?

Като изграждали блокове, или разположени едно върху друго жилища. Всеки от тези „апартаменти” бил наричан инсула (insula).

Подобни древноримски кооперации са открити при разкопките на древноримското пристанище Остия, близо до Рим, в началото на XIX век. Има много такива и до хълма Палатин в Рим.

За разлика от тях, останките от богаташки древноримски къщи могат да се видят в Помпей и Херкулан, до Неапол. Този тип вила за богопомазани била известна като домус (domus).
Народните жилища от типа инсула, където живеели хората от простолюдието в Рим, били отворени към улицата, както се прави и днес с блоковете.

Понякога блокчетата били залепени едно за друго, понякога били изолирани. Имало и такива, свързани помежду си чрез вътрешен двор, или нещо от рода на днешните затворени комплекси. Те имали врати, стълбища и прозорци, гледащи и навън, и навътре към двора.
В периода след III в.пр.Хр. блоковете обикновено се правели на три етажа. Те обаче били изложени на рисковете от срутвания и пожари.
Същевременно древноримските вили, в които живеели богатите, били здрави и стабилни постройки.

Обикновено били изграждани от тухли и смес от пясък, чакъл, вода и цимент, и имали само един етаж.

Такава била градската къща на богатия римлянин. Тя нямала никога прозорци към външната част, а само към вътрешния двор.

Извънградската вила пък имала по-различна конструкция, съобразена със земеделските нужди.

Вилата била разположена хоризонтално – така били наредени една до друга различните помещения в нея. Първо бил вестибюлът, после централната стая (атриум), откъдето се влизало и в другите стаи – спалнята, залата за банкети, в която гостите можели да се хранят излегнати на легла.

Имало и други странични стаи, както и стая, наподобяваща салон. Богаташите наемали стаите, разположени във външната част на вилите си, на търговци и занаятчии. В най-вътрешната част на вилата пък имало парк и овощна градина. Не липсвали и фонтани и малки басейни.
Предполага се, че първите домус се родили през VIII в.пр.Хр. – оттогава поне датират историческите данни за съществуването им.

Стените на тогавашните вили били направени от влажна глина, пресирана върху клони, докато покривите на къщите били направени от големи клони, покрити със слама.
След VI в.пр.Хр.къщите следвали етруския модел на изграждане, според който жилището се изграждало около предверието, в което през процеп отгоре влизали светлина и дъждовна вода, събирана за нуждите на домакинството.

В градината също се събирала дъждовна вода в цистерни за нуждите й. В продължение на поне три века стените били изграждани от туф.
За разлика от останалите помещения в къщата, кухнята била винаги малка стаичка. Тя нямала постоянно разположение – понякога в предната част, понякога в дъното на жилището.

Общото било обаче, че винаги била малко и тъмно помещение.
Банята била винаги прикрепена към кухнята и обслужвала господарското семейство.

14 акведукти пренасяли 1 млрд.литри вода до Рим всеки ден, в това число и до фонтаните и басейните й.

Всяка къща си имала собствена канализация, чрез която се снабдявала с вода от акведуктите.

При Траян (98-117 г.) водата била доведена до десния бряг на река Тибър. Дотогава римляните черпели вода единствено от кладенците.

След това станало възможно към акведукта да се вържат и разклонения, но всеки римлянин трябвало да плаща абонамент за личните и земеделските си нужди, за да черпи от водата.
Римската баня (балнеум) била копие на римските терми. В някои от богаташките вили можело да се види дори библиотека, както и солариум, служещи за развличане на гостите.
От това къде ходел на тоалетна, се виждало и колко е богат римлянинът. Заможните имали самостоятелни тоалетни във вилите си domus.
Римляните много държали на личната хигиена, както и на грижата за тялото си – те заемали много време от ежедневието им.

Този аспект западнал с идването на варварите и на християнството, за които грижата за тялото била грях и излишна прищявка.

В каталога от римски монументи, редактиран през IV век, могат да се изброят над 150 тоалетни в Рим. Те били известни с името latrine.

Едва много столетия по-късно личната хигиена отново била издигната в култ. През Средновековието например да се къпеш повече от един път годишно било смятано едва ли не за грях. През XVII и XVIII век богатите се поливали обилно с парфюм, за да прикрият миризмата на мръсно. Едва в началото на XX век се почувствала нужда от канализация и наличие на течаща вода по домовете.
В Древния Рим пък жителите се миели почти всеки ден в многото терми и басейни. Като „миещи препарати” използвали сода, камък, луга.

Както жените, така и мъжете, се мажели след баня с различни ароматни олиа, за да миришат на хубаво.

Частните бани и тоалетни били привилегия на богатите, докато останалите римляни посещавали обществените тоалетни. Те били разположени често до някоя голяма порта и били защитени от дъжд, но проветриви.

Първите обществени латрине датирали от имперския период. Изходните води от домашните тоалетни се извеждали с големи теракотени тръби към обща яма, наричана черен кладенец.

В общите тоалетни хората се срещали не само по нужда, а и за да си бъбрят. Римляните не изпитвали срам, нито пък необходимост да крият интимния си живот. Не ги дразнели и лошите миризми.

Някои експерти поддържат тезата, че в общите тоалетни римляните се делели според пола и възрастта, а други смятат, че подобно деление не е правено. Помещенията с клозетите били обикновено правоъгълни или с формата на полукръг, а седалките били покрити с мрамор с дупки по протежение на стените. Римляните си давали сметка, че личната хигиена е основно нещо за здравето. Неслучайно думата хигиена идва от името на Dea Igea.

Римляните не смятали изхождането за нещо срамно, затова и дори се молели на някое от божествата, по време на нуждите си, за да ги извършат по-добре – на Sterculius и на Crepitus.

Едва по-късно, при християнството, ходенето по нужда се превърнало в нещо срамно. Римлянките пък имали свое божество, което ги защитавало по време на цикъла им – Dea Mena.

 

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Древноримската магистрала “Апия Антика”

Древноримските шпиони

Непознатата Тоскана

ПОПУЛОНИЯ – ГРАДЪТ НА ЕТРУСКИТЕ

Популония е част от Етруското крайбрежие в Тоскана

Сблъсъкът с Популония е емоционален – той започва още от прозрачносиньото море, което се мие в бреговете на залива Барати.

Над главите ви буквално виси средновековният замък, разположен във високата част от селището Популония.

Археологическият парк на Популония и Барати предлага прелестни пейзажи, които се разстилат между носа, на който е разположено пристанището Пиомбино, и залива Барати.

Докато разглеждате градчето на етруските Популония, в което днес може да се видят гробниците им и останки от находищата на метални руди, вие буквално миете очите си в плажовете и морето отпред.

Популония е част от Costa degli Etruschi, или Етруското крайбрежие.

Първоначално обаче Популония не била част от т.нар. Dodecapoli, или 12-те града на  Етрурия, населявани през VII-VI в.пр.Хр. от етруските (между реките Арно и Тибър в Тоскана и Лацио).

Въпросните 12 града били Вейо, Черветери, Таркуиния, Вулчи, Орвието, Кюзи, Ветулония, Волтера, Перуджа, Кортона, Арецо, Фиезоле.

Някои от тях впоследствие западнали заради икономическа криза, затова и били заместени от Популония, Пиза и Розеле.

И до днес са останали добре запазени повечето от  гробниците на етруските, свидетелство на изкуството на погребенията.

Етруските некрополи в Таркуиния, Черветери и Кюзи са доста  красноречиви – за етруските погребването на мъртвите било нещо като театрален спектакъл, придружен от предмети на изкуството.

Етруските били обаче и майстори в обработването на металите. Затова и цивилизацията им разцъфтявала в местата, богати на метални руди. Етруските били опитни и в бижутерския занаят.

В Популония свидетелствата за майсторството на етруските в различни сфери могат да се видят буквално на брега.

Останки от дейността им, свързана с добив на метали, пък може да се види малко по-навътре на сушата, в минерално-археологическия парк Сан Силвестро, който се намира между градчетата Вентурина и Кампиля Маритима.

Популония е единственият етруски град, разположен на самия бряг. Благодарение на този факт етруските можели да експлоатират и металните залежи на остров Елба, който се намира отсреща.

През V в.пр.Хр. Популония се слави като един от най-големите центрове на металната “индустрия”. Гробниците, в които са погребани под земята представители на най-богатите етруски фамилии, свидетестват как именно желязото става предпоставка за забогатяването им.

В гробниците може да се видят четвъртити по форма камери с каменни легла. До тях били поставяни много предмети за церемонии, разкрасяване и прочутите етруски вази от черна керамика.

Разбира се, ако посетите етруските некрополи в Популония, не може да пропуснете и Горна Популония, където се намират очарователни средновековни борго и замък.

Панорамен път ви отвежда от некропола до горната част на Популония.

Това е един миниатюрен рай на спокойствието, в който ви грабва централната уличка, пълна с занаятчийски магазинчета и заведения.

Изкачвайки витото стълбище на замъка пък пред вас се открива панорама, от която ви спира дъхът. Това е гледка на 360 градуса – в далечината могат да се видят и Елба, и Корсика, и Капрая, и Горгона.

В музея на етруските пък може да се насладите на много от предметите, открити в гробниците в некропола до морето.

 

ВИЖ ОЩЕ

В Рим за 3 дни

Какво значи италианец на зелено

Къде да пием най-хубавото кафе в Рим

СИЦИЛИАНСКИТЕ СЛАДКИШИ

sladki1

Италианските сладкарници преливат от неустоими сицилиански деликатеси. Сладкишите от извара, бадемово тесто и ядки се раждат в манастирите

Сладкарници, специализирани в сицилиански сладкиши, заливат не само Италия, а и всички страни по света, където има голяма сицилианска емиграция.
Сладка извара, захаросани плодове, бадемово тесто и ядки се леят на воля в повечето от сицилианските деликатеси.
Две неща обаче ви стъписват, когато опознаете историята и произхода на сладките.
Първото е, че половината от тях са свързани с манастири, монахини и религиозни празници. Най-чествани са Великден и Денят на мъртвите.
Второто е, че произходът на останалата половина от сладкишите е арабски.
Няма турист, който да не е опитвал от прочутата касата сичилиана, cassata siciliana (от арабското qas’at, легенче, или от латинското caseum, сирене).
Това е най-прочутата и най-традиционната сицилианска торта.
За направaта й се използват силно подсладена със захар извара, пандишпан, марципан, захаросани плодове и захарна глазура.

sladki3
Произходът на касата сичилиaна датира още от IX-XI век, oт времето на арабското господство на острова.
Именно арабите са тези, които внасят в Сицилия захарта от тръстика, лимоните, кедрите, горчивите портокали, мандарините, бадемите.
Изварата пък вече присъства на острова още от праисторически времена, така че в крайна сметка всички необходими продукти за тортата се оказват налице.
Първоначално обаче касата сичилиана е по-скоро съвкупност от ронливо тесто, напълнено с озахарена извара и после опечено на фурна.
По времето на Норманите в Палермо в манастира Марторана създават марципана, или т.нар. марторанско тесто.

pasta
Това е смесица от бадемово брашно със захар. Оцветено в зелено с помощта на екстракти от треви и билки, то започва постепенно да замества като пълнеж ронливото тесто.
Така се минава от печената във фурна към приготвяната по студен начин касата.
Испанците пък внасят в Сицилия шоколада и пандишпана.
През XVI-XVII век, когато барокът се превръща в доминиращ стил в изкуството, в Сицилия стават много популярни захаросаните плодове като украса.
Според легендата касата сичилиана е измислена за пръв път около 1000-та година, от придворните на емира готвачи в двореца му в древния квартал Калса в Палермо.
В действителност противостоящите си един на друг вкусове и цветове в касатата са характерни за сарацинската кухня.
В продължение на векове касата сичилиана става сладкиш, приготвян най-вече от монахините в местните манастири.
Това е торта, която се яде изключително по време на Великденските празници. Дори в официален документ на сицилианските епископи от 1575 г. пише, че „касата сичилиана е задължителен сладкиш по време на празниците“.
В стара сицилианска поговорка пък се казва, че „онзи, който не яде касата сутрин на Великден, е подлец“.
Касата сичилиана е като суперкалоричен рог на изобилието след периода на пости.
По-късно обаче касата започва да се консумира целогодишно.
Характерната за касата сичилиана декорация отгоре датира от 1873 г. Тя е измислена тогава по повод на едно празнуване във Виена и е дело на произхождащия от Палермо сладкар Салваторе Гули.
Друг известен в цял свят сицилиански сладкиш е каноло сичилиано (cannolo siciliano).

cannolo
И в този случай легендата разказва, че произходът му е арабски и е свързан вероятно с харемите.
Разказват, че жените от град Калтанисета, гости в т.нар. Замък на жените, са измислили канолото.
Прочутият сладкиш се състои от пържена цилиндрична вафла, приготвена от тесто с мас, брашно и вино, която след това се увива във фуния.
Днес тази фуния е от стомана.
След изпържването й вафлата се пълни с обработена със захар извара. По-рано в пълнежа са се прибавяли и захаросани плодове. Днес обаче към него се допълват само шоколадови топчета.
За украса пък се използват захаросани портокалови стърготини или череши. Накрая канолото се поръсва с пудра захар.
Традиционната рецепта изисква използваната извара да бъде овча. Такава има в изобилие в Сицилия.
Няколко са най-известните с приготвянето на каноли места в Сицилия.
Сред тях е Пиана дели Албанези, близо до Палермо. Мнозина посещават градчето, само и само за да опитат гигантските му по размери каноли.
Доста известно с тези традиции е и намиращото се до град Трапани в Западна Сицилия Датило, където също приготвят огромни каноли.
Изключително бижу на сицилианската сладкарска индустрия е и сладкишът баба ал рум, babà al rum. Въпреки че е с полски произход, този сладкиш днес е важна част от сицилианската сладка кухня. Конкуренция й правят в това отношение неаполитанските сладкари, които също са големи майстори в приготвянето му.
Сладкишът баба има цилиндрична форма, но от едната си страна е бухнал.
Направен е от меко и пухкаво тесто, напоено обилно с ром или друг ликьор.
Легендата разказва, че баба се ражда по чиста случайност през 1735 г, след като свалят от престола полският крал Станислав Лешчински и го пращат в графството Лорена.
Обградилият се с учени и философи Станислав се посвещава на писането на първия проект за обединение на Европа.
Всеки ден му сервират сух и почти безвкусен мек и гъбообразен сладкиш, от който скоро му писва. Един ден, след като поисква нещо сладко и му донасят поредния сух сладкиш, Станислав грабва чинията от ръцете на слугата и я хвърля по масата, където има бутилка ром.

sladki4
Ромът залива сладкиша и стаята се изпълва със сладък аромат. Измисленият по този начин нов сладкиш Станислав посвещава на Али Баба.
Новият сладкиш стига бързо до парижките сладкари. Именно от Париж го внасят по-късно в Неапол и Сицилия знатни фамилии.
Паста ди мандорле (pasta di mandorle), или бадемово тесто, е основата за най-различни сладки, правени навремето в Сицилия за Деня на мъртвите.
Днес обаче те се ядат по всяко време на годината.
Навремето от бадемово тесто са се правели само сладки с формата на плодове. Днес пък с бадемово тесто се правят сладки с всевъзможни форми, включително и герои от анимационни филмчета.
Едновремешните бадемови сладки с формата на плодове се известни като „марторански плодове“ на името на манастира Марторана, който е бил монополистът в приготвянето им.

ВИЖ ОЩЕ

ТРАСТЕВЕРЕ, ЖИВОПИСНИЯТ КВАРТАЛ

РИМСКАТА ПИРАМИДА

ВЕНЕЦИЯ LOW COST

ПЛОЩАДЪТ НА МИКЕЛАНДЖЕЛО

camp4

Площадът на Капитолийския хълм в Рим е проектиран от Микеланджело

Няма начин да не останете поразени от красотата на сградите и статуите, доминиращи Капитолийския хълм в Рим, където е седалището на кметството.

Възхита предизвиква обаче и площадът, в чийто център е статуята на Марк Аврелий, възседнал кон.

Зоната на Капитолийския хълм още от Средновековието е мястото, където се намира седалището на градската управа и администрация.

Въпреки че площадът на Капитолийския хълм през вековете е изглеждал различно, така, както е в момента, го дължим на Микеланджело Буонароти.

camp2

През 1534-38 г. той преправя тотално тогавашния вид на площада и го проектира и до най-малкия детайл. “Обръща” го да гледа в посока към базиликата “Свети Петър”, която по онова време е новият политически център на града. Дотогава площадът е гледал към Римския Форум.

Казват, че Микеланджeло получава поръчката да проектира наново площада лично от папа Павел III, който се срамувал в какво окаяно състояние се намирал по онова време Капитолийският хълм.

Заради тоталната разруха тогава мнозина го наричали дори “козия хълм”, тъй като бил използван за пасище на кози.

Микеланджело запазил овалната форма на площада, но проектирал и отворено пространство в леко трапецовидна форма (Palazzo Senatorio и Palazzo dei Conservatori образуват ъгъл от 80 градуса).

По тях подравнил и новите фасади , за да разшири перспективата в посока към визуалния фокус на Палацо Сенаторио. С тази цел замислил и изграждането на нова сграда, наречена по този повод Палацо Нуово, за да затвори перспективата към базиликата “Санта Мария ин Арачели”.

camp3

Микеланджело премахнал предишната настилка от чакъл и предвидил павирането на площада. Проектирал наново и дизайна на Палацо дей Консерватори, за да бъде в хармония с Палацо Сенаторио, към който прибавил двойно стълбище. То трябвало да служи за  новия вход, обърнат вече не към Римския Форум, а към площада.

Микеланджело проектирал и широкото стълбище, водещо към подножието. Статуята от позлатен бронз на Марк Аврелий на кон също била поставена в центъра на площада от Микеланджело. Преди това тя се намирала на площад “Сан Джовани”, където днес все още има обелиск.

Оригиналната статуя обаче всъщност в момента се намира в Капитолийските музеи, където беше поставена след дълга реставрация. Статуята на площада е нейно копие.

Работата по проекта на Микеланджело обаче протичала много бавно. До смъртта си през 1564 г. художникът успял да види реализирани само двойното стълбище, което трябвало да служи за нов вход на Палацо Сенаторио, и поставянето на двете статуи, пресъздаващи реките Нил и Тибър.

mik

 

Въпреки това работата по площада била доведена до край според проекта на Микеланджело. С това се заел Джакомо дела Порта, на когото се дължи и преправянето на фасадите на Палацо дей Консерватори и на Палацо Сенаторио.

В крайна сметка площадът бил завършен през XVII в., а настилката му била поставена едва през 1940 г. според оригиналния проект на Микеланджело.

Широкото стълбище La Cordonata, което води към подножието на хълма, е украсено с различни статуи. Най-горе са тези на близнаците Кастор и Полукс, синове на бог Юпитер.

camp1

Днес в Палацо Сенаторио се намира седалището на римското кметство. Капитолийските музеи пък са в други две сгради, свързани с подземна галерия.

camp5

ВИЖ ОЩЕ

Прелестта на Пиаца Навона

Президентският дворец “Куиринале”

От купола на “Сан Пиетро”

 

11 НАЧИНА ДА БЪДЕМ КАТО ИТАЛИАНЦИТЕ

Защо италианецът винаги преживява всички кризи и продължава да се радва на живота въпреки тях?

Как така всички и навсякъде по света непрекъснато предричат предстоящ край, криза, крах и други видове апокалипсис за италианците, а те надживяват всичко и все се радват на живота като никой друг?

Как така Италия все изпитва финансови проблеми в най-различни сектори, но въпреки това италианските улици и заведения са пълни с хора, които не те лишават никога от усмивка или закачка?

Италианците са особен вид племе, което умее да се наслаждава и на малкия красив детайл, който друга нация дори не забелязва.

Никой и нищо на света не може да ви гарантира, че утре ще бъдете здрав, щастлив, богат и обграден с хора, които ви обичат, в случай, че се радвате на подобна ситуация в момента.

Не забравяйте никога – щастливата ситуация може да се промени и за 5 минути.

Затова бъдете като италианците – радвайте се на всеки момент от живота, вглеждайте се и в дребния и незначителен детайл. Той може да бъде източник на добро настроение и радост въпреки липсата на класическите неща, смятани от мнозинството за фундаментални за щастието.

Въпреки всичко животът е прекрасен.

Ето някои от италианските маниери за наслада от живота.

  1. Откажете се от мисълта да държите всичко под контрол. Не изпадайте в депресия, ако животът ви поднесе неочакван обрат. Превърнете своя минус в плюс, дори когато съдбата се окаже жестока – точно тогава идва моментът да бъдете силни. Точно тогава имате възможност да станете по-силни от другите и способни да минете като багер над всичко. Ако съумеете да направите това, животът непременно ще ви поднесе приятна изненада, бъдете сигурни в това!
  2. Не бързайте постоянно. Вървейки бавно или бързо, човек винаги ще стигне до мястото, за където всички знаем, че сме се запътили. В първия случай обаче ще сте се насладили обилно на всичко хубаво в живота. Във втория случай няма да сте опитали нищо. Яжте бавно, пийте бавно, разхождайте се бавно, радвайте се на всеки момент, докато вършите любимото си занимание.
  3. Опитайте се да откриете хубавото и в неочакваните неща, които ви се стоварят. Понякога грешният влак може да ни отведе в още по-красиви места. Понякога заради една пропусната среща може да срещнем още по-приятен човек или място. Неочакваното събитие винаги е един шанс!
  4. Изживявайте всеки момент пред красива панорама, картина или филм като неповторим. Поглъщайте красотата с пълни гърди винаги!
  5. Благодарете винаги за това, което имате, дори да ви се струва банално или малко. Благодарете всяка сутрин, че се събуждате жив, здрав, прав и че може да си сварите кафе, да се разходите в парка, да се отдадете на любими занимания.
  6. Не си усложнявайте живота с излишни компликации и фикс идеи. Понякога дори само една чиния с паста и чаша хубаво вино може да се окажат нещото, от което имате нужда в момента, за да се почувствате добре.
  7. Бъдете винаги сърдечен с останалите. На поздрава винаги ще ви отговорят с поздрав. Помнете винаги, че трябва да се усмихнете, за да получите усмивка отсреща – от човек или от живота.
  8. Семейството е много важно – винаги демонстрирайте обичта си към близките и приятелите си.
  9. Правете всичко по красив начин – естетиката е изключително важна. Красотата отваря врати,  усмивки и добро настроение. Обличайте се с вкус, живейте с вкус, обграждайте се с красота, дишайте красота. Така и вие ще се чувствате уютно, и за другите ще бъде удоволствие да бъдат до вас.
  10. От време на време си позволявайте по някой каприз, задоволявайте прищевките, от които ще се почувствате добре. Така ще може да продължите след това по главния път с нови и свежи сили.
  11. Оценявайте историята, наслаждавайте й се и се учете от нея. Много често нашите предци са били по-гениални от нас.Виж още

ИТАЛИАНСКИЯТ ГЕНИЙ

ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ ЗА 2 ДНИ

ДАВИД НА МИКЕЛАНДЖЕЛО

САН ДЖИМИНЯНО, СРЕДНОВЕКОВНИЯТ МАНХАТЪН

Заради многото си кули намиращият се между Сиена и Флоренция Сан Джиминяно си спечелва прякора средновековния Манхатън.

Първото, което впечатлява в Сан Джиминяно, са неговите кули. Именно заради тях наричат малкото градче Манхатън на Средновековието.

Средновековната архитектура на разположеното между Сиена и Флоренция градче е пълна с чар и ви грабва от пръв поглед – заради нея историческият център на Сан Джиминяно е обявен през 1990 г. от ЮНЕСКО за световно културно наследство.

Въпреки някои “козметични” поправки през XIX и XX в., като цяло градчето е запазило изцяло средновековния си изглед.

Неслучайно и до днес се смята за един от най-добрите примери в Европа за добре организирана урбанистика от Средновековието.

Сан Джиминяно се намира в прелестната долина Елса, или Вал д’Елса. Разположената по средата между Флоренция и Сиена вълниста долина сама по себе си е стопроцентова наслада за окото.

Влизайки в 7000-то градче обаче си давате сметка, че тук естетика, история и архитектура са вплетени в здрава прегръдка.

Това е точно тази Тоскана, за която си мечтаете.

Сан Джиминяно се намира в зона,  обитавана навремето от етруските. Заради стратегическото си разположение високо на хълма над Вал д’Елса мястото е избрано за изграждане на селище. Смята се, че това е станало през III в.пр.Хр.

През Средновековието обаче Сан Джиминяно се оказва на една от основните оси на Виа Франчиджена, или т.нар. Франкски път, по който навремето поклонниците достигали до Рим.

Богатството си Сан Джиминяно дължи на шафрана.

Именно благодарение на търговията с него и с други земеделски продукти през XIII в. започва истинският икономически разцвет на селището.

Шафранът се продава на Пиза, Лука, Генуа, но също така и във Франция, Холандия, Сирия и Египет.

И Сан Джиминяно, подобно на други градчета в Тоскана, печели от финансови спекулации и лихварство.

Трупайки богати доходи, много от местните жители се превръщат постепенно в аристокрация, която разпростира политическото и социалното си влияние.

Това се демонстрира чрез изграждането на кули – всяко богато семейство трябвало да си има кула на къщата.

Така през XIV в. в Сан Джиминяно могат да се изброят 72 кули. Днес от тях са останали 14.

През XIII в.правителството на Сан Джиминяно прокарва закон, който забранява разрушаването на стари сгради, ако на тяхно място не се вдигнат по-красиви.

Така благодарение на този закон и на факта, че местните фамилии изграждат кули, градчето се превръща в средновековно архитектурно бижу.

Идва XIV в., а с него и черната чума, която също не пощадява местното население. Въпреки последвалия през вековете икономически и политически упадък, Сан Джиминяно продължава да цъфти в сферата на изкуството.

В градчето  творят много майстори на четката от Флоренция и Сиена, извикани и заплатени от местни религиозни ордени.

Какво да видим?

Ако вече сте виждали Флоренция, Сиена и Пиза, очите ви ще бъдат пълни с красота. Струва си обаче да бъде видяна катредралата, Ил Дуомо, с нейната семпла фасада в романски стил.

Друга забележителност е капелата на Санта Фина.

Очарователен е и площадът пред катедралата, Пиаца дел Дуомо. Ако катедралата е религиозният символ, то площадът е символът на гражданското общество.

Забележителен е и музеят в Палацо дел Пополо – не може да не ви впечатли цистерната от 1361 г. в предния двор.

Като се изкачите по стълбите, ще стигнете и до залата на Данте, наречена на името на Алигиери, който през 1300 г. прекарва известен период в Сан Джиминяно.

На всяка цена вижте и Пиаца дела Чистерна, площада на цистерната, разположен в горната част на градчето. Името му идва от осмоъгълния кладенец, който се намира в центъра.

Навремето това бил търговският център на селището. Затова тук са разполoжени и много занаятчийски работилници.

Ако се нуждаете от силни емоции, то тогава вижте и Музея на мъченията, Музео дела тортура. Тук ще се “насладите” на инструменти и средства за мъчения от цял свят.

Вижте още и църквата “Сант’Агостино”. След всичко това се насочете към крепостта Монтестафоли, Рока ди Монтестафоли. Навремето трябвало да защитава града от атаките на Сиена, след като Сан Джиминяно минава под контрола на Флоренция.

Какво да опитаме?

Не може да пропуснете шафрана, жълтото злато. В миналото  спасявал няколко пъти Сан Джиминяно, тъй като бил използван като разменна монета. С него били плащани дълговете, натрупани при вековните войни с Флоренция и Сиена.

За производството на 1 кг.шафран са необходими 150 000 листа.

Опитайте и местното бяло вино Вернача. То е типичният за Сан Джиминяно еликсир, високо ценен навремето от Данте Алигиери, Бокачо, Лоренцо Великолепни.

С това вино може да отхапете на воля салам, овче сирене, първи ястия с глиганско месо, основни ястия с месо – ето това са местните специалитети.

Как да стигнем до Сан Джиминяно?

Ако сте с кола и идвате от Флоренция, на магистралата Флоренция-Сиена вземете изход Импрунета, а после се насочете към Поджибонси. После следвайте указанията за Сан Джиминяно.

Сан Джиминяно няма гара. С влак може да стигнете до гара Поджибонси. Оттам трябва да вземете автобус за Сан Джиминяно. Ако идвате от Флоренция, най-удобно е да вземете директно автобус, а не влак и после да се прехвърляте на автобус.

ВИЖ ОЩЕ

Флоренция за 2 дни

Вила Памфили, римският Версай

Егадските острови

КАК СЕ ЛОВИ БЯЛ ТРЮФЕЛ

За белия трюфел от Алба ви трябва подходящ нос и портфейл

Вглеждайки се в типовете, които продават всеки ноември скъпоценния бял трюфел на традиционния панаир в град Алба, си казвате само едно – че не бихте искали в никакъв случай да се озовете лице в лице с някого от тях през някоя мрачна нощ из пиемонтските горички на Ланге, когато бродят с кучетата си на „лов” за гъби.

Да, това са т.нар. трифулау,както се произнася на пиемонтски диалект, или „ловци” на трюфели, въпреки че в случая съвсем не става въпрос за ловене на животни. Никой и никога няма да ви разкрие къде са въпросните дъбове, липи, тополи и върби, до чиито корени под земята растат най-луксозните и най-грозните гъби в света само три месеца в годината – от октомври до декември. За да станете трифулау, първо трябва да се сдобиете с книжка от общината.
Ловът на бял трюфел е като сцена от филм в стил ноар. Загърнатият с мантия, обут в ботуши и скрит под шапка трифулау излиза с кучето си нощем, за да не го види никой. За трюфели се ходи само на лунна светлина и без никакво фенерче – и най-малката светлинка може да издаде на конкурента къде се намират подходящите места.

Ловецът помни наизуст къде са дърветата , под които може да има бял трюфел. Само когато той е готов, започва да ухае, кучето реагира на миризмата му и го изравя. Трюфел се „лови” из обществени горички, но така също и в частни терени, чиито собственици получават субсидии, за да не секат дърветата си. Ловецът на трюфели има и своя карта на „съкровищата” си – на нея отбелязва местата и датите. Нерядко преди да умрат, мнозина изгарят картите си.
Всичко свързано с най-скъпата бяла гъба в света, е обгърнато в загадъчност и в серия от ритуали. Те придружават белия трюфел от Алба от началото до самия край, когато се топи в устата ви под формата на силноухайна стърготина.
Може да се каже, че хората се делят на такива, които обожават бял трюфел от Алба, и на такива, които го ненавиждат. Средно положение няма.

Дори да се намирате на 10 метра от малко парченце бял трюфел, старателно завито в хартия и мушнато в буркан, чувствате мощното му ухание. Ако сте от първия тип хора, изражението ви ще бъде на наслада. Ако спадате към втория тип – то тогава гримасата ви ще бъде на погнусa. Няма обаче едно мнение по въпроса кой бял трюфел е най-добрият. Някои харесват остро ухаещият на чесън трюфел, други предпочитат аромата на гнило, трети смятат за превъзходен миришещият на есенна гора след дъжд трюфел.
Трудно е да се обясни на някого, който не обича бял трюфел, защо цената му е по-висока от тази на златото. Всяка година килото бял трюфел от Алба наближава няколко хиляди евро.

По подобие на картините на Пикасо или Климт, за които се наддава на търгове на най-известните аукционни къщи, и най-скъпоценните екземпляри бели трюфели, изровени под земята до Алба, се продават всяка година на световен търг. Това става винаги в замъка Гринцан-Кавур до Алба, който е част от културното наследство под протекцията на ЮНЕСКО.
Всъщност не само белият трюфел, а и всичко около него ухае силно – на богатство, ексклузивност, замъци и история. Ако отидете в земята на белия трюфел в Алба през октомври и ноември, със сигурност ще видите огромна концентрация на заможни хора.

Като оставим настрана богатите местни производители на вино, продукти от бял трюфел и други гурме изкушения, ще забележите и купища богати туристи от цял свят, които идват тук специално, за да си купят трюфел. Другите богаташи, които щъкат наоколо, са еногастрономи от най-високо ниво, които трябва да запасят с бял трюфел най-реномираните ресторанти в света.
Трудно е да се каже дали в зоната на Алба мирише повече на бял трюфел или на пари. На практика в миниатюрната зона Ланге (между Асти и Кунео), където расте най-луксозната гъба в света, се прави и скъпоценното вино „Бароло”, чиито най-добри бутилки също се разпродават на световен търг всяка година.

Но нали пари отивали при пари – може би затова именно в Алба е родена и най-богатата италианска индустрия „Фереро”, която освен че е майка на лешниковия крем „Нутела”, е и производител на печалби за милиарди евро всяка година. Разбира се, като се вземе предвид целогодишно мъгливия и влажен климат в зоната Ланге (около 100 кв.км) с дългите и студени зими, и като се прибавят и неплодородните почви, е ясно, че в случая става въпрос не за природни дадености, от които текат пари, а за умения да трансформираш нищото в машина за богатство.
А колкото по-неблагоприятни са условията, толкова по-оскъдна, и следователно по-скъпа за купувачите е годишната „реколта”.

Какво представлява  белият трюфел?

Tuber magnatum Pico, както  е името на белия трюфел,  е съставен от 80% вода и всъщност е бежово-сивкав на цвят. Наподобява грозна грудка с неправилна форма. Расте до Алба само през октомври, ноември и декември, за разлика от черния, който е целогодишен.

В миналото някои го смятали за храна на вещици, други – за минерал и дори за животински продукт. Разпространено било схващането, че белият трюфел се образувал там, където разгневеният Юпитер пращал мълниите си.

Белият трюфел много рядко се продава цял – освен че е много скъп, той е и труден за съхранение. Обикновено малки парчета трюфел се увиват в хартия или вълнен плат и се съхраняват в добре затворени бурканчета за максимум 10 дни. Трюфелът се настъргва върху ястията – най-голям специалитет са суровите яйца, прясна яйчна паста „таярин” или ризото с настърган суров трюфел.

Материалът е публикуван във в.”24 часа”

ВИЖ ОЩЕ

Президентският дворец Куиринале

Кастел Гандолфо и папската резиденция

Римските замъци