Фавиняна е част от Егадския архипелаг до Сицилия

Няма смисъл да ходите до Малдивите. Остров Фавиняна е с цветове, които ви заслепяват с яркост и  красота и е само на един час полет от Рим.

На всичкото отгоре Трапани, най-близкият сицилиански град, е свързан с останалите летища на Ботуша чрез нискотарифни полети. Пътуването до него може да ви струва и 30-40 евро в едната посока.

Фавиняна е главният от Егадските острови, на запад от Сицилия. Дългият 9 и широкият 4 км.остров е с формата на пеперуда, която по средата е разделена от планинското възвишение Санта Катерина.

Ако обичате морето, морската фауна, зеленината, цветята, е, значи сте улучили точното място. Избегнете август, когато е пълно с туристи. През останалото време на годината може да се насладите с пълни шепи на прелестите на острова.

Дори май и септември  са подходящи за събиране на тен и за къпане в прозрачните води – тогава може да попаднете на изключително изгодни оферти за хотели. Фавиняна може да се види и през студените сезони – природните му хубости са толкова много, че дори и през зимата и есента може да им се насладите подобаващо. Кухнята, в която изобилстват рибните ястия, е превъзходна.

Как се стига

Основен пункт на пристигане на туристите е летището на Трапани. Друг вариант е това на Палермо, но то е по-далече. Оттам се взема автобус до пристанището на Трапани, след което се качвате на ферибот – има на всеки час.

Най-добрият начин на придвижване на самия остров Фавиняна е велосипедът. На всяка крачка има магазини и офиси, които предлагат велосипеди под наем по 5 евро за цял ден.

Ако пребивавате на Фавиняна през лятото и искате да обиколите острова с лодка или моторница, ще видите, че такива се наемат на пристанището. Най-изгодно е, ако се включите в група от 10-15 души. Много от собствениците предлагат и обед на борда.

За хотел, къмпинг или стаи под наем може да видите сайтовете на egadivacanze  и campingegad.В центъра на Фавиняна е пълно с ресторанти и заведения за хранене. Разбира се, задължително е да се опита от специалитетите с риба тон. Допреди години на Фавиняна се ловеше през всеки май риба тон.

До морето може да се стигне в много пунктове от острова. Обикаляйки с велосипеда си, може да спрете на един от платените плажове или пък на някой от свободните плажове, които са указани с табели из острова.Безпорно най-красивото крайбрежие на острова е това на Cala Rossa. Кристално чистите води, синият им цвят, който варира от небесен до тюрказен, са неповторима гледка.Другата прелест на Фавиняна е Cala Azzurra. Дъното на морето до брега е покрито с пясък и е плитко, но само малка част от брега е с пясък, останалата е скалиста.

Друг известен плаж е Cala Rotonda. Това е скалистият плаж, който е прочут като раят за любителите на гмурканията. Изключително диво и очарователно местенце.

Ако предпочитате комфорт на плажа, тогава изберете Lido Burrone. На плажа, който съчетава пясъчна със скалиста зона, може да се наемат легла и чадъри, има и бар-ресторант.

По време на престоя си на Фавиняна не може да не видите и едновремешната инсталация за лов и преработка на риба тон La Tonnara Florio.

Бившата фабрика е разположена на две крачки от пристанището. Днес е едно от най-предпочитаните места за организиране на сватбени церемонии или други събития.

ВИЖ ОЩЕ

Остров Сан Пиетро 

Еолийските острови

Егадските острови

Богатите римляни обитавали домус, а бедните – инсула

Нищо ново под слънцето днес – в миналото богатите древни римляни обитавали големи вили, наподобяващи сараи, а бедните – многоетажни сгради, подобни на блокове.

Богатството на едновремешните обитатели на Римската империя обаче се виждало и от това, къде ходели по нужда.

Докато заможните разполагали със собствени помещения с пейка с една дупка, бедните ходели на общeствени тоалетни, в които сядали и десетки един до друг на каменни пейки с дупки.
Древният Рим заемал площ около 1280 кв км, или почти колкото днешната историческа част на Вечния град.

Ясно е, че около 1,5-те милиона обитатели не можели да се вместят в него, още повече че в пространството му имало и улици, площади, обществени сгради, базилики, пазари, паркове, градини, терми и др.

Как древните римляни се справяли с липсата на пространство за живеене?

Като изграждали блокове, или разположени едно върху друго жилища. Всеки от тези „апартаменти” бил наричан инсула (insula).

Подобни древноримски кооперации са открити при разкопките на древноримското пристанище Остия, близо до Рим, в началото на XIX век. Има много такива и до хълма Палатин в Рим.

За разлика от тях, останките от богаташки древноримски къщи могат да се видят в Помпей и Херкулан, до Неапол. Този тип вила за богопомазани била известна като домус (domus).
Народните жилища от типа инсула, където живеели хората от простолюдието в Рим, били отворени към улицата, както се прави и днес с блоковете.

Понякога блокчетата били залепени едно за друго, понякога били изолирани. Имало и такива, свързани помежду си чрез вътрешен двор, или нещо от рода на днешните затворени комплекси. Те имали врати, стълбища и прозорци, гледащи и навън, и навътре към двора.
В периода след III в.пр.Хр. блоковете обикновено се правели на три етажа. Те обаче били изложени на рисковете от срутвания и пожари.
Същевременно древноримските вили, в които живеели богатите, били здрави и стабилни постройки.

Обикновено били изграждани от тухли и смес от пясък, чакъл, вода и цимент, и имали само един етаж.

Такава била градската къща на богатия римлянин. Тя нямала никога прозорци към външната част, а само към вътрешния двор.

Извънградската вила пък имала по-различна конструкция, съобразена със земеделските нужди.

Вилата била разположена хоризонтално – така били наредени една до друга различните помещения в нея. Първо бил вестибюлът, после централната стая (атриум), откъдето се влизало и в другите стаи – спалнята, залата за банкети, в която гостите можели да се хранят излегнати на легла.

Имало и други странични стаи, както и стая, наподобяваща салон. Богаташите наемали стаите, разположени във външната част на вилите си, на търговци и занаятчии. В най-вътрешната част на вилата пък имало парк и овощна градина. Не липсвали и фонтани и малки басейни.
Предполага се, че първите домус се родили през VIII в.пр.Хр. – оттогава поне датират историческите данни за съществуването им.

Стените на тогавашните вили били направени от влажна глина, пресирана върху клони, докато покривите на къщите били направени от големи клони, покрити със слама.
След VI в.пр.Хр.къщите следвали етруския модел на изграждане, според който жилището се изграждало около предверието, в което през процеп отгоре влизали светлина и дъждовна вода, събирана за нуждите на домакинството.

В градината също се събирала дъждовна вода в цистерни за нуждите й. В продължение на поне три века стените били изграждани от туф.
За разлика от останалите помещения в къщата, кухнята била винаги малка стаичка. Тя нямала постоянно разположение – понякога в предната част, понякога в дъното на жилището.

Общото било обаче, че винаги била малко и тъмно помещение.
Банята била винаги прикрепена към кухнята и обслужвала господарското семейство.

14 акведукти пренасяли 1 млрд.литри вода до Рим всеки ден, в това число и до фонтаните и басейните й.

Всяка къща си имала собствена канализация, чрез която се снабдявала с вода от акведуктите.

При Траян (98-117 г.) водата била доведена до десния бряг на река Тибър. Дотогава римляните черпели вода единствено от кладенците.

След това станало възможно към акведукта да се вържат и разклонения, но всеки римлянин трябвало да плаща абонамент за личните и земеделските си нужди, за да черпи от водата.
Римската баня (балнеум) била копие на римските терми. В някои от богаташките вили можело да се види дори библиотека, както и солариум, служещи за развличане на гостите.
От това къде ходел на тоалетна, се виждало и колко е богат римлянинът. Заможните имали самостоятелни тоалетни във вилите си domus.
Римляните много държали на личната хигиена, както и на грижата за тялото си – те заемали много време от ежедневието им.

Този аспект западнал с идването на варварите и на християнството, за които грижата за тялото била грях и излишна прищявка.

В каталога от римски монументи, редактиран през IV век, могат да се изброят над 150 тоалетни в Рим. Те били известни с името latrine.

Едва много столетия по-късно личната хигиена отново била издигната в култ. През Средновековието например да се къпеш повече от един път годишно било смятано едва ли не за грях. През XVII и XVIII век богатите се поливали обилно с парфюм, за да прикрият миризмата на мръсно. Едва в началото на XX век се почувствала нужда от канализация и наличие на течаща вода по домовете.
В Древния Рим пък жителите се миели почти всеки ден в многото терми и басейни. Като „миещи препарати” използвали сода, камък, луга.

Както жените, така и мъжете, се мажели след баня с различни ароматни олиа, за да миришат на хубаво.

Частните бани и тоалетни били привилегия на богатите, докато останалите римляни посещавали обществените тоалетни. Те били разположени често до някоя голяма порта и били защитени от дъжд, но проветриви.

Първите обществени латрине датирали от имперския период. Изходните води от домашните тоалетни се извеждали с големи теракотени тръби към обща яма, наричана черен кладенец.

В общите тоалетни хората се срещали не само по нужда, а и за да си бъбрят. Римляните не изпитвали срам, нито пък необходимост да крият интимния си живот. Не ги дразнели и лошите миризми.

Някои експерти поддържат тезата, че в общите тоалетни римляните се делели според пола и възрастта, а други смятат, че подобно деление не е правено. Помещенията с клозетите били обикновено правоъгълни или с формата на полукръг, а седалките били покрити с мрамор с дупки по протежение на стените. Римляните си давали сметка, че личната хигиена е основно нещо за здравето. Неслучайно думата хигиена идва от името на Dea Igea.

Римляните не смятали изхождането за нещо срамно, затова и дори се молели на някое от божествата, по време на нуждите си, за да ги извършат по-добре – на Sterculius и на Crepitus.

Едва по-късно, при християнството, ходенето по нужда се превърнало в нещо срамно. Римлянките пък имали свое божество, което ги защитавало по време на цикъла им – Dea Mena.

(Материалът е публикуван във в.”24 часа”)

ВИЖ ОЩЕ

Древноримската магистрала “Апия Антика”

Древноримските шпиони

Непознатата Тоскана

Ето къде можем да отидем в Тоскана, заобикаляйки претъпканите туристически дестинации

За онези, които следват класическия маршрут на туристите в Тоскана, включващ задължителните спирки Флоренция и Сиена, градът на туфа – Питиляно (Pitigliano), може да остане и встрани от пътя.

Древното градче, известно с прозвището „Малкия Ерусалим“ обаче е толкова внушително и приказно, че направо ви стряска с красотата си, която си струва специално пътешествие до него. Скалата от туф, в която е изваян Питиляно, се явява изневиделица иззад завоя на пътя, водещ към него от близката община Манчано.За идващите с кола от Рим или Флоренция Питиляно изглежда като магически спектакъл, „увиснал“ върху хълма от туф.Питиляно е на 170 км северно от Рим и на около 200 южно от Флоренция. Той се намира в тосканската зона Марема, в която живописни полета с лавандула се редуват с ароматни лозя и разноцветни хълмове. Смята се, че тосканското градче крепост е с етруски произход. Наричат го Малкия Ерусалим заради присъствието открай време на еврейска общност в него.
Питиляно е заобиколен от трите си страни от стръмни бездни, които му придават едновременно величествен и страховит вид. Серия от пещери зеят в дългата скална маса от туф.

През 1556 г. Николо Орсини IV, който подкрепя присъствието на евреите на територията си, дарява на личния си лекар евреина Давид де Помис терен, на който да бъде поместено еврейско гробище. През 1598 г. се изгражда и Синагога.

Няколко години по-късно графство Питиляно се слива с Великото херцогство на Тоскана, а през 1622 фамилията на Медичите дава началото на местното гето.През XIX век евреите съставляват една четвърт от населението на Питиляно, заради което то започва да бъде наричано Малкия Ерусалим.С Обединението на Италия преди 150 г. много от евреите напускат Питиляно, за да се заселят в Ливорно, Рим или Флоренция.
През 1938 г. еврейската общност в Питиляно наброява едва 70 души, които намаляват още повече заради расистките закони. 30-ината евреи, останали в Питиляно по време на преследванията през Втората световна война, биват подпомогнати и укрити с помощта на местни католически семейства. Днес в града живеят само няколко еврейски семейства.
Уникалността на Питиляно произтича най-вече от факта, че той е изцяло вграден и изграден в една единствена скална маса от туф.
Според легендата наименованието произлиза от имената на двама древни римляни – Петилио и Чилияно. Двамата, след като открадват златната корона от статуята на Юпитер на Капитолийския хълм, побягват към Етрурия и се скриват именно на мястото, където днес е Питиляно. Градът остава римско владение до идването на лонгобардите.
Заедно с намиращите се наблизо градчета Сована и Сорано Питиляно е бил навремето част от триъгълна крепост под контрола на знатната фамилия Алдобрандески. Истинската му прелест обаче блесва по-късно, когато става владение на фамилията Орсини, чийто дворец може да се види днес в града.
От XIV век нататък многобройни еврейски семейства, забегнали от Рим, намират подслон в Питиляно, давайки по този начин началото на еврейската общност. С върволицата си от тесни и живописни улички еврейското гето е очарователно и днес. Едно от бижутата му е Синагогата, реставрирана преди 15 г.
И много други сгради, изоставени след войната обаче са реставрирани след 80-те години на миналия век.
Дворецът Орсини е най-важната забележителност в Питиляно. Роденият през XIV век палат е бил реставриран от Николо III и от архитекта Антонио да Сагало по всички канони, валидни за Ренесанса. Това може да се види от гербовете, изработката на портите и от площадчето с колоните пред него, но така също и от вътрешните зали и салони.
В намиращия се отзад двор пък грее фонтан с пет арки, пред който има и акведукт от XVII век.
От площада пред двореца тръгват три живописни улици, осеяни със стълбища, ложи, декорации и какво ли не още. Над тях висят украсените с декоративни елементи от дялан камък в рустикален стил балкончета и тераски на сградите.Магазинчета и дюканчета, продаващи от сувенири до колбаси и вино местно производство, преливат едно връз друго по протежение на трите улици.
Централната улица извежда до Катедралата в бароков стил, до която се извисява величествено камбанарията й.
В сърцето на плеядата от улички се кърши още една църква – „Свети Роко“. Това е най-старата църква в градчето, тъй като датира поне от XIII век. Въпреки сравнително семплата си ренесансова фасада вътрешността й е пищна и е осеяна с афрески и изрисувани гербове. На видно място е и гербът на Савоите.
За мнозина в Италия Питиляно е известен като градът на туфа, но и на доброто бяло вино.

„Питиляно ДОК“ (с деноминация за контролиран произход) е бяло вино, идеално за аперитиви. То се комбинира перфектно с рибни ястия, но най-вече с предястия. Бялото вино се отпива с удоволствие и успоредно със зеленчукови супи или пък с меки сирена, сервирано на температура 8-12 градуса.
Любопитен е обаче и начинът, по който виното се продава в Питиляно.
В действителност повечето магазинчета за вино са част от подземния Питиляно – това е верига от свързани помежду си пещери, гълъбарници, мазета и тунели, някои от които достигат 100 м. под земята.
Всички те са част от културното наследство на Питиляно и в тях се съхраняват планини от ценни бутилки вино. Всяка година между август и септември по случай традиционната инициатива „Винен септември“ подземният Питиляно се отваря в продължение на 4 дни за широката публика и за ценителите на качественото вино.
МАТЕРИАЛЪТ Е ПУБЛИКУВАН ВЪВ В.”24 ЧАСА”

Прочети още

Селфито на Ренесанса

Давид на Микеланджело

Какво да видим гратис в Рим

Когато сте в Рим, вижте безплатно Караваджо
Рим предлага много възможности за любителите на лукса във всички сфери по подобие и на много други столици. Няма обаче друго място в света, което да е концентрирало толкова история и изкуство пет звезди.

В Италия се намират 70 на сто от всички културни ценности в света.

Ако при първата си визита в Рим сте посетили задължителните за един тур музеи, а безплатно – и  всички площади, то при втора визита може да се насладите безплатно на творбите на Микеланджело Меризи, по-известен като Караваджо. Съзерцаването на драматичния начин, по който Караваджо анализира чрез светлината физическото и емоциалното състояние на героите си, е неповторима емоция.

За да разгледате гратис творенията на Караваджо, ви е необходим час – час половина, тъй като те се намират в близостоящи сгради в сърцето на Рим.

С Караваджо може да се опиете, влизайки в няколко църкви.

На две крачки от площад „Навона“, до Сената се намира църквата „Сан Луиджи дей Франчези“ (San Luigi dei Francesi).

Влизайки в нея, се насочете към лявата й част – там се озовавате пред цикъл от три фрески, посветени на Свети Матей, които геният рисува през 1599-1600 г.
Четвърти шедьовър на Караваджо – „Мадона дей пелегрини“ (Madonna dei Pellegrini), също може да се види наблизо.

Само на няколко минути пеша се намира площадчето „Сант Агостино“  (Sant’Agostino) с едноименната църква, в чиято капела е въпросната творба.

В безплатната изложба на Караваджо влизат още два шедьовъра.

Те ви чакат в църквата „Санта Мария дел Пополо“ (Santa Maria del Popolo) на Пиаца дел Пополо.

В Италия всички наричат Чивита ди Баньореджо “Умиращия град”

Ако имате свободен ден, когато сте в Рим, и искате да видите нещо уникално във всяко едно отношение, то тогава идете до Чивита ди Баньореджо (Civita di Bagnoregio).

Свързаното единствено с тесен мост с останалата част от света градче ви грабва веднага – то прилича на излязло от приказките.
Когато през зимата е обвит в мъгла, Чивита наподобява призрак, плаващ в море от облаци. Той прилича на увиснало в нищото селище, тъй като единствено сградите му се извисяват в лунния пейзаж.
Чивита ди Баньореджо се намира на 80 км северно от Рим и е разположен върху скала от туф (вид мек вулканичен камък), която с течение на времето и под действието на ветровете, дъждовете и слънцето се рони и смалява непрекъснато.
По подобен начин е “изчезнало” малко по малко в миналото и мостчето, което е било единствената връзка със света.

Днес на неговото място има изграден тесен мост от железобетон.
Често повтарящите се земетресения и свлачища в миналото са си казали думата.
Днес е трудно и рисковано да се живее в Чивита. Въпреки това десет жители са останали верни на традициите на прадедите си и обитават и в момента заредените с очарование къщи.

Градчето пленява с изгледа си още отдалече. Той покорява обаче не само заради “провесеността” си в пространството, а и заради средновековния си чар.

Затова е открай време любимо място за снимки на много режисьори от киното.
Чивита има дори свой кинофестивал.

Всяка година в градчето, до което се стига само пеша, се провежда международен Фестивал на моторите в киното.

Мотоциклети, супербързи коли, самолети и космически кораби, пресъздадени в най-различни филмови ленти, са главните герои на фестивала, който се провежда през юни.
Още Федерико Фелини през 1954 г. снима в Чивита сцени от филма си “Улицата” с участието на Джулиета Мазина и Антъни Куин. За него получава и първия си “Оскар” за най-добър чуждестранен филм.

Костюмите, използвани във филма, могат да се видят в музея на асоциацията “Пиеро Таруфи” в градчето, който се намира в бившата кланица.
Уникалният Тото, смятан за един от върховете на италианското кино, се снима също в Чивита – във филма “Двамата полковници” на Стено (1962).
Пак тук се снима и филмът с Алберто Сорди “Общо въстание” (1970) на Луиджи Дзампа.

Чивита ди Баньореджо се намира в провинция Витербо. До него може да се стигне с кола от Рим по магистралата А1, след като се достигне отклонението за град Орвието.

Оттам, следвайки указанията за Чивита ди Баньореджо, туристите стигат лесно до спиращото дъха място.
Тясното пешеходно мостче е изградено през 1965 г. Въпреки че в миналото се е влизало само пеша в града, от известно време управата му разреши в определени часове жителите да преминават по него и с мотори, и велосипеди.
Издигнатото нависоко градче е заобиколено отвсякъде от Долината на деретата. От която и част на Чивита да се погледне надолу, се виждат стръмни и страховити оголени хълмове.

Те са образувани вследствие на непрекъснатата корозия още от античността. Долината на деретата е разположена между езерото Болсена на запад и долината на река Тибър на изток.
В действителност скалата, върху която е градчето, е съставена от два пласта, различни по възраст и произход. По-древната е с морски произход и съставлява основната част на скалата, която се поддава най-много на корозията.

Горните части пък са се формирали от лава и туф. Долината на деретата е дотолкова пострадала от корозията, че остава напълно оголена и дива и напролет, когато всичко останало наоколо цъфти.
Чивита ди Баньореджо е основана преди 2500 г. от етруските. В древността там се е прониквало през пет порти. Днес обаче портата Санта Мария е единственият вход към селището.

Средновековните къщи и църквата “Сан Донато”, които се намират във вътрешността на селището, преливат от чар. Интересни за разглеждане са и Палацо Весковиле, мелницата от XVI век, както и къщата, в която се е родил Свети Бонавентура.

Портата Санта Мария също смайва с двата лъва, които държат в лапите си глава на човек.

ВИЖ ОЩЕ

Венеция low cost

Белият град ЕУР

Римските замъци

По стъпките на Ромео и Жулиета в Тускания, на 90 км от Рим

Базиликата “Сан Пиетро” в Тускания, на 90 км.от Рим, е загадъчна и величествена по много причини.

Когато обаче през 1968 г. режисьорът Франко Дзефирели я избира, за  да снима сцената с тайната сватба на Ромео и Жулиета в едноименния си филм, той придава на църквата още по-чаровна атмосфера.

Шекспировата трагедия, интерпретирана от Дзефирели, всъщност се снима далече от Верона. Повечето от ключовите сцени в нея са изиграни в Губио (Умбрия), Артена (Лацио), Пиенца (Тоскана), Тускания (на границата между Лацио и Тоскана).

Тускания и нейната базилика в романски стил “Сан Пиетро” са сцените на едни от ключовите моменти във филма с участието на Оливия Хъси и Ленърд Уайтинг  . Именно в тази църква двамата влюбени се женят тайно.

И едни от последните сцени на трагедията са снимани тук – в криптата на “Сан Пиетро”, където е фамилната гробница на Жулиета.

Спирайки се на 16-годишната Оливия и на 18-годишния Ленърд за главните роли, навремето Дзефирели прави революционен избор. Режисьорът избира младите и напълно неопитни Хъси и Уайтинг за филма си, предпочитайки ги пред актьори от ранга на Елизабет Тейлър например,  превръщайки по този начин филма в творба за млади и от млади хора.

Филмът на Дзефирели е кандидат за няколко оскара, но в крайна сметка печели този за операторско майсторство на Паскуалино де Сантис, и за костюми – на Данило Донати.

Филмът е награден с “Давид на Донатело” за режисура, получава и “Сребърни ленти” за най-добър филм, режисура, операторско майсторство, за музиката на Нино Рота, за сценография и костюми.

Тускания се намира в зоната на Туша, на границата между Лацио и Тоскана. Това всъщност е южна Етрурия, както е древното име на зоната.

Тускания очарова със средновековния си вид, но всъщност е с много по-древен произход, водещ към етруските и към древните римляни.

Църквата “Сан Пиетро” и площадът пред нея, които се виждат във филма на Дзефирели, са в романски стил и датират от XI век.

Базиликата се издига върху едноименния хълм, на който в миналото се намирал етруски некропол. До  XV в. “Сан Пиетро” служела за катедрала на Тускания.

Вътре в църквата още могат да се видят оригиналният под и презвитер. Именно тук двамата влюбени се вричат във вечна вярност прeд монаха Лоренцо и под протекцията на бавачката.

До олтара се намира и криптата, пред която има 28 колони. Тук се развива драмата със самоубийството на двамата влюбени.

“Сан Пиетро” в Тускания е обаче не само място, избрано за снимки в “Ромео и Жулиета”.

В базиликата са снимани и ред други ленти – “Отело” на Орсън Уелс (1952), “Евангелието по Матея” на Пиер Паоло Пазолини (1964), “Армията Бранкалеоне” на Марио Моничели (1966), “Носталгия” на Андрей Тарковски (1983), “Франциск” на Лилиана Кавани(1989) и мн.др.

Как да стигнем до Тускания?

Тускания е градче с 8000 жители, на 90 км северно от Рим. Той се намира близо до Витербо.

До Тускания може да се стигне с кола от Рим по магистралата А12 Рим-Чивитавекия (Аурелия) – до Таркуиния, а след това по провинциалния път SP3.

Може да се стигне от Рим и по пътя Касия до Ветрала, а след това по провинциалния път SP2.

От север до Тускания може да се стигне по магистралата А1 до Орте. Оттам се хваща държавният път SS 675 до Витербо.

С влак – най-близките гари до Тускания са Витербо, Таркуиния, Монталто ди Кастро и Орте.

ВИЖ ОЩЕ

Умиращият град

Витербо – градът на папите

Популония – пристанището на етруските

Какво да видим близо до Неапол? Малкият остров Прочида е на половин час от него и ще ви зареди с добро настроение за седмици занапред

Забравете хаотичните Капри, Иския, Позитано и Амалфи. Да, те са прекрасни, но са в клопката на туристическата индустрия – тя изсипва всеки ден в тях автобуси с  хора, от които изтисква пари.

Ако отивате до Неапол или Рим за няколко дни и искате да си напълните душата с море и колорит,  идете до Прочида.

Малкият остров, който е на половин час от Неапол,  не влиза в традиционните маршрути, защото е напълно непретенциозно място. В него всичко е много натурално и няма никакъв лукс.

За сметка на това има много цветове, настроение и неаполитанска атмосфера, непокварена от масовия туризъм . Местните хора са изключително сърдечни, защото все още не им е писнало от орди посетители.

За мнозина Прочида е просто междинната спирка на ферибота от Неапол за остров Иския, на която не слизат. Но както знаем, междинните спирки понякога се оказват доста по-приятни от крайната дестинация.

Достатъчна е една кратка обиколка из малкото островче, за да си дадете сметка за експлозията от слънце и колорит, която то представлява.

Катерейки се по неговите тесни улички, със сигурност ще попаднете в плен на чара им.

Всичко изглежда като част от една цветна мозайка, в която пред очите ви се редят бедни и пъстри къщички с шарено пране, а до тях наднича прелестна зеленина.

Прочида е рибарски остров, затова и тук няма да видите бляскави хотели и ресторанти.

Не забравяйте удобни обувки – от пристанището до горната част на острова, откъдето се откриват умопомрачително красиви панорами, е все едно да изкачите 23-етажна сграда.

За италианците Прочида е символ най-вече на две неща. Мнозина го наричат Островът на Артуро – като едноименния роман на Елза Моранте, бившата жена на Алберто Моравия. Действието в знаковата за италианската литература книга се развива изцяло в Прочида.

От друга страна, Прочида е островът, на който е сниман филмът “Пощальонът” на Майкъл Редфорд и Масимо Троизи. Той беше номиниран за 5 Оскара, въпреки че спечели само един за музиката на Луис Бакалов. Неаполитанският актьор Масимо Троизи почина 12 часа, след като приключи снимките на острова през 1994 г.

Не забравяйте да хапнете порция спагети с миди (8 евро) в Locanda del Postino на рибарското пристанище Marina di Corricella (Марина ди Коричела) – това е ресторантчето, в което Марио Руополо (Троизи) се влюбва в Беатриче (Мария Грация Кучинота). Филмът се вдъхновява от романа на Пабло Неруда “Пощальонът”.

И сцените на рояк други филми са снимани на острова – като се започне от “Франческа и Нунциата” със София Лорен и Джанкарло Джанини,  “Осъден в очакване на присъда” с Алберто Сорди, “Суперсвидетелката” с Моника Вити, и се стигне до “Клеопатра” с Елизабет Тейлър и “Талантливият мистър Рипли” с Мат Деймън и Джъд Лоу.

И ако след всичко това сте заинтересовани да посетите островчето, ето няколко съвета как се стига до него.

От Неапол до острова пътуват на всеки час фериботи или корабчета (aliscafi).  Фериботите тръгват от Calata di Massa на пристанището и пътуват час до Прочида (11 евро).

Корабчетата пък тръгват от Molo Beverello и пътуват 35 минути до острова (15 евро). Тук може да видите разписанието им.

Прочида е вулканичен остров, който спокойно може да обходите за ден и без да преспивате на него.  Той е най-малкият от островите в Неаполитанския залив – неговата повърхност е 4 кв.км.

Ако все пак решите да му се насладите както подобава, най-добре е да си потърсите хотелче или стая под наем в зоната на пристанището (Marina Grande) или до най-чаровната зона – рибарското пристанище Марина ди Коричела, където е пълно със заведения.

Ако обичате да вървите пеша, спокойно може да видите забележителностите и без транспорт. В противен случай може да си наемете на пристанището електрически велосипед (20 евро на ден) или моторче. На пристанището ще видите и спирка на градския транспорт, както и на таксита.

Със сигурност плажовете няма да ви харесат – те са малки и са с черен  пясък заради вулканичния произход на острова. Въпреки това имат своя чар, защото са диви и са обрасли с кактуси.

Най-лесно достъпният плаж пеша се намира недалече от Марина ди Коричела. За да слезете до него, трябва да минете по 186 стъпала.

Какво да видим?

Хубавото на Прочида е, че може да се шляете свободно и да дишате с пълни гърди от атмосферата му, без да се притеснявате, че ще пропуснете някой музей или шедьовър. Тук единствените шедьоври са природата, морето, простите и шарени постройки.

Единственото, което трябва на всяка цена да направите, е да стигнете до всички възможни belvedere, или места с панорамен изглед – те са указани навсякъде с табелки. Когато се озовете на тези пунктове, ще си дадете сметка за каква красота става въпрос – тя се стеле на талази в краката ви.

И ако все пак желаете списък с няколко забележителности, ето ги.

Марина ди Коричела – това е най-древното рибарско борго на острова. Изградено е като амфитеатър над морето с три реда къщички. Всяка от тях е боядисана в различен ярък цвят, за да се различава отдалече в морето от връщащия се от риболов рибар.

На същия цветен принцип са и пъстрите рибарски къщи на венецианското островче Бурано. Кварталчето на рибарите в Прочида е като плетеница от арки, куполи и стълбища.

До него човек може да стигне по море или ако се спусне  по едно от четирите стълбища от минаващата отгоре улица.

Терра Мурата (Укрепена със стени земя) – това борго се намира в най-високата част на острова, на височина 90 м.над морето и се вижда от Марина ди Коричела.

За да се изкатерите до него,  ще трябва да се поизпотите, но усилието си струва. През Средновековието тук са живели единствените жители на острова.

Около виещите се тесни улички са разположени цветни сгради от XVI в. Малко преди да навлезете в Терра Мурата, ще минете през мястото, от което се открива зашеметяваща панорама към морето и Марина ди Коричела. От другата страна на Терра Мурата има и друг пункт с прелестна гледка към морето.

Палацо д’Авалос е сградата, която доминира отвисоко кварталчето. Изградена е през XVI в.от кардинал Инико д’Авалос.

Впоследствие става палат на Бурбоните, а после военна школа и затвор.

Казале Вашело – това е едно изключително живописно борго с жилища, заключени около вътрешен двор. Изградено е през XVI в. – в него населението се криело от сарацинските нападения.

До този жилищен “комплекс” се стига само по две много тесни улички, които навремето били затваряни в случай на нападения.

Марина ди Киаиолела – тук се намира малкото туристическо пристанище, на което има доста ресторанти и хотелчета. Най-оживено е през лятото.

Островчето Вивара – то е свързано с тесен път с Прочида и въпреки миниатюрния си размер от 0,38 кв.км. и обиколка 3 км, е осеяно с пътеки и пътечки, има и богата растителност. Единствената сграда на островчето е ловджийска постройка от XVII в.

Какво да опитаме?

Разбира се, всякакви възможни ястия от прясна риба. Местен специалитет е салатата от лимони, която се яде като гарнитура към рибата или калмарите.

Типичен местен сладкиш е Езикът на свекървата.

ВИЖ ОЩЕ

Леванцо, островът на тишината

Бурано, шареният остров

Сан Пиетро, островът на щастието

Арецо – тосканската Пепеляшка

Насладете се на тишина, култура, история и шествековен замък във Ферара

Първото нещо, което ви впечатлява във Ферара, е тишината. Изглежда почти нереална за съвременен град с развита индустрия и със 133 000 жители.

Тук трафикът и задръстванията ви се струват далечен  феномен, присъщ на другите градове в Италия, но не и на Ферара, където мнозина се движат с велосипеди.

Ако попаднете в града в четвъртък, учудването ви от властващата наоколо тишина ще бъде още по-голямо – това е денят, в който по традиция са затворени повечето магазини и офиси, подобно на Парма и на други общини в област Емилия Романя.

Ако сте свикнали с шума на големия град, във Ферара в четвъртък може да ви се стори, че ушите ви свистят от тишина.

Безуспешно ще се ослушвате наоколо, за да доловите някой клаксон или сирена , с които сте свикнали – във Ферара изглежда, че няма такива.

Второто нещо, което несъмнено ще ви впечатли, е урбанистичният план на града. Той е дело на херцог Ерколе I д’Есте и е реализиран в края на XV в. от архитект Биаджо Росети.  Общият урбанистичен вид на Ферара е толкова хармоничен, че през 1995 г.  ЮНЕСКО обявява целия град за световно културно наследство.

Ферара може без проблем да бъде обходен пеша или пък с велосипед, ако обичате да карате. Тук средновековната атмосфера на сградите влиза в перфектен микс с елегантността на съвременните постройки.

Дълги 9 км.стени обгръщат центъра на града. Облечените в червени тухли стени, наподобяващи драперия, контрастират красиво със зеления цвят на растителността и парковете.

През Средновековието и Ренесанса тази тухлена завеса трябвало да защитава града. Днес тази функция е излишна, но въпреки това червената “завеса” служи, за да щрихира пътя на пешеходеца или велосипедиста из историческия център.

Дворецът на Ферара се издига величествено в историческия център, наподобявайки замък от приказките.

Изграденият през 1385 г. замък Естенсе (Castello Estense) по волята на маркиз Николо д’Есте не бил реализиран, за да защитава града от враговете му. Неговата функция била доста по-различна – да защитава властващите от народния гняв.

Изплашеният от народното негодувание заради високите данъци маркиз решил да се скрие в замък, обграден от вода и защитни стени. Вдигащ се мост бил връзката на маркиза със света в моментите, в които решавал да си покаже носа навън.

С течение на времето замъкът се превърнал в луксозна резиденция с елегантни апартаменти с фрески по стените.

Днес замъкът е отворен за посещения. Може да се разгледа и Залата на отровите, в която навремето местният фармацевт забърквал не само лекарства, а и отрови, използвани при нужда срещу политическите врагове.

Любопитна е и Залата на географиите – в нея има географски карти на цялата територия около Ферара.

Тръпки на ужас може да ви обземат и днес, когато разглеждате подножието на двореца, където са затворническите килии.

Друга прелест на Ферара е т.нар. Палат на диамантите, Palazzo dei Diamanti, проектиран от Биаджо Росети.

Това е сграда, чиято фасада е покрита с 8500 мраморни плочки, изрязани с формата на диамант. Те оформят ефектна структура, създаваща зрелищни перспективи и игра на светлини. В изградения през 1492 г. палат днес са изложени важни творби на изкуството.

Катедралата “Сан Джорджо”, която се намира до замъка в историческия център, също очарова с белия  мрамор на фасадата си. Той контрастира ярко с теракотения цвят на останалите сгради наоколо. Катедралата е в романски и в готически стил.

Очарователна е и улицата на сводовете, Via delle Volte. За запалените по фотографията тя е като манна небесна, тъй като предлага всякакви възможности за ефектни снимки с разположените си по двукилометровото протежение на улицата сводове, ъгли и арки.

В Средновековието на тази улица живеели търговците, които търгували с останалата част от Италия посредством река По.

Минавайки под сводовете, товарите пристигали максимално бързо и лесно до складовете, разположени на реката. Освен това не можели да бъдат нападнати от крадци. Днес повечето от тези помещения служат за жилища.

Във Ферара не може да пропуснете и Palazzo Schifanoia, Палацо Скифаноя. Както показва и в превод името му, палатът служел за убиване на скуката. През 1835 г. Алберто V д’Есте го изгражда, за да се развлича и за да се наслаждава, мързелувайки, на фреските, с които е декориран салонът му. Т.нар. Салон на месеците представя най-големия цикъл от ренесансови фрески, с които се възхвалява властването на херцог Д’Есте, обърквайки митология и астрология.