Archivi tag: италия

ГРАДИНИТЕ НА РАВЕЛО

ra1Равело е перлата на Амалфийското крайбрежие

Да отидете на Амалфийското крайбрежие и да не видите Равело, е все едно да дойдете в Рим и да не видите Ватикана.

След като посетите Позитано, Соренто и Амалфи, ето че идва ред и на Равело, който се намира в най-южния край на прочутото с красотата си крайбрежие.ra6

За разлика от другите средиземноморски бижута обаче Равело не се намира на морето, а е провесен на своеобразна тераса над него. Гледано от балконите на Равело, синьото море отдолу е и прелестно, и страховито заради вертикалния склон от 350 м., който се спуска под краката ви.ra2

Равело омагьосва всеки, който го види. Навремето прави това и с известни хора на изкуството, които попадат в плен на красотата му – Вагнер, Тосканини, Бърнстейн, Търнър, Миро, Вирджиния Улф. Неслучайно и до днес всяко лято  в градините на Равело се провеждат серия от симфонични концерти в рамките на Ravello Festival.ra7

Как се стига до Равело

За да отидете в Равело, който не е на морето, е необходимо да се отклоните от държавното шосе SS 163 между Амалфи и Минори и да се изкачите няколко километра.

До Равело може да се стигне и с автобус от Амалфи.ra8

Историята

Предполага се, че първите заселници са древни римляни, избягали от варварските нашествия. Според историците в Равело  през IX в. се заселват и знатни фамилии от Амалфи, разбунтували се срещу местния дож.ra11

Равело процъфтява благодарение на дейността си, свързана с тъкане на вълна. През XI в. се опитва да се откъсне от властта и влиянието на Амалфийската република, към която се числи и номинира собствен граф.ra10

Упадъкът му започва след завладяването на норманите. През 1200 г. в него живеят близо 36 000 жители, които обаче с течение на вековете намаляват все повече.

Това обаче не поразява по никакъв начин красотата и блясъка му, даже напротив. Равело става притегателен център за интелектуалци и ценители на естетиката.

В Равело се влюбват и Грета Гарбо, Уинстън Чърчил и Ричард Вагнер.

Какво да видим в Равелоra9

Ил Дуомо (Il Duomo) доминира площада на града, на който през XI в. се намира и седалището на местното епископство.

Диамантът в короната на Равело безспорно е Вила Руфоло с градините си.ra4

Кулата, която се вижда и откъм площада на града, навремето служела на Вила Руфоло като наблюдателница.

Прелестната вила е издигната през XIII в.от разполагащата с много власт по онова време фамилия Руфоло. Във вилата се преплитат няколко стила, чувства се нещо и от арабската архитектура.ra3

Вилата е разположена на три нива. Кулминацията на красотата си достига най-вече в градините си, разположени върху терасите, надвиснали над морето. Всяко лято на тях се провежда Вагнеровият фестивал.r2

Вагнер гостува във вилата през 1880 г., докато композира “Парсифал”. Той остава дълбоко поразен от красотата, която се открива пред очите му.

Вила Чимбронеr1

Това е друга вила, в която ще се влюбите веднага заради изключителния природен пейзаж. r3Лорд Уилям Бекет купува през 1904 г. терена, на който по онова време се издига древна вила в окаяно състояние и я превръща във фантастично място. В него са омесени различни стилове и епохи. Древни останки се смесват с редки ботанически видове, с красиви статуи и фонтани, образувайки чаровен микс.ra5

Алеите, които пресичат парка на вилата, отвеждат до Терасата на безкрайността, Terrazza dell’infinito, откъдето гледката е умопомрачително красива.

Виж още

Лимоните на Амалфи

Градината на Нинфа

Градините на Вила д’Есте

ЛИМОНИТЕ НА АМАЛФИ

Ama1Лимоновите турове са хит на едно от най-красивите крайбрежия в Италия

Още с пристигането на Амалфийското крайбрежие лимоните ви обсебват тотално. Навсякъде ухае на лимони, навсякъде жълтее от лимони. Накъдето и да се обърнете, се стелят лимонови горички по стръмните склонове, стигащи до морския бряг.

ama7

Поръчайте нещо в ресторанта – ще ви донесат първо, второ и трето, приготвено с лимони. Поискайте чаша вода – в нея ще има резен ароматен лимон.
Изпийте чашка кафе сутрин – и в нея ще ви сложат лимон срещу махмурлук. За сладкишите и сладоледите с лимонов вкус дори не си струва да припомняме – те надничат от всяка витрина.ama3
И най-вече – прочутото в цял свят лимончело, или ликьорът, който се прави от корите на местните лимони, се лее така, както се лее розето по Лазурния бряг.
Лимонът е символът на Амалфийското крайбрежие, така както е лавандулата за Прованса и лозята за Тоскана.
Лимоните тук са главен герой и в козметиката, тъй като със стърготините от корите им се приготвят най-различни продукти за разкрасяване и подмладяване. Лимоновата диета също е на мода – изтискан лимонов сок, пит на гладно всяка сутрин, вталява идеално.

ama8
Амалфийското крайбрежие е единствената зона в света, където се предлагат лимонови турове. Със сигурност това е хитът в момента – много чуждестранни туристи идват специално на крайбрежието на Амалфи, за да се потопят в света на лимона. Тълпи от любопитни американци, японци и скандинавци изминават хиляди километри, за да разберат как се отглеждат амалфийските лимони за лимончело.ama2
Индивидуално или в малки групи с екскурзоводи, феновете на лимона се катерят из ароматните лимонови горички (лимонети), откъдето се откриват прелестни панорами към тюркоазеното море отдолу. Туровете включват и визити в малките фабрики, където лимоните се сортират и пакетират. Друг етап са дегустациите в лабораториите за лимончело. В лимоновото пътешествие е включено дори наблюдение на екипа от носачи на лимони – всеки ден по едно и също време яки мъже, натоварени с торби с току-що набрани лимони, преминават по стръмните стълбища.ama5
Селяните, коите се грижат за тях, са ловки и гъвкави като акробати. Катерят се из стръмните лимонети, огъват кестеновите клони, които служат за поддържане на лимоновите засаждения, вързват ги с върбови връзки. През зимата лимонетите са изцяло покрити с мрежи, които трябва да ги пазят от студ и мраз. Напролет стартира събирането на реколтата – пак на ръка. Чак в края на април започват да се свалят мрежите, предпазващи лимоните от замръзване и градушки. Евентуална градушка по узрелите лимони означава фалит за реколтата. Макар и дебели, корите им са изключително деликатни.
Лимоните са три вида – от Амалфи, Соренто и Сицилия
Само онзи, който не разбира нищо от лимони, може да обърка тези от Амалфи или Соренто с онези от Сицилия. На езика на виното – това е все едно да объркате шардоне с мерло.ama18
Най-разпространен е лимонът от Сицилия – на южния остров се отглеждат 90 на сто от италианските лимони. Най-известният сицилиански сорт е Сиракуза, който е кисел и на цвят варира от светложълт до цитрусово жълт.
Лимонът от Соренто пък е гигантски – може да достигне тегло и от 500-1000 г. На цвят е цитрусово жълт, има правилна закръглена форма, а кората му е средно дебела. На вкус е много кисел. Той се отглежда до Соренто, а също и на остров Капри.
Лимонът от Амалфи пък е истински деликатес, известен още и с името „сфузато амалфитано“. Той е с вретеновидна форма, тежи около 100-120 г., има светложълт цвят, дебела грапава кора и упойващо силен аромат. Не е много красив, защото кората му е набръчкана, а формата му – неправилна. Амалфийският лимон е почти сладък, спокойно може да се яде и без да се поръси със захар, а и почти няма семки.ama13
Много изследвания доказват, че именно лимонът от Амалфи е сортът, най-богат на аскорбинова киселина, или витамин C.
Разказват, че навремето арабите внасят лимоните в Испания, а след това в Сицилия и в Кампания с център Неапол.
Истинското нашествие с лимони в Амалфи обаче става след откритието за чудотворното им лечебно действие в борбата със скорбута – заболяването, дължащо се на липса на витамин C. Амалфийците, известни открай време като мореплаватели, носели винаги огромни количества лимони на корабите си по време на дългите си пътувания. През XI в. това дори било постановено с указ на Амалфийската република. С други думи – амалфийският лимон служел като хапче против скорбут.
Много северноевропейски страни също си поръчвали пратки от „лекарството“, което пътувало към тях с кораби от Амалфи. Малко по малко градинките с лимони се разраснали до лимонови гори, покриващи цялото крайбрежие.ama16
Лимонът от Амалфи е не само символ на градчето, откъдето произлиза, а и на Made in Italy. Отглеждането му обаче е свързано с тежък труд, който на всичкото отгоре днес не е особено доходоносен. Реколта се събира няколко пъти в годината, но най-хубавите лимони се берат между март и юли.
Много често лимоните от Амалфи се ядат на салата, нарязани на резенчета. Разбира се, местната кухня в Амалфи предлага букет от рецепти за паста, основни ястия с риба и десерти с лимони. Прочут е и сладкишът „баба ал лимончело“ – десерт, наподобяващ реване, потопен в ликьор от лимончело.
Амалфийският лимон се отглежда единствено в 13 общини, вкл. Амалфи, Равело и Позитано.ama4
Лимонът от Амалфи притежава марката IGP, т.е.той е със защитени географски указания. В момента амалфийският лимон се отглежда върху територия от 400 хектара и годишната му продукция достига 8000 тона.
Как да стигнем до царството на лимоните
От гарата на Неапол пътуват влакове на регионалните линии за Салерно (40 мин.). След това от Салерно може да продължите с автобус към Амалфи или пък с ферибот от морската гара, която е срещу жп гарата.
Ако тръгвате с кола от Неапол, е необходимо да поемете в посока към по-южния Салерно. Малко след това ще се озовете пред прелестния мозаечен купол на църквата „Сан Джовани Батиста“ в общината Виетри сул Маре.
Тя е прочута с две неща – с керамиките си и с това, че е портата на Амалфийското крайбрежие, едно от най-красивите в света. Тук буквално всеки ден може да срещнете известни личности от цял свят, сред които и много холивудски звезди. И неслучайно – спектакълът, който предлагат пейзажите му, е неустоим. Няма друго място в света, където да се преплитат в едно тюркоазено море, скалисти плажове, лимонови гори и заря от растителност с ярки цветове.ama9
Всички сетива тук са богато възнаградени – в Амалфи всичко ухае, вкусно е, прелестно е, приятно е за допир. Истински проблем обаче е трафикът – по тесните и виещи се улички и пътища покрай морето придвижването е кошмар по всяко време на годината. Колите са принудени непрекъснато да спират и да се изчакват, тъй като в много пунктове пътната лента е само една и за двете посоки. Много често изминаването на 20 км.може да ви отнеме и час. Катеренето по тесните пътчета обаче си струва – достатъчно е да се изправите пред панорамите на Амалфи или Равело, и забравяте всичко, през което сте минали.
Какъв е произходът на Амалфи
Според легендата основаването на Амалфи е в знак на любовта на Херкулес към любимата му. Момичето, в което бил влюбен, се наричало Амалфи и имало очи със същия цвят като на морето до днешното градче Амалфи. Починалата преждевременно девойка била погребана от любимия си в прелестно място, върху което по-късно е основаван Амалфи.
ama15Що се отнася до реалната история – античният произход на Амалфи е свързан с борбата между древните римляни и варварите. Географското разположение на градчето предполага и основното му препитание, свързано с мореплаването. Амалфи поддържал здрави връзки с Византия и Египет. Амалфийската република е първата от четирите морски републики в Италия, която извоюва независимостта си през 839 г. и се сдобива със собствена политическа система и юридически кодекс. Амалфи процъфтява по времето на бурната си мореплавателска и търговска дейност. Отслабена след серия от наводнения, Амалфийската република пада под властта на тази от Пиза през 1137 г. Векове по-късно обаче Амалфи преживява нов Ренесанс, след като е преоткрит от любителите на пътешествията, най-вече германци и англичани.
Днес Амалфи освен че е център на Амалфийското крайбрежие, е и град под протекцията на ЮНЕСКО.

Какво да видим

ama11
Амалфи се обикаля пеша. Първият етап от визитата ви трябва задължително да е в катедралата на Амалфи – Ил Дуомо . Тя е като обединение на разделените църкви. В архитектониката й има нещо и от католицизма, и от православието.

ama12Прочута в цял свят е и хартията, или по-скоро картонът, който се прави от векове в Амалфи – нарича се Charta Bambagina. Тя се използва само за ценни издания, писма, пликове и визитни картички. Датира още от времето на Амалфийската република. Особеното в нея е, че за направатв й освен целулоза се използват и лен, канап и памук. Изработването на страниците от тази смес става на ръка.
Истинска атракция са и историческите регати, при които се съревновават градовете от бившите морски републики – това става обикновено в периода между май и началото на юли. Всяка година на ротационен принцип Амалфи, Пиза, Генуа и Венеция домакинстват Историческата регата.
Точно до катедралата на Амалфи се намира прочутата сладкарница „Панса“. Основаната през 1830 г. сладкарница е като паметник – въпреки популярността и успеха си и до ден днешен тя си остава изключително амалфийски феномен, който отказва да се размножи под формата на верига. ama17Пето поколение сладкари на фамилията Панса предлагат и днес същите сладости като преди векове. Тук са вкусвали сладкиши всички известни личности, минали през Амалфи – от Ибсен до Вагнер. Разбира се, и тук всичко е под знака на лимона. На всяка цена трябва да опитате т.нар. скорцете ди лимоне ал чоколато (подсладени лимонови стърготини, полети с шоколад).ama14

 

Материалът е публикуван във в.”24 часа”

ОПИТВАЛ ЛИ СИ ЛИМОНЧЕЛО?

limonV2

Да отидеш на Амалфийското крайбрежие, където са Соренто, Амалфи и остров Капри, и да не опиташ лимончело, е все едно да отидеш в Рим и да не видиш папата.

Ликьорът, който се прави от грапавите и ярко жълти кори на гигантските лимони, отглеждани в терасовидни насаждения, е символът на местното крайбрежие.
Лимончелото, сервирано ледено студено в малки заскрежени чашки, е естествената кулминация на всяка вечеря, която по тези места наподобява спектакъл.
Принос за това имат както неустоимата кухня, базираща се на рибни ястия, така и приказният пейзаж от кристално синьо море и скалисти брегове с накацали по тях къщи. Ефектът от всичко това граничи с вълшебство.
Ликьорът лимончело се ражда от проста рецепта, която включва вода, алкохол и захар и стърготини от местните лимони.
Приготвянето му съвсем не е сложно.
Работата е в това, че трябва стриктно да се спазва всеки елемент от рецептата. Така само след три месеца приготвеният жълт еликсир е готов за опитване под формата на аперитив или пък диджестив за храносмилане след ядене.
За татковини на лимончелото днес спорят три зони от живописното Амалфийско крайбрежие, разположено на юг от Неапол.
И Соренто, и Амалфи и остров Капри, които се побират в една педя земя, се смятат за рождени места на прочутия ликьор.

limonV1
Мнозина в Капри са убедени, че прадедите на местния бизнесмен Масимо Канале са дали началото на ликьора, който се утвърждава най-вече след 1988 г, когато Канале регистрира марката „лимончело“.
В действителност ликьорът се ражда малко след 1900 г. в малко семейно хотелче, чиято собственичка Мария Антония Фараче се грижи за градината си от лимонови и портокалови дръвчета.
След войната внукът й открива бар-ресторант в близост до хотела. Специалитетът на заведението е именно ликьорът от лимони, който се прави по рецептата на баба му. През 1988 г. синът му Масимо Канале, който стартира собствен бизнес с лимончело, решава да регистрира марката му.
Същевременно и в Амалфи, и в Соренто обаче се носят какви ли не легенди за местния произход на лимончелото.
Една от тях разказва как най-известните фамилии от Соренто през 1900 г. не се лишавали никога на масата си от лимончело, направено по антична рецепта.
В Амалфи пък някои смятат, че ликьорът има много стар произход, свързан с насажденията от древни времена на лимонени дръвчета.
В крайна сметка истината около произхода на лимончелото е доста мъглява, тъй като хипотезите в тази насока са много.
Някои местни хора смятат дори, че ликьорът е измислен още от времето на нашествието на сарацинците и е бил направен за рибарите, които пиейки го, е трябвало да се стоплят в студените утрини.
Други пък поддържат тезата, че е измислен в един манастир, за да подслади дните на монасите между една и друга молитва.
Въпреки неясния си произход обаче ликьорът лимончело днес е световно известен. Бутилки с жълтото питие се продават в магазини дори отвъд океана. Азиатските пазари също са луди по него.
За да бъде защитен от имитации, ликьорът лимончело днес се произвежда с марката „защитена географска индикация“.
Това означава, че лимоните, които се използват за производството му, трябва да са отгледани в една от общините между Вико Екуиенсе и Маса Лубренсе или на остров Капри.
За отглеждането се използват типичните местни методи, според които насажденията трябва да са разположени под стълбове от кестеново дърво, високи над 3 м.

limonV
Отглеждането на лимоните е добре защитено от неблагоприятните атмосферни фактори. Събирането на реколтатата става само между февруари и октомври и се прави ръчно. Досегът на лимоните до земята е строго забранен. Лимоните са симетрично овални и са средно-големи на размер.
Жълтата кора на лимона е основният продукт за ликьора. Стърготините от нея са богати на необходимите ароматни масла.
Лимончелото може да се приготви и при домашни условия в рамките на 80 дни. Според традиционната рецепта лимонът трябва да кисне над 2 месеца. Избират се само лимоните с най-дебела и плътна кора.
Именно климатът на Соренто и Амалфи е този, който гарантира образуването на подобна силно ароматна лимонена кора.
Първата стъпка предвижда измиването на плода с топла вода, както и отстраняването на евентуалните замърсявания по кората.
След това в кана се налива доброкачествен алкохол и се добавят парчета настъргана кора. Каната се покрива добре и се оставя в тъмна стая или шкаф при стайна температура. Така след това лимонените стърготини накисват добре, а разтворът добива ярко жълтия цвят на амалфийските лимони.
След около един месец в каната се добавя вода със захар, която преди това е завряла и изстинала. Добавя се още алкохол.
Каната се покрива отново и пак се оставя на тъмно за още един месец или 40 дни. След това сместа се филтрира и налива в бутилки, като се отстраняват стърготините. После бутилките се оставят във фризера. Не се добавят никакви оцветители или каквито и да е други неща.
Сервирано ледено студено, лимончелото е прекрасен разхладител и диджестив.
Някои обаче го предпочитат смесено с тоник или пък с шампанско.
Други го добавят към сладоледа или плодовата салата. Зависи от вкусовете. Ефектът обаче е винаги изненадващо приятен.

ВИЖ ОЩЕ

Лимонените турове в Амалфи

Сицилианският остров Фавиняна

Етруското крайбрежие

ВИЖТЕ КИНОСТУДИЯТА “ЧИНЕЧИТА”

Римската киностудия “Чинечита” се готви за нов ренесанс, в нея има и музей на киното

80 г.след създаването си киностудията „Чинечита” се готви за нов скок в златна ера. Досега римското филмово градче произвеждаше всичко друго, но не и филми.

През последните 30 г. то служеше единствено като място за излъчването – директно или на запис, на най-популярните телевизионни програми в Италия.

22-те звукови студия театри, всеки от които с площ между 450 и 3200 кв.м. , разполагат със съблекални, гримьорни и складове, но години наред бяха използвани не според предназначението, което са имали в епохата на Долче вита.
Най-важното студио – Театър 5, е било дълги години царството на Фелини.

На практика то е най-голямото филмово студио в Европа – театърът е висок 15 м. и позволява заснемането на колосални сценографии. Басейнът му от 400 кв.м.пък позволява снимането на подводни сцени.
Над 3000 филма са снимани в римската киностудия и 47 от тях са спечелили «Оскар» в различни категории.
След като дълго време «Чинечита» беше в частни ръце, се връща под шапката на италианската държава, която е амбицирана да инвестира милиони за нейния разцвет.

Така римската киностудия ще конкурира България, Румъния и другите страни, които през последните години се превърнаха в Елдорадо за холивудските продуценти.
„Чинечита” не е само място за снимки на кино и телевизия. Във филмовото градче има и италиански музей на киното с експозиция „Чинечита се показва”.

Тя е по проект на носителите на „Оскар” за сценография Данте Ферети и Франческа Ло Скиаво.
Дучето прави първата копка на Фабриката на мечтите
28 април 1937 г.е официалната рождена дата на комплекса „Чинечита” на Виа Тусколана 1055 г. Днес там се намира и спирката „Чинечита”на линия А на римското метро, което навремето ползва редовно и Федерико Фелини, за да стига до киностудията.
Работата по изграждането на „Чинечита” продължава само 15 месеца, което си е истински рекорд. Проектът датира едва от 3 г.преди това.

Той е дело на футуриста и фашист с либерални идеи Луиджи Фреди, който през 1934 г., след като става симпатичен на Дучето, създава Генералния кинематографски център. Ентусиазираният от пътуването си в Америка и от мита за Холивуд Фреди инвестира обществени пари в частна фирма, която купува земите на местността до днешната киностудия – там по онова време се намирало сметището на Рим.
Фреди проектира град на киното с 21 звукови студия, авангардни технологии, с лаборатории на фотографския институт „Луче” на Джузепе Паолучи.

Така именно Фреди и Паолучи „ескортират” Мусолини при първата му почетна обиколка в Града на киното (Чинечита е съкращение от чинема – кино, и чита – град). По онова време италианското кино е на 41 г.
Всъщност историята на „Чинечита” е здраво свързана с пропагандната машина на фашизма. Идеята за италиански национални студия датира от периода, в който фашизмът вече се е научил да експлоатира техническите умения на оператори и монтажисти при пропагандата на режима.

Силният с традициите си в киното фашизъм обаче не претендира от режисьорите и сценаристите надута ода на режима, както прави германското кино. Италианската фашистка кинематография иска да забавлява, да буди емоции и национална гордост.
«Чинечита» става люпилня на таланти и на всички възможни занаяти, свързани с киното. Години по-късно в студията е «кръщенето» на Роселини и Де Сика, на бъдещите таланти на неореализма. През годините на войната и на окупирания Рим студията и театрите на киностудията се превръщат в истински концлагер.
Възраждането идва след края на войната и става благодарение на американските капитали, налети в Италия чрез плана Маршал.

Рим обаче се отблагодарява както подобава на вложените инвестиции на освободителите, тъй като в замяна им предлага каймака на сценографите, художниците на костюми, техниците, операторите.

В «Чинечита» се произвеждат едни от големите американски продукции – “Quo Vadis”, «Бен Хyр», «Клеопатра». Италианците предлагат на американските продуценти икономично, но преливащо от идеи киноизкуство.
Разцветът на «Чинечита» е най-вече през 50-те години на миналия век.
Специален италиански закон по онова време не позволява на чуждестранните продуценти да изнасят печалбите си, реализирани в Италия, и ги задължава да ги реинвестират на място,т.е.пак в Италия.

Затова «Чинечита» произвежда успех след успех, печалба след печалба.
«Чинечита» е и мястото, където снимат от Федерико Фелини и Роберто Роселини, до Лукино Висконти и Еторе Скола.

В края на 60-те години обаче започва възходът на телевизията, която отнема много от талантите на кинематографската индустрия. Бавна криза обхваща студията в средата на 80-те години на миналия век.

Последните следи от едновремешното величие са снимачните площадки на филма «Бандите на Ню Йорк» на Мартин Скорсезе.
В киностудията и до днес се намира лабораторията на носителя на оскар за сценография Данте Ферети.

ВИЖ ОЩЕ

В Рим за 3 дни

Джелато или айскрийм?

Да се ожениш във Флоренция

ГРАДЪТ НА МЕДИЧИТЕ – I

Флоренция е като Уолстрийт и Лувърът в едно

(ПЪРВА ЧАСТ)

Когато през 1504 г. художникът и изследовател на изкуството Джорджо Вазари вижда във Флоренция току-що завършената мраморна статуя Давид на Микеланджело, възкликва „Който види тази творба, да не го е грижа да гледа други скулптури“.
Високото 5,17 м.творение е толкова перфектно, че спира дъха на всеки, който го види.

Изниква обаче проблем – къде да се постави статуята, изваяна от ръцете на 26-годишния Микеланджело Буонароти?

Специален художествен съвет на тогавашното републиканско управление се събира, за да реши. В него влизат, между другото, и Леонардо да Винчи, Ботичели, Перуджино, Гирландайо, Филипино Липи, Антонио и Джулиано да Сангало, Андреа дела Рубия…
Като оставим настрана Микеланджело, четейки имената на останалите в съвета, човек го побиват тръпки, като си представи как в 50-хилядна Флоренция (колкото днешен Търговище) по едно и също време творят художници от подобен калибър.
Но защо именно Флоренция се оказва люлката на Ренесанса, изпреварвайки с 1 век останалите страни в Европа?

Как така надминава дори Рим, столицата на класическия свят?

Как така все тосканци се оказват създатели на най-големите шедьоври в изкуството и науката – от Леонардо да Винчи, Микеланджело, Ботичели и Джото, до Галилео Галилей, Данте Алигиери, Петрарка и Макиавели?
Отговорът е многопластов. Казано обаче опростено, в дъното на всичко са парите. Църквата, Медичите и банките (а те са родени във Флоренция), са основните меценати на творците, а те творят там, където има пари – във Флоренция.

През целия XIV в. и чак до 1420 г. Рим е разтърсен от политическа нестабилност – местейки седалището си в Авиньон, папите лишават Рим от стабилно управление. Икономиката куца, а жителите на Вечния град стигат мизерната бройка 20 000 души.
По същото време Флоренция е като магнит за културата.

Във Флоренция творят едновременно Бокачо и Петрарка, чиито изследвания на античния свят отварят пътя на класическото изкуство и на неговия нов разцвет. Започва и ерата на Медичите – една от най-мощните династии в Европа, която ще стане главен герой в нейната история в продължение на три века.

Решавайки съдбините на Флоренция и на Тоскана, давайки трима папи на Църквата (Лъв X, Климент VII и Лъв XI) и две кралици на Франция (Катерина и Мария де Медичи), Медичите се превръщат в най-големият катализатор на изкуството, науката и духовния живот.

Те са прословути с изключителното си чувство към естетиката – трупат мастодонтски колекции от шедьоври.
Градът процъфтява. Въпреки че за най-старата банка в света се счита основаната през 1472 г. в Сиена „Монте дей Паски ди Сиена“, Флоренция се смята за родината на банкерството с 80-те си банки през Ренесанса.

Те дават заеми на крале, императори и папи. През XV в. градът разполага с годишни доходи, по-високи от тези на Англия. Флорентинците измислят и кредитите, държавните облигации и чековете, чрез които търговци и крале се освобождават от необходимостта да носят големи количества пари и скъпоценности, за да плащат.

В града на Медичите са родени Ренесансът, банкерството, чековете, кредитите, първата аптека, най-скъпите вина и висшата италианска мода.

ВИЖ ВТОРА ЧАСТ

Материалът е публикуван във в.”168часа”

ОЩЕ:

Как да видим Флоренция за 2 дни

Прелестната Сиена

Монталчино, градът на Брунело

ДРЕВНОРИМСКИТЕ САРАИ

Богатите римляни обитавали домус, а бедните – инсула

Нищо ново под слънцето днес – в миналото богатите древни римляни обитавали големи вили, наподобяващи сараи, а бедните – многоетажни сгради, подобни на блокове.

Богатството на едновремешните обитатели на Римската империя обаче се виждало и от това, къде ходели по нужда.

Докато заможните разполагали със собствени помещения с пейка с една дупка, бедните ходели на общeствени тоалетни, в които сядали и десетки един до друг на каменни пейки с дупки.
Древният Рим заемал площ около 1280 кв км, или почти колкото днешната историческа част на Вечния град.

Ясно е, че около 1,5-те милиона обитатели не можели да се вместят в него, още повече че в пространството му имало и улици, площади, обществени сгради, базилики, пазари, паркове, градини, терми и др.

Как древните римляни се справяли с липсата на пространство за живеене?

Като изграждали блокове, или разположени едно върху друго жилища. Всеки от тези „апартаменти” бил наричан инсула (insula).

Подобни древноримски кооперации са открити при разкопките на древноримското пристанище Остия, близо до Рим, в началото на XIX век. Има много такива и до хълма Палатин в Рим.

За разлика от тях, останките от богаташки древноримски къщи могат да се видят в Помпей и Херкулан, до Неапол. Този тип вила за богопомазани била известна като домус (domus).
Народните жилища от типа инсула, където живеели хората от простолюдието в Рим, били отворени към улицата, както се прави и днес с блоковете.

Понякога блокчетата били залепени едно за друго, понякога били изолирани. Имало и такива, свързани помежду си чрез вътрешен двор, или нещо от рода на днешните затворени комплекси. Те имали врати, стълбища и прозорци, гледащи и навън, и навътре към двора.
В периода след III в.пр.Хр. блоковете обикновено се правели на три етажа. Те обаче били изложени на рисковете от срутвания и пожари.
Същевременно древноримските вили, в които живеели богатите, били здрави и стабилни постройки.

Обикновено били изграждани от тухли и смес от пясък, чакъл, вода и цимент, и имали само един етаж.

Такава била градската къща на богатия римлянин. Тя нямала никога прозорци към външната част, а само към вътрешния двор.

Извънградската вила пък имала по-различна конструкция, съобразена със земеделските нужди.

Вилата била разположена хоризонтално – така били наредени една до друга различните помещения в нея. Първо бил вестибюлът, после централната стая (атриум), откъдето се влизало и в другите стаи – спалнята, залата за банкети, в която гостите можели да се хранят излегнати на легла.

Имало и други странични стаи, както и стая, наподобяваща салон. Богаташите наемали стаите, разположени във външната част на вилите си, на търговци и занаятчии. В най-вътрешната част на вилата пък имало парк и овощна градина. Не липсвали и фонтани и малки басейни.
Предполага се, че първите домус се родили през VIII в.пр.Хр. – оттогава поне датират историческите данни за съществуването им.

Стените на тогавашните вили били направени от влажна глина, пресирана върху клони, докато покривите на къщите били направени от големи клони, покрити със слама.
След VI в.пр.Хр.къщите следвали етруския модел на изграждане, според който жилището се изграждало около предверието, в което през процеп отгоре влизали светлина и дъждовна вода, събирана за нуждите на домакинството.

В градината също се събирала дъждовна вода в цистерни за нуждите й. В продължение на поне три века стените били изграждани от туф.
За разлика от останалите помещения в къщата, кухнята била винаги малка стаичка. Тя нямала постоянно разположение – понякога в предната част, понякога в дъното на жилището.

Общото било обаче, че винаги била малко и тъмно помещение.
Банята била винаги прикрепена към кухнята и обслужвала господарското семейство.

14 акведукти пренасяли 1 млрд.литри вода до Рим всеки ден, в това число и до фонтаните и басейните й.

Всяка къща си имала собствена канализация, чрез която се снабдявала с вода от акведуктите.

При Траян (98-117 г.) водата била доведена до десния бряг на река Тибър. Дотогава римляните черпели вода единствено от кладенците.

След това станало възможно към акведукта да се вържат и разклонения, но всеки римлянин трябвало да плаща абонамент за личните и земеделските си нужди, за да черпи от водата.
Римската баня (балнеум) била копие на римските терми. В някои от богаташките вили можело да се види дори библиотека, както и солариум, служещи за развличане на гостите.
От това къде ходел на тоалетна, се виждало и колко е богат римлянинът. Заможните имали самостоятелни тоалетни във вилите си domus.
Римляните много държали на личната хигиена, както и на грижата за тялото си – те заемали много време от ежедневието им.

Този аспект западнал с идването на варварите и на християнството, за които грижата за тялото била грях и излишна прищявка.

В каталога от римски монументи, редактиран през IV век, могат да се изброят над 150 тоалетни в Рим. Те били известни с името latrine.

Едва много столетия по-късно личната хигиена отново била издигната в култ. През Средновековието например да се къпеш повече от един път годишно било смятано едва ли не за грях. През XVII и XVIII век богатите се поливали обилно с парфюм, за да прикрият миризмата на мръсно. Едва в началото на XX век се почувствала нужда от канализация и наличие на течаща вода по домовете.
В Древния Рим пък жителите се миели почти всеки ден в многото терми и басейни. Като „миещи препарати” използвали сода, камък, луга.

Както жените, така и мъжете, се мажели след баня с различни ароматни олиа, за да миришат на хубаво.

Частните бани и тоалетни били привилегия на богатите, докато останалите римляни посещавали обществените тоалетни. Те били разположени често до някоя голяма порта и били защитени от дъжд, но проветриви.

Първите обществени латрине датирали от имперския период. Изходните води от домашните тоалетни се извеждали с големи теракотени тръби към обща яма, наричана черен кладенец.

В общите тоалетни хората се срещали не само по нужда, а и за да си бъбрят. Римляните не изпитвали срам, нито пък необходимост да крият интимния си живот. Не ги дразнели и лошите миризми.

Някои експерти поддържат тезата, че в общите тоалетни римляните се делели според пола и възрастта, а други смятат, че подобно деление не е правено. Помещенията с клозетите били обикновено правоъгълни или с формата на полукръг, а седалките били покрити с мрамор с дупки по протежение на стените. Римляните си давали сметка, че личната хигиена е основно нещо за здравето. Неслучайно думата хигиена идва от името на Dea Igea.

Римляните не смятали изхождането за нещо срамно, затова и дори се молели на някое от божествата, по време на нуждите си, за да ги извършат по-добре – на Sterculius и на Crepitus.

Едва по-късно, при християнството, ходенето по нужда се превърнало в нещо срамно. Римлянките пък имали свое божество, което ги защитавало по време на цикъла им – Dea Mena.

 

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Древноримската магистрала “Апия Антика”

Древноримските шпиони

Непознатата Тоскана

МОТОРЧЕТО VESPA

v1Моторчето Vespa е един от култовите предмети на дизайна в Италия.

Одри Хепбърн и Грегъри Пек препускат прегърнати и щастливи със своята “Веспа” във филма “Римска ваканция” на Уилям Уайлър.

Със сигурност всички киномани помнят прочутата сцена с мотора, а самият той е вече нещо като легенда.

“Веспа” е само един от култовите предмети в историята на италианския дизайн. Заедно с наподобяващата мишка едновремешна кола “Фиат 500” и с кафеварката “Мока” тя е икона, която е надхвърлила отдавна епохата на индустриалния бум в Италия от 50-те години на миналия век. Всички те са част от най-доброто и стилното от Made in Italy.
“Веспа”, “Фиат 500” и “Мока” са пример за италиански дизайн, завладял масите и превърнал се в ежедневие в цял свят.

“Веспа” – очарователното моторче на “Пиаджо”

Основаната през 1884 г. в Генуа компания на Риналдо Пиаджо първоначално е посветена на корабно обзавеждане, жп вагони, мотори и трамваи.

С избухването на Първата световна война обаче навлиза и в самолетната сфера – бизнес, от който се храни в продължение на десетилетия.
“Рай за двама” – тази реклама навремето продаде милиони двуколесни скутери.
След Втората световна война синовете на Риналдо – Енрико и Армандо, бързо усещат накъде духа вятърът на промишлената революция.

Енрико Пиаджо надушва, че е необходимо да се наблегне най-вече на сферата на индивидуалната мобилност.
Така се ражда скутерът “Веспа” – продукт на ниска цена за широко потребление. Във фабриката в град Биела се изгражда модел на мотоскутер по подобие на малките мотоциклети за парашутисти.

Прототипът с името MP5 е наречен “Патето” заради странната си форма. Той не се харесва особено на Енрико, който натоварва инженер Корадино д’Асканио да го преобрази.

Прототипът никак не допада и на самолетния проектант. Той го смята за неудобен и с твърде трудни за сменяне гуми.

v4

На всичкото отгоре непрекъснато цапа дрехите заради предавателната си верига. Самолетният инженер Д’Асканио успява да намери разрешение за всички тези проблеми.

Поставя скоростната кутия на кормилото, за да улесни управлението. Измисля каросерия, защитаваща облеклото на водача от цапане. Той има възможност да управлява седнал удобно и сигурно на седалката, а не както при предишните видове двуколки – с риск за равновесието си върху високи колела.

Новият модел на Д’Асканио вече няма нищо общо с “Патето”.

С помощта на дизайнера Марио д’Есте инженерът поставя началото на първия проект за “Веспа” (в превод – оса), който е патентован през април 1946 г.

ves6

Първите реакции на публиката след представянето на “Веспа” са доста противоречиви. Въпреки това Енрико Пиаджо пуска 2000 бройки от моторчето в серийно производство. Дебютът му е в римския голф клуб.
Енрико Пиаджо опитва да разпространява модела си чрез производителите на мотора “Гуци”, но те отказват, защото го смятат за твърде неуспешен. “Веспа” обаче прави чудо в края на 1947 г.

Ако през 1946 г. произведените моторчета са малко над 2000, през 1948 г. те са вече близо 20 хил.

През 1950 г. цял свят аплодира италианското чудо с прекрасен дизайн. Клубове “Веспа” се раждат в Азия и Америка.

Скутерът започва да се прави във фабрики в 13 държави, а се продава в 114. През 1956 г. се произвежда милионният мотор. До днес пък са произведени над 16 млн. скутера. “Веспа” става символ. Линията му е мека и елегантна, двигателят му замърсява малко, дисковите му спирачки са сигурни.

“Веспа” се превръща в обект на обожание и след като се лансира в киното, където става символът на “Долче вита”.

ves7

Чуждестранните журналисти говорят за Италия като за “страната на “Веспа”. Одри Хепбърн и Грегъри Пек, яхнали “Веспа” в “Римска ваканция”, са само началото на плеядата кинозвезди, фенове на моторчето.

Вездесъщата “Веспа” прави компания в различни филми на Ракел Уелч, Урсула Андрес, Жералдин Чаплин, Мила Йовович, Марчело Мастрояни, Джон Уейн, Хенри Фонда, Гари Купър, Жан-Пол Белмондо, Антонио Бандерас, Джуд Лоу, Жерар Депардийо…

9 НЕПОЗНАТИ ФАКТА ЗА МАТЕРА

Пещерните жилища на Матера са под протекцията на ЮНЕСКО от 1993 г.

Матера е едно от най-античните селища в света. В нея природата и човекът моделират скали и територия от праисторически времена, издълбавайки в скалите пещери, които след това се превръщат в подслони, обори, кошари, маслобойни, домове, цистерни, църкви.

С изкопания материал след това се строят сгради на стъпаловидни нива и се свързват със стълбища.

Те минават над пещерите, създава се и система за събиране на дъждовната вода. Така се раждат двата пещерни квартала – Кавеозо ,на юг, и Баризано, на север. Заедно с централния квартал Чивита те заемат 36 хектара.

В тази пещерна реалност хората живеят до 1952 г. Тогава със специален закон правителството изнася 15 000 обитатели на пещерните жилища «саси» и ги пренася в нови квартали.

През 1986 г. с нов закон се започва тоталното реструктуриране на старите квартали. Раждат се уникални музеи, галерии, хотели, ресторанти. През 1993 г. ЮНЕСКО обявява Саси ди Матера, Пещерните жилища на Матера, за световно културно наследство.

1.Матера не е град за селфи туристи, а за хора със задълбочени интереси в историята и културата.

До Матера не се прескача набързо, колкото да се щракне снимка и след това да се продължи към друга дестинация.

Това е така, защото идването до града е сложно и дълго, ако пътувате с кола, влак или автобус от който и да е град на Италия (от Рим например са близо 6 часа).

Затова тук пристигат наистина заинтересовани от Матера хора. Из града няма да видите тълпи от нискотарифни туристи.

Придвижването до Матера от София е много по-кратко – един час със самолет до летището на Бари, и един час с кола под наем до Матера, която е на 60 км.
2.Матера е най-сигурният град в Италия.

Тук престъпността е най-ниска, затова открай време Матера е в дъното на класацията по брой престъпления от общ характер, която се оглавява от Милано, Болоня, Римини, Торино и Рим.

Как се обяснява съществуването на подобен остров на спокойствието в Юга, пропит от мафия?

Някои казват, че е заради незаинтересоваността й от бедните градове, други пък твърдят, че престъпността е правопропорционална на масовия туризъм в тях.
3.Матера е един от най-бедните градове в Италия.

Средният БВП на глава от населението е 13 000 евро (в Милано например е 37 000 евро).

Въпреки това не виждате бедност из Матера – няма клошари, просяци или шляещи се имигранти, навсякъде е чисто, а сградите изглеждат като току-що реставрирани. Центърът е пълен със скъпи бутици.

Заведенията са изненадващо приятни, тъй като комбинират нови тенденции с исторически дадености. Перфектно реновирани каменни жилища са красиви места за музика и аперитиви.
4.Матера е сред общините с най-голяма повърхност в Италия.

Звучи парадоксално, но със своите 392 кв.км.територия Матера може да побере в периметъра си Торино и Милано.

Въпреки че има малко над 60 000 жители, улиците на града са оживени всеки ден от седмицата.

В историческия център, разположен вертикално, разстоянията се мерят не в километри, а в стъпала.

Ако попитате местен колко е разстоянието от едно място до друго, той може да ви отговори, че е 40 или 140 стъпала.
5.Матера е град на бавния туризъм, при който се харчат повече пари.

Тук е пълно с малки и изискани структури за богати туристи.

Катерейки се из града, се натъквате на пет и четиризвездни хотелчета, както и на много спа центрове, издълбани в пещерните жилища.

В идеално реставрирани масерии (местните ферми) отпреди няколко века двойната стая може да струва 600 евро на вечер, но предлага уникален лукс.

За периода 2010 -2017 г. броят нощувки в Матера е скочил със 176%, което е рекорд в Италия.

През последните 7 г.броят туристи е нарастнал със 152%.
6.Как да стигнем до Матера?
Матера не е свързана с Националните италиански железници, а Базиликата е единствената италианска област без летище. До края на 2018 г. трябваше да бъде готова гарата на Апуло-луканските железници.

Удвоява се и регионалната жп линия от Бари до Матера, чрез която разстоянието между двата града ще се взема за 58 мин.
От София до Матера може да се стигне със самолет София-Бари. След това с автобус, регионален влак или кола под наем до Матера (60 км).
От италианските градове – със самолет или влак до Бари, а оттам с регионалните жп линии, автобус или кола под наем до Матера.

С кола от северните градове – по магистралата А1 или А30 до Потенца, а след това – по държавния път Базентана.
7.Къде да отседнем?
В Матера хотелите не са много, но има 386 структури от типа „Bed and Breakfast” и 325 ваканционни къщи и апартаменти.

Има цени за всички джобове – общото при всички тях е високото качество на предлаганите услуги.

Заради архитектониката на града много от туристическите структури са в исторически сгради или пещери.
8.Как да видим Матера през 2019?
На 19.1.2019 е официалното откриване на годината, в която Матера ще бъде европейска столица на културата заедно с Пловдив.

На тази дата 2019 музиканти от Европа ще огласят италианската община.

Те ще бъдат част от 27 групи от ЕС и на 27 от област Базиликата. Стартът на всеки посетител ще бъде от Кава дел Соле, Скалната кариера на слънцето, която се намира на няколко км от града.

Там ще има сцени на открито и закрито, където ще се провеждат всички спектакли- всеки е предназначен за максимум 500 души. Оттам ще тръгват и автобуси, които ще извозват до сърцето на Матера.
„Матера 2019” няма да остави след себе си нови инфраструктури и сгради, както стана при предишни културни столици.

Тя ще ви даде единствено емоции и възможността да създавате култура „с ръцете си”.

Идеята на фондация „Матера-Базиликата 2019”, чийто директор е Паоло Вери, е да не бъдете зрител, а участник във всичко, което ще се случи в града.

Ако решите да посетите Матера през 2019, ще го направите, не за да се възхитите от красотата на Матера, а за да създадете и вие нещо в нея.

Веднъж пристигнали в града, няма да бъдете туристи, а ще станете временни граждани на общината.

Това ще стане с помощтта на временен паспорт от 19 евро. Той ви дава право да участвате в 5 събития дневно и задължението да оставите предмет, свързан с култура – например книга.

Ако не носите, ще трябва да я купите и да я подарите на града.
Над 300 събития са програмирани в рамките на 48 седмици. Всички спектакли и културни събития се въртят около пет теми – „Корени и пътища”, „Непрекъснатост и скъсване”, “Минало бъдеще», „Утопии и антиутопии”, „Размисли и връзки”. „Матера 2019” разполага за всичко това с бюджет от 48 млн.евро.
9.Какво е посланието на „Матера 2019”?
Един южен италиански град преобръща наопаки парадигмата на примирението и на вечно оплакващия се Юг. Отправя предизвикателство към бъдещето чрез младите и чрез културата като фактор за развитие. 2019 г.не е крайна цел, а начална точка за Матера.

ВИЖ ОЩЕ

Тратория, остерия или ресторант?

Сан Джиминяно – средновековният Манхатън

Всичко за гондолиерите на Венеция

10 неща за италианците

Прочида – слънчевият остров