Преди 1900 г.се възкачва император Адриан. Той бил пристрастен по естетиката, архитектурата, пътешествията, жените и красивите момчета

На 8 август преди 19 века на връщане от Сирия за Рим умира от инсулт император Траян. Още на следващия ден е обявено възкачването на трона на Публий Елий Траян Адриан, неговият осиновен син.

Въпреки че живее с роднината си Траян от 10-годишен, когато остава сирак, Адриан е осиновен от него дни преди смъртта му. Казват, че в скоростното осиновяване пръст има съпругата на Траян.

Въпреки липсата на интернет новината за възкачването на Адриан обикаля светкавично империята. По онова време тя е достигнала максималната си експанзия.
Адриан остава в историята като един от двамата римски императори с испански произход. И той като предшественика си Траян е роден в испанския град Италика, до Сивиля. Заради това и латинският му бил със силен испански акцент.
Няколко любопитни неща се набиват още на пръв поглед при Адриан. Той е първият император с брада в историята – по онова време това било характерно само за мъжете в Гърция, където учил Адриан.

Той лансира модата на брадите, която завладява бързо римляните от висшите прослойки. След него много от римските императори са брадати.
Адриан изпъква ярко в историята като един от най-образованите императори, но също и заради многото си страсти – естет, литератор, пътешественик, архитект, любител на културата и на гръцкия език.

Френско-белгийската писателка Маргьорит Юрсенар описва блестящо човека, а не само политика Адриан в книгата си „Мемоарите на Адриан”. Заради нея Адриан се превръща в истинска звезда в съвременния театър, тъй като творбата става любима на много драматурзи.
Адриан е бисексуален – освен съпругата му Вибия Сабина в живота му оставя дълбок белег младият му любовник Антиной.
Всъщност бисексуалността била нещо обичайно в Древен Рим – и Траян по време на война не се отказвал от свежата юношеска плът.
Адриан също се радвал и на женските, и на мъжките прелести. Той демонстрирал доста близки връзки с много от дамите, посещавали го във вилата му в Тиволи (НА СНИМКИТЕ), до Рим, вкл. и с Помпея Плотина, вдовицата на Траян.

Сред обектите му на обожание била дори тъща му Салонина Матидия. След като умира, Адриан й посветил и храм в изградения от него Пантеон в Рим , ставайки може би единственият мъж в историята, издигнал тъща си до ранг на богиня.
Със съпругата си Вибия Сабина Адриан бил в буреносни отношения.

Въпреки това обаче той държал на имиджа си в империята, затова в обществото се отнасял към нея винаги с почит. Нещо повече – след смъртта й я обявил за богиня.
Истинската страст на живота му обаче бил юношата Антиной, роден във Витиния, Мала Азия.

Когато той умира на 21 г. при загадъчни обстоятелства, потъвайки в река Нил, Адриан се раздира от плач като «женичка». Той издига любимия си в божество и дори му посвещава цял град – Антинопол, който изгражда до лобното му място до Нил. Образът на Антиной става обект на обожание в цялата империя – безбройни са статуите, портретите, монетите, в които е обезсмъртен като икона на идеалната красота.

Меките и правилни черти на лицето му са очертани нежно от къдриците на косите му, в които е вплетен ту венец, ту гроздов кълн. В Рим обаче Адриан ограничава култа към личността на покойния си любим само до частната сфера. Императорът не го погребва в грандиозния си мавзолей (днес Кастел Сант’Анджело), а във Вила Тиберина.
Историкът Аврелий Виктор определя през IV в.сл.Хр.Адриан като varius et multiplex, разнообразен и многостранен.
Въпреки че Адриан поема властта в период на максимална експанзия на Римската империя, на завоевателната политика, характерна за предшественика му Траян, Адриан противопоставя военна стратегия, целяща консолидиране на границите. Освен това е и дипломат – той пътешества непрекъснато из Гърция и източните провинции, което подклажда и пристрастеността на интелектуалеца Адриан към гръцката култура. Това се вижда и от сътвореното от него и при него в архитектурата и изкуството.
Величествена и до днес изглежда вилата на Адриан в Тиволи, до Рим, въпреки че от нея са останали само руини. През 1999 г. тя е обявена за част от културното наследство под протекцията на ЮНЕСКО.

В разположената върху 120 хектара лятна вила, по-голяма от целия Помпей, императорът обичал да размишлява и да съзерцава червените залези над намирaщия се разстелен в краката му Рим. Във вилата си Адриан възпроизвел много от местата, впечатлили го при пътешествията му.
Адриан умира на 62-годишна възраст след 20-годишно управление.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Залезите на Вила Адриана

Градините на Вила д’Есте

Ферара – градът на тишината

7 причини да видим Асколи Пичено

Градът в област Марке е като прелестна мома, живееща на село

Ако беше в Тоскана, Асколи Пичено със сигурност щеше да бъде световноизвестен. Всеки, който случайно попадне в намиращия се до Адриатическо море град, се пита как толкова красиво бижу на архитектурата и историята може де е толкова непознато не само за чужденците, а и за самите италианци.

Отговорът е ясен – въпреки, че разполага с всичко необходимо, за да грабне ума и сърцето на всеки ценител на красотата, културата и добрата кухня, Асколи плаща дан на своето географско разположение. Проблемът е, че градът е встрани от всички туристически маршрути в Италия, които минават през Тоскана, Лигурия, Сицилия и къде ли не още, но не и през непознатата за мнозина област Марке.
Така красивата 50-хилядна община, до която не стигат нито бързите влакове „Червена стрела”, нито нискотарифните самолетни компании, се озовава в ситуацията на красива мома, на чиято прелест никой не се възхищава, защото живее в затънтено село.

За да се насладите на Асколи, който е на 30 км от Адриатическо море, трябва да пропътувате 3 часа с кола от Рим специално, а не на път за някоя известна дестинация.
Че атрактивността на Асколи и на област Марке са все още скрити от света и от Италия, е повече от несправедливост. В това може да се убедите веднага, щом стъпите в намиращия се на 210 км североизточно от Рим град.
Ето седем причини да видим Асколи Пичено
1. Той се намира в област Марке, която е точно толкова красива и богата на забележителности, колкото и безкрайно експлоатираната туристически Тоскана, с която граничи. Марке не отстъпва по нищо на по-известната си съседка – има си прелестни планински и морски пейзажи, изключителна кухня, замъци и изкуство. Разликата е, че в Марке всичко е по-достъпно, по-спокойно и по-евтино, защото ги няма ордите туристи.
2. Асколи е в област Марке – родната земя на композитора Джоакино Росини (роден е в Пезаро през 1792 г.), на художника Рафаело (роден е в Урбино), от чиято смърт се навършват догодина 500 г. , както и на поета и писател Джакомо Леопарди (роден е в Реканати през 1798 г.).Ако искате и герой от съвремието – от Марке е и световният шампион по мотоциклетизъм Валентино Роси.
3. В Асколи се намира един от площадите с най-атрактивна сценография в Италия. Пиаца дел Пополо (Народният площад) е изграден в ренесансов стил и е буквално затворен като в рамка от 59 арки, от порти и наподобяващи дантели сгради. Целият площад е от травертин – за да му се насладите, трябва да го видите особено след дъжд, когато се създава огледален ефект.

Травертинът е една от характеристиките на Асколи – от него са направени площадите, палатите, къщите, и въобще всичко възможно. Пиаца дел Пополо се сдобива с настоящата си архитектоника през XVI век.

След като се завършва колонадата на площада, се дава възможност и на частни лица да строят, но само по строги правила – като например, че може да се вдига само един етаж над колоните, да се използва един и същи строителен материал – травертин за прозорците и червени тухли за сводовете и къщите.
4. В Асколи се намира и очарователният площад Аринго, на който блестят с красотата си няколко антични палата. Тук е и Дуомо „Сант Емидио” – базиликата е посветена на светеца, покровител срещу земетресенията. В нея се намират няколко шедьоври на Карло Кривели, художникът символ на града.
5. Асколи е градът на 100-те кули. Те са пръснати навсякъде из селището с 2500-годишна история. В действителност кулите са били навремето 200, но почти половината били съборени от Фридрих II през XIII век.

Най-известната е Торе дели Ерколани. Има и кули близнаци. Много от запазените кули в течение на вековете са били интегрирани в някои сгради или пък превърнати в камбанарии. Любопитното е, че в Асколи улиците не се наричат vie, както е в другите италиански градове, а rue.
6. Асколи е родното място на прочутия специалитет оливе асколане. Това е и основният продукт на местната гастрономия, който се е превърнал в национално богатство.

За какво става въпрос? Това са обезкостени крехки зелени маслини с пълнеж от кайма. Цялото топче след това се запържва. Резултатът е хрупкав продукт, който се топи приятно и неустоимо в устата ви.

Подготовката на това асколанско предястие обаче е дълга и сложна, защото трябва най-напред да се избере месеста, голяма, крехка и негорчива маслина. След това се обезкостява със специално ножче, напълва се с пълнеж от кайма от свинско, пилешко, говеждо месо, вино, яйца, пармезан и зехтин.

След това топчето се овалва в яйца, панира се и се пържи. Няма домакиня от Асколи, която да не е майсторка в приготвянето. Оливе асколане са основният, но не и единствен специалитет от пържени вкусотии на местната кухня. Към тях се числят и пърженият артишок, пържената салвия и дори пърженият сладкарски крем, които се консумира като първо или второ ястие. Всичко това се полива обилно с местното червено вино Росо Пичено Супериоре.

Като достоен завършек върви типичният местен десерт фрустинго, който се приготвя от сушени плодове и смокини.
7. Асколи е родината на анасоновия ликьор анизета. Той може да се пие в чист вид, но също и като „коректор” за кафе.

Забравете прекалено силния анасонов вкус на гръцкото узо, от което може да ви прилошее. Деликатният анасонов вкус на ликьора „Анизета Мелети” е изключително приятен. Той се използва и като капнат в чашката кафе, или като съставка към козунака или други сладкиши. За област Марке „Анизета Мелети” е това, което е лимончелото за Амалфийското крайбрежие.

Истинска забележителност е кафенето „Мелети” на Пиаца дел Пополо – там кафето се сервира с капната „Анизета Мелети”, като се прибавя и „муха” (mosca) – като такава служи зърно от кафе. В историческото кафене, наподобяващо салон в стил Liberty, са сядали навремето Хемингуей, Бениамино Джили, Пиетро Маскани, Ренато Гутузо, Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар. Кафене „Мелети” е едно от 150-те исторически кафенета в Италия.
КАК СЕ СТИГА ДО АСКОЛИ ПИЧЕНО?
С кола от Рим по магистралата А24 в посока Терамо, а после в посока Джулиянова, а след това – към Анкона. Може и по пътя Салария от Рим, но той не е магистрален.
С влак – Асколи няма жп гара, а най-близката е тази на Сан Бенедето дел Тронто, която е свързана с Милано, Торино, Болоня, Анкона, Бари.
Най-близките летища са тези на Пескара, Анкона и Рим.
От Рим има и автобуси до Асколи.
КОГА ДА ВИДИМ АСКОЛИ ПИЧЕНО?
По всяко време на годината, но ако искате да се насладите на очарователното шествие в исторически костюми La Quintana, то тогава най-подходящи са юли и август. Дневното шествие се провежда през първата неделя на август, а нощното – през втората събота на юли.

Кулминацията на празника и шествието е стрелбата с лък в центъра на един щит, който се държи от дървен боец. Битката между различните сестриери (квартали) на града е изключително ожесточена, докато в местните таверни тече река от алкохол. Няма начин как да не ви хареса.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

Виж още

Зеленият остров Понца

Музикалният плаж Кала Виолина е тосканска прелест

Сиена – средновековната красота на Тоскана

Траяновият пазар е един от най-красивите археологически музеи не само в Италия, а и в света

Траяновият пазар (Mercati di Traiano) е археологически комплекс в центъра на Рим с уникални характеристики не само за Вечния град, а и за целия свят.

Той се намира на Via IV Novembre 94, съвсем близо до Пиаца Венеция.

На практика това  е кварталът, играл навремето повече роля като административен, отколкото като търговски център в Древен Рим.

Траяновият пазар е изнесъл на гърба си всички еволюции в Древен Рим от имперския период до днес.

През цялото това време той е бил непрекъснато трансформиран и пригаждан за нуждите на съвременниците си.

Първоначално е бил стратегически административен център на Императорските форуми (Fori Impreiali), след това знатна резиденция, за да стигне до военно укрепление, до престижно седалище на манастир и дори до казарма.

Промените във функциите и предназначението му се отразяват и в трансформациите на архитектониката му.

Най-различни ръце от най-различни епохи са се намесвали, придавайки на комплекса различен профил.

Въпреки многото си музеи и паметници Рим допреди десетилетия не разполагаше с център, посветен на античната архитектура, който да проследява и обяснява всички структурни и декоративни аспекти на архитектониката.

Траяновият пазар днес е нещо като стратегически център – от една страна е връзка с комплекса на Капитолийските музеи и Националния археологически музей, от друга – е връзка с Колизея, Римския форум, Палатинския хълм, Императорските форуми.

Разхождайки се из Траяновия пазар, може да се насладите на есенцията от историята на Вечния град.

Тук ще видите експозиция, посветена на Императорските форуми, чиито търговски и административен център е бил.

ВИЖ ОЩЕ

Вила Памфили – римският Версай

Апия Антика -древноримската магистрала

Най-добрите барове за аперитиви в Рим

Леванцо е най-малкият от Егадските острови до Сицилия

Той е като миниатюрна перла в архипелага и смайва с дивите си пейзажи с ярки цветове.

Достатъчно е да се разходите пеша из криволичещите му пътчета, за да се убедите, че асфалтът и трафикът тук са нещо съвсем чуждо и непознато.

Атмосферата на Леванцо е интимна и завладяваща.

Буйна зелена растителност с ярки петна от червени и цикламени цветя и храсти ви обгръща отвсякъде.

Кои са най-добрите плажове?

Още щом слезете от корабчето, ще видите до пристанището Cala Dogana, един от малките диви плажове, на който може да събирате тен.

Cala Minola  е друг плаж, до който се стига пеша.

Особено очарователен е обаче плажът Cala Faraglionе, откъдето се вижда островче джудже в прозрачните води на морето до вас

Как се стига до Леванцо?

С корабче от Трапани, докъдето има нискотарифни полети от Рим, или от остров Фавиняна. На Леванцо може да си направите еднодневна екскурзия, вкусвайки от дивите му пейзажи, от прозрачното тюркоазено море, от рибните гозби, които предлагат няколкото ресторантчета до пристанището.

В Леванцо живеят стотина души – белите им къщи се вписват идеално в синия калейдоскоп на водите.

Островчето е  богато на растителност – местната флора може да се похвали с над 400 редки ботанически видове.

Много известна е и La Grotta del Genovese, пещерата с праисторически графити, открита случайно от флорентински художник през 1949 г.

Най-добре може да разгледате Леванцо, тръгвайки пеша от пристанището на изток.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ

Фавиняна, перлата на Сицилия

Сан Пиетро, островът на щастието

В Рим за 3 дни

Флоренция е като Уолстрийт и Лувърът в едно

(ПЪРВА ЧАСТ)

Когато през 1504 г. художникът и изследовател на изкуството Джорджо Вазари вижда във Флоренция току-що завършената мраморна статуя Давид на Микеланджело, възкликва „Който види тази творба, да не го е грижа да гледа други скулптури“.
Високото 5,17 м.творение е толкова перфектно, че спира дъха на всеки, който го види.

Изниква обаче проблем – къде да се постави статуята, изваяна от ръцете на 26-годишния Микеланджело Буонароти?

Специален художествен съвет на тогавашното републиканско управление се събира, за да реши. В него влизат, между другото, и Леонардо да Винчи, Ботичели, Перуджино, Гирландайо, Филипино Липи, Антонио и Джулиано да Сангало, Андреа дела Рубия…
Като оставим настрана Микеланджело, четейки имената на останалите в съвета, човек го побиват тръпки, като си представи как в 50-хилядна Флоренция (колкото днешен Търговище) по едно и също време творят художници от подобен калибър.
Но защо именно Флоренция се оказва люлката на Ренесанса, изпреварвайки с 1 век останалите страни в Европа?

Как така надминава дори Рим, столицата на класическия свят?

Как така все тосканци се оказват създатели на най-големите шедьоври в изкуството и науката – от Леонардо да Винчи, Микеланджело, Ботичели и Джото, до Галилео Галилей, Данте Алигиери, Петрарка и Макиавели?
Отговорът е многопластов. Казано обаче опростено, в дъното на всичко са парите. Църквата, Медичите и банките (а те са родени във Флоренция), са основните меценати на творците, а те творят там, където има пари – във Флоренция.

През целия XIV в. и чак до 1420 г. Рим е разтърсен от политическа нестабилност – местейки седалището си в Авиньон, папите лишават Рим от стабилно управление. Икономиката куца, а жителите на Вечния град стигат мизерната бройка 20 000 души.
По същото време Флоренция е като магнит за културата.

Във Флоренция творят едновременно Бокачо и Петрарка, чиито изследвания на античния свят отварят пътя на класическото изкуство и на неговия нов разцвет. Започва и ерата на Медичите – една от най-мощните династии в Европа, която ще стане главен герой в нейната история в продължение на три века.

Решавайки съдбините на Флоренция и на Тоскана, давайки трима папи на Църквата (Лъв X, Климент VII и Лъв XI) и две кралици на Франция (Катерина и Мария де Медичи), Медичите се превръщат в най-големият катализатор на изкуството, науката и духовния живот.

Те са прословути с изключителното си чувство към естетиката – трупат мастодонтски колекции от шедьоври.
Градът процъфтява. Въпреки че за най-старата банка в света се счита основаната през 1472 г. в Сиена „Монте дей Паски ди Сиена“, Флоренция се смята за родината на банкерството с 80-те си банки през Ренесанса.

Те дават заеми на крале, императори и папи. През XV в. градът разполага с годишни доходи, по-високи от тези на Англия. Флорентинците измислят и кредитите, държавните облигации и чековете, чрез които търговци и крале се освобождават от необходимостта да носят големи количества пари и скъпоценности, за да плащат.

В града на Медичите са родени Ренесансът, банкерството, чековете, кредитите, първата аптека, най-скъпите вина и висшата италианска мода.

ВИЖ ВТОРА ЧАСТ

Материалът е публикуван във в.”168часа”

ОЩЕ:

Как да видим Флоренция за 2 дни

Прелестната Сиена

Монталчино, градът на Брунело

Само на остров Сан Пиетро се лови риба тон

Няколко са загадките и мистериите около Сан Пиетро, островче (51 кв. км) на югозапад от Сардиния. Със сигурност те го правят още по-атрактивно за мнозина, ако оставим настрана, че тюркоазеното море и белите като брашно плажове са предостатъчни за това.

Първата загадка е свързана с произхода на името. Как така островът е кръстен на първия от апостолите? Има най-различни легенди, но най-популярната разказва, че свети Петър трябвало да спре в близкия Каляри по време на пътуване от Африка за Рим. Заради разбушувалия се ураган обаче се наложило да се приюти на въпросното островче. Затова и по-късно то взело името му.

Друга загадка витае около предишното име на острова – YNSM (произнася се иносим). Въпреки че днес наподобява съкращение на фраза от чат в интернет, с това име островът бил известен през IV и III в. пр.Хр. Наименованието му било дадено от финикийците и означавало “острова на ястребите” – заради многото ястреби, които прехвърчали над него.

Изписано по този начин, името било открито в два документа, първият от които в Каляри през 1877 г. По-късно обаче името било променено в Еносис, а след това и в ред други. В крайна сметка след X в. много свидетелства започват да го отбелязват като “Острова на ястребите, известен като Сан Пиетро”.Въпреки многобройните модификации на името е загадка как на собствените си езици финикийци, гърци и римляни го наричат все по един и същ начин – остров на ястребите. Пълна мистерия е и защо в един момент той започва да се зове като свети Петър.

Другата загадка около острова е свързана с трагичната одисея през Средновековието на Невинните младенци, които загиват при кръстоносни походи. В тяхна памет е издигната и църквата на невинните младенци в Карлофорте, главния град на острова. За какво става въпрос?

През 1212 г. младежите от цяла Европа са обзети от колективна религиозна треска, заради която се впускат масово в походи към Божи гроб, срещайки по пътя си безброй препятствия – от нападения на разбойници до глад, студ и умора. Две били началните спирки на походите. Първата била в село Cloyes в Южна Франция и походът бил предвождан от овчарчето Стефано. Втората начална точка била в Кьолн, Германия, и там водач бил юношата Никола.

И в двата случая обаче мисиите се оказали с трагичен край. Експедицията на френските младежи приключила на остров Сан Пиетро заради морска буря, след което те били продадени като роби. Германската експедиция също не достигнала до Божи гроб, тъй като младежите, участващи в нея, се разпръснали из Италия заради куп страдания и умора.

Легендите, разказвани през вековете за въпросните младенци, продадени като роби на остров Сан Пиетро, присъстват в много произведения на известни писатели, художници и композитори като Бертолт Брехт, Габриеле д’Анунцио, Джакомо Пучини.

Финикийци, гърци и римляни оставят най-различни следи от културата си из острова. От 1738 г. нататък обаче на обезлюдения заради вечните пиратски нашествия Сан Пиетро започва да пристига все по-многобройно население с лигурийски произход от Табарка. Това е тунизийско островче, принадлежало на знатна лигурийска фамилия, която получила на него лиценз за лов на корали. Наследниците на едновремешните пришълци от Табарка съставляват днешното население на Сан Пиетро. То говори на диалект, странна смесица от лигурийски и табаркански от XV в. – в него се долавят и френски, сицилиански, турски и арабски думи.

Карлофорте, главният град на острова, е кръстен на крал Карл Емануил III Савойски, който бил нещо като окуражител на едновремешното колонизиране на острова.

През последните години все повече пътешественици, хора на изкуството или просто любители на дивата природа и райското море избират острова за свое местожителство. Веднъж дошли на него, повече не го напускат. Мнозина го наричат острова на щастието. Тук липсват руски туристи и милионери, тъй като те предпочитат разкоша на хотелите в Североизточна Сардиния, където е Изумруденото крайбрежие.

Сан Пиетро е и остров на любовта – непрекъснато се увеличават двойките от цял свят, които идват на острова, за да се врекат във вечна вярност и любов. Казват, че който се ожени на Сан Пиетро, се радва цял живот на щастлив брак.

Известен е и като островът на свободата, защото именно тук през XVIII в. се ражда първата републиканска конституция на италианска територия.

Сан Пиетро е едното от двете основни островчета от архипелага Сулчис в югозападната част на Сардиния. Неговите 6500 жители са концентрирани главно в град Карлофорте. През летните месеци обаче той достига 30 000 души.

Бреговете на вулканичния по произход остров са предимно скалисти. Живописни скали и пещери има по голяма част от 33-те километра морска ивица. Малки плажове с бял пясък, до които може да се стигне с лодки, са прелестни оазиси за любителите на слънчевия загар.

Към община Карлофорте се числят и двете миниатюрни островчета Изола дей рати и Изола пиана. Именно на второто от тях, днес превърнато в туристическо селище, се намирали най-важните за Сардиния фабрики за риба тон.

На остров Сан Пиетро няма нито ручеи, нито реки. За сметка на това там е пълно с живописни блата.

Как се стига до острова

До Сан Пиетро може да се стигне от разположените на Сардиния градове Каляри, Олбия и Портоторес, до които пътуват всеки ден кораби от Генуа, Ливорно, Чивитавекия и Неапол. Със самолет от чужбина пък се стига през Рим или Милано до Каляри. Оттам може да се вземе кола под наем или автобус до пристанището Портовесме (на 80 км) или Каласета (на 110 км), откъдето да се хване ферибот за Сан Пиетро (пътуването е половин час). Има фериботи денонощно и на всеки час.

Ловът на риба тон

Освен на остров Фавиняна до Сицилия, риба тон в Италия се лови и до остров Сан Пиетро. И докато последният лов на Фавиняна датира отпреди 7 г. (заради акустичното замърсяване на морето рибата тон вече не пристига до сицилианските брегове), то на Сан Пиетро той все още може да се види през юни. Тогава е т.нар. матанца, или клане на риба тон, което се изпълнява по строг ритуал.

За разлика от миналото, когато рибата тон била убивана от рибарите с харпуни още в морето в кърваво зрелище, сега тя е отвеждана жива в лодките им. Ла матанца е само последната фаза в лова на риба тон, който се извършва със сложни инсталации от мрежи. Те се спускат в морето в началото на май и остават там до края на юни.

Инсталацията е разделена на камери, или стаи, разполoжени една след друга и свързани с порти, които също са изградени от мрежи. Рибите тон стигат всяка година по един и същи маршрут до Сан Пиетро и попадат в клопките на мрежите. Когато т.нар. раис (шефът на ловците) сметне, че попадналото в инсталацията количество риба е достатъчно голямо и климатичните условия са подходящи, дава началото на последната фаза.

При нея рибите се примамват към стаята на смъртта. Ловците на риба тон през това време чакат жертвите си на лодките, затварящи като в квадрат стаята на смъртта. След това по заповед на раиса започват да опъват мрежите, пристягайки рибите една до друга и отнемайки им водата. След като са напълно изтощени от боричкането си, рибите се закачват от рибарите на куките им, с които жертвите се прехвърлят на лодките.

Всяка година стотици италианци отиват на Сан Пиетро в началото на юни специално за лова на риба тон. Десетки лодки с любопитни туристи обграждат ескадрилата на ловците, за да наблюдават кървавия спектакъл.

Кои са специалитетите

Неустоимо е ястието белу – то се приготвя от стомаха на рибата тон, който първо се вари, след това се запича до порозовяване, а после се пече на парчета с картофи и лук.
Риба тон по карлофортински също е изключително вкусна – става въпрос за пържена риба. Други специалитети са скабечу – солена риба тон, и тунина – риба, запържена в тиган. В Карлофорте на почит е и кускусът заради табарканския произход на местните жители.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

Насладете се на тишина, култура, история и шествековен замък във Ферара

Първото нещо, което ви впечатлява във Ферара, е тишината. Изглежда почти нереална за съвременен град с развита индустрия и със 133 000 жители.

Тук трафикът и задръстванията ви се струват далечен  феномен, присъщ на другите градове в Италия, но не и на Ферара, където мнозина се движат с велосипеди.

Ако попаднете в града в четвъртък, учудването ви от властващата наоколо тишина ще бъде още по-голямо – това е денят, в който по традиция са затворени повечето магазини и офиси, подобно на Парма и на други общини в област Емилия Романя.

Ако сте свикнали с шума на големия град, във Ферара в четвъртък може да ви се стори, че ушите ви свистят от тишина.

Безуспешно ще се ослушвате наоколо, за да доловите някой клаксон или сирена , с които сте свикнали – във Ферара изглежда, че няма такива.

Второто нещо, което несъмнено ще ви впечатли, е урбанистичният план на града. Той е дело на херцог Ерколе I д’Есте и е реализиран в края на XV в. от архитект Биаджо Росети.  Общият урбанистичен вид на Ферара е толкова хармоничен, че през 1995 г.  ЮНЕСКО обявява целия град за световно културно наследство.

Ферара може без проблем да бъде обходен пеша или пък с велосипед, ако обичате да карате. Тук средновековната атмосфера на сградите влиза в перфектен микс с елегантността на съвременните постройки.

Дълги 9 км.стени обгръщат центъра на града. Облечените в червени тухли стени, наподобяващи драперия, контрастират красиво със зеления цвят на растителността и парковете.

През Средновековието и Ренесанса тази тухлена завеса трябвало да защитава града. Днес тази функция е излишна, но въпреки това червената “завеса” служи, за да щрихира пътя на пешеходеца или велосипедиста из историческия център.

Дворецът на Ферара се издига величествено в историческия център, наподобявайки замък от приказките.

Изграденият през 1385 г. замък Естенсе (Castello Estense) по волята на маркиз Николо д’Есте не бил реализиран, за да защитава града от враговете му. Неговата функция била доста по-различна – да защитава властващите от народния гняв.

Изплашеният от народното негодувание заради високите данъци маркиз решил да се скрие в замък, обграден от вода и защитни стени. Вдигащ се мост бил връзката на маркиза със света в моментите, в които решавал да си покаже носа навън.

С течение на времето замъкът се превърнал в луксозна резиденция с елегантни апартаменти с фрески по стените.

Днес замъкът е отворен за посещения. Може да се разгледа и Залата на отровите, в която навремето местният фармацевт забърквал не само лекарства, а и отрови, използвани при нужда срещу политическите врагове.

Любопитна е и Залата на географиите – в нея има географски карти на цялата територия около Ферара.

Тръпки на ужас може да ви обземат и днес, когато разглеждате подножието на двореца, където са затворническите килии.

Друга прелест на Ферара е т.нар. Палат на диамантите, Palazzo dei Diamanti, проектиран от Биаджо Росети.

Това е сграда, чиято фасада е покрита с 8500 мраморни плочки, изрязани с формата на диамант. Те оформят ефектна структура, създаваща зрелищни перспективи и игра на светлини. В изградения през 1492 г. палат днес са изложени важни творби на изкуството.

Катедралата “Сан Джорджо”, която се намира до замъка в историческия център, също очарова с белия  мрамор на фасадата си. Той контрастира ярко с теракотения цвят на останалите сгради наоколо. Катедралата е в романски и в готически стил.

Очарователна е и улицата на сводовете, Via delle Volte. За запалените по фотографията тя е като манна небесна, тъй като предлага всякакви възможности за ефектни снимки с разположените си по двукилометровото протежение на улицата сводове, ъгли и арки.

В Средновековието на тази улица живеели търговците, които търгували с останалата част от Италия посредством река По.

Минавайки под сводовете, товарите пристигали максимално бързо и лесно до складовете, разположени на реката. Освен това не можели да бъдат нападнати от крадци. Днес повечето от тези помещения служат за жилища.

Във Ферара не може да пропуснете и Palazzo Schifanoia, Палацо Скифаноя. Както показва и в превод името му, палатът служел за убиване на скуката. През 1835 г. Алберто V д’Есте го изгражда, за да се развлича и за да се наслаждава, мързелувайки, на фреските, с които е декориран салонът му. Т.нар. Салон на месеците представя най-големия цикъл от ренесансови фрески, с които се възхвалява властването на херцог Д’Есте, обърквайки митология и астрология.